В поредица от кратки видеа презвитера Рита Шаганене разговаря с майки и съпруги на бесарабски българи от Болград, попаднали в плен на руската армия още в първия ден на войната. В първото интервю съпругата на Сергей Ангелов разказа за съдбата на тяхното семейство, разделено от войната (тук). Второто интервю (тук) е с майката и със съпругата на Александър Кардашов също от Болград, който от двадесет и шест месеца е в плен и това е единственото, което семейството му знае за него сега. И двамата са от защитниците на Змийския остров, атакуван от руската армия на 24 февруари 2022 г. Оттогава те са военнопленници в Русия и близките им нямат връзка с тях. Майката на Александър, Таня Николаевна, разказва за ужаса, който е преживяла при нападането на руската армия и обстрела на Змийския остров, където служи синът ѝ. В дните, в които се е смятало, че всички там са загинали, тя не можела да се храни и да говори. В обръщението си към българите тя призовава: „Молете се да свърши тази страшна война! Да се върнат нашите деца у дома, при децата си и при семействата си!“.
Роднините на пленените бесарабски българи се обръщат към сънародниците си в България, към Българската православна църква и българските институции да се включат в преговорния процес за обмен на военнопленници от двете страни на фронта. Вече има примери в тази посока от страна на Унгария, която съдейства за освобождаването на украински военни с унгарски произход (тук).
В началото на годината майки и съпруги на военнопленници от Украйна и Русия отправиха апел за организиране на обмен на принципа „всички за всички“, за да могат повече пленени да се върнат при семействата си. Те бяха подкрепени от Римокатолическата църква, а сега, в навечерието на Възкресение Христово, те се надяват на помощ и от Православната църква (тук).
Този призив подкрепи о. Василий Шаган от Варненска и Великопреславска епархия, който е бесарабски българин и като млад свещеник е служил сред сънародниците ни в Молдова, на границата с Украйна. За тези дни и за сегашното положение о. Василий разказа в свой пост във фейсбук:
„Като съвсем млад и начинаещ свещеник в началото на 90-те бях назначен да служа в едно българско село в Молдова – Кайраклия. Селото се намира буквално на границата с Украйна. Границата минава през последните дворове на хората. От другата страна на границата в Украйна се намира другото българско село – България с ударение на и-то.
Там нямаха църква. По тази причина, като се отвори църквата в Кайраклия, хората от Българийката, така наричахме селото по народному, идваха на Литургия, да се кръщават и венчават, па и за други свои духовни потреби в кайраклийската църква. Да, всеки път пресичаха вече съществуващата по онова време граница с незначителен тогава граничен пост. Бяхме едно задружно „трансгранично“ семейство. След Литургията често имахме трапеза и това ни правеше още по-задружни.
С времето граничния пост все повече се затягаше, а сегашната война съвсем раздели двете села: едното е в нападнатата страна и мъжете от селото са военнозадължени.
Днес прочетох публикуваната част от списъка с пленените украинци с български произход и до болка познатите ми фамилни имена минават през съзнанието ми като имената на тези деца, които възможно съм кръщавал в онази църквичка на границата с Украйна. В която се събирахме като българи, тогава това беше важно, и като християнско семейство.
За посещението и освобождаването на пленените пише в Свещеното Писание и Църквата се моли за освобождаването им. И ако нещо зависи от нас, то е да не сме равнодушни към всичко, с което дойде при нас вероломната война, в нея и наши сънародници воюват на фронта, загиват, пленяват ги.
„Всички за всички“ е и моят призив към хората, от които зависи това да се случи.
Бог със сигурност ще посети всяка страдаща душа.
И нас да посети със светлината на Своето Слово!“.
