Тайната на „Аз съм“

Първо-Битието ни се открива в Името „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:13-14). На когото е било дадено благословението на личната среща с Него, на този се дава едновременно с това и дарът на проумяването на богоявленията, описани в Стария и в Новия Завет. Както в живота на всеки един от нас Бог се открива постепенно, така и в историята на човечеството, както тя ни е представена в Библията, „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1) Той се е явявал на отците и на пророците с нарастваща сила и дълбочина. Тези откровения съставляват същността на историята на света, редом с тях всички останали събития губят своето значение. Целият многообразен ход на живота, всички проникващи в нашето съзнание процеси на безпределния космос, трябва да служат за подготовката към неизказаното чудо на влизането на нашия дух в живата вечност, изпълнена с любов.

Аз съм. Образът на това дивно Битие, неговото истинско съдържание векове наред е оставало открито едва отчасти. Нито Моисей, нито другите пророци, наследници на Синайското откровение, при цялата си пламенност на вярата, не са възприели цялата дълбочина на излятото върху тях благословение. Те са виждали Бога предимно през призмата на историческите събития. Когато пък духом са се обръщали към Негово Битие в Самото Себе си, тогава са Го съзерцавали в мрака на непостижимостта: „И целият народ стоеше надалеч, а Моисей влезе в мрака, дето беше Бог“ (Изх. 20:21).

За синовете на Новия Завет, който е явен в светлината на Таворското озарение, при четенето на книгите на Стария Завет са видни опитите на Бога да даде на древните да разберат, че този Аз съм е Единният и едновременно с това Тройственият. Понякога Той говори за Себе си Ние: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Бит. 1:26), „… ето, Адам стана като един от Нас” (Бит. 3:22). Още по-забележително е случилото се с Авраам: на него му се явили Трима мъже, но той говори с тях в единствено число (виж Бит. 18:2 сл.).

Бавно се случва развитието на човека в сферата на богопознанието. Не изведнъж се усвоява то в пълнота, въпреки че Бог е неделим в Себе си: когато Той идва, идва целият, както си е в Своето предвечно Битие. Христос е говорил на народа на език, достъпен и за най-необразованите хора, но съдържанието на Неговите беседи са били реалности, недостъпни за никого на земята. „Преди Авраам да е бил, Аз съм“ (Иоан 8:58). „Аз и Отец едно сме“ (Иоан 10:30). „Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). „Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки“ (Иоан 14:16). Ето, някой Трети… Как е възможно да примирим това с нашето съзнание, че Бог е Един, непременно Един? Отново Господ казва: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Иоан 15:26).

Забелязваме, че Христос не веднага е започнал да говори за Отца, а за Светия Дух – едва малко преди края на земния Си живот. До пришествието на Божия Дух дори апостолите не са разбирали докрай Неговите думи, а и Господ не се е опитвал твърде настоятелно да им разяснява Тайнството на образа на Божественото Битие: „Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе“ (Иоан 16:12). Вместо това Той е посочил по какъв начин ние можем да достигнем съвършеното познание: като живеем според духа на Неговите заповеди. „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината“ (Иоан 8:31-32). „Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (Иоан 14:26). „Духът на истината ще ви упъти на всяка истина“ (Иоан 16:13). И Духът дойде и ни яви пълнотата на Божията любов, но ние не успяхме да вместим дара. Той и досега не отстъпва от нас, търпеливо очаквайки, че и ние ще възлюбим докрай Христа – Божията Сила и Божията Премъдрост, както и Самият Той ни е възлюбил (1 Кор. 1:24).

„Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). И за този живот ни предстои да поговорим – за живота, пораждан от молитвата по вдъхновение свише чрез низходящата върху нас любов и чрез разумното познание на Първо-Битието. Как да опишем състоянието на духа, комуто Бог се е открил като Аз съм? Когато Живият Бог идва в сърцето, тогава радостта на душата е пълна със Светлина. Той е тих и кротък. Аз мога да Му казвам – Ти, лице в Лице. И в това Аз, и в моето ти е цялото битие. Той е безначален, самостоен, самодостатъчен. Той е Персона в абсолютния смисъл. От очите Му нищо не е скрито и всичко съществуващо е проницаемо. „Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае… Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени“ (Мат. 10:26, 29-30). „И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме“ (Евр. 4:13). Всеки момент от нашия живот, всеки удар на сърцето ни – всичко непрестанно е в Неговата власт. Наистина, Той е „светлина, и в Него няма никаква тъмнина“ (1 Иоан. 1:5). Никой и нищо не е скрито от Неговото всевиждащо око.

Аз есмь Сый. Да, само Той е наистина Съществуващият. Всичко, което съществува в целия космос, е извикано от „небитието“ не другояче, а по Неговата воля. Цялото мое битие, и временното, и вечното, е дар от Него до най-малките детайли. Той изпълва със Себе си душата, привързвайки я към Себе си със силно желание да бъде с Него. Разумното докосване до Него не минава без последици: позналият Неговата любов вече няма да се отдалечи от Него вовеки. Умът на този човек се преражда: преди той е бил склонен да вижда навсякъде детерминирани космически процеси, сега започва всичко да възприема в светлината на персоната. Познаването на Персоналния Бог винаги и задължително трябва да бъде „персонално“, не „обективно“. Подобно се познава от подобно. Премахва се безсмисленият кръговрат на всичко, което е не-персонално. Земята, всички светове, достъпни за нашия ум и разбягващи се в неизследваните простори, всичко говори за Него: „Да Го възхвалят небеса и земя, морета и всичко, що се движи в тях“ (Пс. 68:35). Ето, Той пръв търси да бъде с нас, за да ни предаде пълнотата на Своя неувяхващ живот. И ние жадуваме да получим този дар.

Чрез явяването на Светлината на човека се дава битийно да познае Бога. Душата, умът и дори тялото участват в това познание. Но ние не можем да вместим цялата Негова пълнота и този факт предизвиква в нас любовна жажда да умножаваме нашето общение с Него, да проникваме все по-надълбоко с всички страни на нашето естество. В този копнеж по Бога има увличаща сила, даваща радост и едновременно с това свързана и с боледуване. Скърби нашият дух, виждайки себе си все още толкова необяснимо далече от въжделения Отец, и молитвата приема характера на стремителен поток. Опитът от нея е твърде многолик. Дните и нощите се изпълват с грижа и творческо търсене на пътища към Него. Тази свята любов, чието дихание може да ни посети, при все това вътрешносубективно ни се представя така, че не предизвиква съмнение за своя божествен произход. Но въпреки всеобемащия порив на тази чудна любов, явена в Светлина, би било не само неправилно, но и опасно да се доверяваме на самите себе си. От Писанието знаем, че Пречистата Дева Мария бърза към праведната Елисавета, за да чуе от нея дали е истинно даденото ѝ откровение за раждането от нея на Син, Който „ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; … и царството Му не ще има край“ (Лука 1:32-33). Друг пример – Павел. Той е бил „грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:4). „Бог… благоволи да открие в мене Своя Син“ (Гал. 1:15-16). И все пак той два пъти отива до Йерусалим, за да предложи на съда на Петър и на други „особено видни“ проповядваното от него благовестие, за да получи от тях потвърждение, че „не е тичал или не тича напразно“ (срв. Гал. 2:1-2). И нямат край подобни примери от историята на нашата църква. По този начин ние сме научени да проверяваме себе си чрез съда на другите – по-опитните за това, че преживяното от нас не е плод на въображението, а на Свише дадена благодат. Ние, разбира се, търсим такива свидетели, които можем да открием единствено в Църквата, чийто вековен опит несравнимо превъзхожда всеки индивидуален опит. В далечното минало такива компетентни наставници са били апостолите, оставили ни в писмена форма полученото от тях непосредствено от Бога познание.

След тях – сонма от отци (учители и аскети), които са предали от поколение в поколение преди всичко „духа на самия живот“, като нерядко са го скрепявали и със собствени писания. Ние вярваме, че във всеки исторически момент в Църквата пребивават живи свидетели. Че до края на дните на този свят човечеството няма да изгуби истинското богознание.

Едва след придобиването на авторитетно потвърждение на нашия индивидуален опит ние можем да му се доверим, и то не чрезмерно. Духът ни не бива да се спира в движението си към Бога и на всяка нова крачка трябва да помним, че самоуверената изолация на нашата личност крие опасността да допуснем грешка срещу Истината. По този начин ние няма да престанем прилежно да молим Светия Дух да пази нозете ни от пътищата на неправдата.

От времето на апостолите вярващите са живеели в молитвата си единната реалност на Единния Бог в Отца, Сина и Светия Дух. Човешкият език на никого не давал възможността адекватно да изрази в логически термини духовния опит и възвестеното от Самия Бог познание за Него. Всички думи, в които от поколение на поколение са се предавали новото познание и новият живот, в една или друга степен са се отклонявали от истинското съзерцание на Бога. Ще приведа като пример две формули за единството на Троичния Бог. Често мисълта подчертава единството на същността: Бог-Троица се възприема като единна абсолютна Обективност в Три Абсолютни Субекта. Пренасянето на ударението от същност към ипостас, което повече съответства на откровението Аз съм, води до идеята, че абсолютният Субект съвместява в Себе си – аз, ти, той, ние. (Тази теория е развита по-специално в съчиненията на прот. проф. Сергий Булгаков.) Първата формула, в стремежа си да подчертае пълнотата на божествеността на всяка една от Персоните на Светата Троица, като че ли разделя Трите. Втората, в която основно е принципът на Персоната, което в по-голяма степен съответства на Откровението, напротив, сякаш слива Трите Лица.

Църквата преодолява ограниченията на езика чрез отрицателните определения, призовавайки да живеем Светата Троица, „без да сливаме Лицата и без да разделяме Същността“. Що се отнася до въплъщението на Второто Лице – Логоса, то допълнителното усложнение идва с пояснението „неслитно и неразделно“. Така нашата формална логика, сякаш разпъната на кръст, е стегната в менгеме, без да има възможност да се наклони в едната или в другата посока.

Съзерцанието се е давало на хората не в словесни формули, а в жив опит. В явяването на Нетварната светлина ние виждаме Тримата като Една Светлина. В чистата молитва Отец, Син и Свети Дух се виждат в Тяхното единосъщно единство.

Евангелието казва: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Светият Дух ни възнася в областта на божествената любов. И ние не само живеем тази любов, но и започваме да разбираме, че Бог, „Първият и Последният“ (Ис. 44:6), е Любов, която не може да бъде моноипостасна, тъй като ипостасността се проявява в общението на ипостасите. Моисей под името ЯХВЕ – Аз съм – е имал предвид единната Персона и като резултат е дал на своя народ Закона. „А благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17). Богът на Любовта е Троица: „Любовта на Отца – разпъващата. Любовта на Сина – разпъваната. Любовта на Духа – тържествуваща с кръстната сила“ (митр. Филарет Московски). „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай“ (Иоан 13:1). Такъв е нашият Бог. И няма друг освен Него (срв. Ис. 44:6). Този, комуто е било дадено да усети диханието на Неговата любов по дара на Светия Дух, знае с цялото си същество, че такава любов е атрибут на Триединното Божество, открито ни като съвършен образ на Абсолютното битие. Моно-Ипостасният Бог на Стария Завет не познава любовта.

Да обичаш – означава да живееш заради възлюбените, и тогава техният живот става наш живот. Любовта съединява в битието. Такава е Светата Троица. „Отец люби Сина“ (Иоан 3:35). Той живее в Сина и Светия Дух. Синът „пребъдва в любовта на Отца“ (срв. Иоан 15:10) и на Светия Дух. И Светия Дух ние знаем като всесъвършена Любов. Светият Дух вечно изхожда от Отца и живее в Него и пребивава в Сина. Тази любов в крайна сметка явява божественото Битие като единен вечен Акт. По образа на това Троично единство човечеството е призвано да стане единен човек. „Аз и Отец едно сме“ (Иоан 10:30). „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21).

Заповедта на Христос е проекция на божествената любов на Земята. Разкрита в своето автентично съдържание, заповедта води до това, че животът на човечеството става подобен на живота на Триединния Бог. Ние започваме отчасти да постигаме тази тайна, когато се молим за целия свят като за себе си. В подобна молитва се преживява единосъщието на човешкия род. След опита от такава молитва ние изоставяме категориите на формалната логика и преминаваме към битийното възприятие, т. е. към категориите на самото битие. В Светата Троица всяка Ипостас е носител на цялата абсолютна пълнота на божественото Битие. Следователно всяка една човешка личност трябва да стане носител на цялата пълнота на богочовешкото битие, както го виждаме в Лицето на Иисус Христос. В това се заключава истинският смисъл на втората заповед, която действително е „подобна на първата“ (Мат. 22:39).

Невъзможно ни е да изчерпим даденото ни Откровение. Бидейки твари, възникнали от нищото, ние не сме в състояние докрай да познаем нетварното Първо-Битие така, както Самият Той знае Себе си. Но ето че апостол Павел пише: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“ (1 Кор. 13:12).

В историята на християнството са преобладавали две течения: едното – столетия продължаващото усилие да приближим даденото ни за Триединния Бог откровение към нашия начин на мислене; другото на първо място слага молитвата на покаянието и опазването на заповедите като средство за радикално преобразяване на нашето битие. Похвална и дори исторически необходима е работата на първите, но ако тя не е съпътствана от живота, тогава провалът ѝ е неизбежен. „Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). И тази заповед лежи в основата на нашата християнска гносеология. Вселяването в нас на Отца и Сина и неразделния от тях Дух Свети ще ни даде единствено вярно познание за Бога в самата битийна реалност.

Преподобни Симеон Нови Богослов (949-1022) в своя Химн 17 пише следното: слепите и невярващите говорят, че чуват от думите църковното учение, дето Невидимият, Нетленният Творец е дошъл на Земята и е съединил в Себе си две природи – божествената и тварната, човешката, но че никой опитно не е познал, не е преживял това и не го е видял ясно. Отговаряйки на това съмнение, Симеон с голяма убедителност говори за това, което му е било дадено да преживее. А именно: когато нетленната Светлина на Божеството се съединява с човека, тогава го сътворява като подобна на Себе си светлина.

Съединяването на тези двама – Бога и човека – се извършва по волята на Твореца и в съзнанието на двамата. Ако би отсъствало личното съзнаване на случващото се, то, както казва светият мъж, съединението би било на мъртъвци, а не на Живота с жив. И как е възможно вечният Живот да влезе в човека покрай неговото, на човека, съзнание? Как е възможно божествената Светлина, подобно на мълния в нощта или като велико слънце, да възсияе в сърцето и ума на човека, а този, последният, да не осъзнава това събитие? Съединявайки се със Своя образ, Бог му дава истинно познание за Себе си, както Си е. Чрез Светия Дух познаваме и Сина с Отца. И човек ги вижда, доколкото му е възможно. В Химн 21 преп. Симеон казва: „Аз искам да умра от любов към Него, макар да знам, че няма да умра“. И по-натам в същия химн с възторг възпява непостижимата Троица: „О, неразделна Троице и неслитна Единице! О, Светлина триипостасна, Отец, Син и Дух, о, начало на безначалната върховна власт, о, Светлина неименувана, съвършено безименна и заедно с това многоименна като всичко извършваща, о, единна слава, могъщество, държава и царство, о, Светлина единна и желание, разум, съвет и крепост, помилвай ме, съжали се над мене, бедния“.

За нас, християните, Иисус Христос е мярата на всички неща – божествените и човешките. „В Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) и на човешката природа. Той за нас е най-съвършеният идеал. В Него се разрешават всички наши проблеми, които извън Него биха останали безизходно терзаещи нашия дух, подобно на безформен, безсмислен хаос. Той наистина е мистичната ос на мирозданието. Ако Христос не беше истинен Бог, тогава би било невъзможно да оправдаем Твореца на този свят, потънал в океан от страдания, в непреставащ кошмар от насилие и престъпления, болезнени раждания и още по-мъчителни умирания. Ако Христос не беше Син Божи, тогава никой от хората не би могъл да търси спасение чрез осиновяване на човека от Бога Отца. В Христа човек встъпва в божествената вечност.

Превод: Димитър Спасов

* Софроний (Сахаров), архим. Аз есмь, СТСЛ, 2017, с. 26-34 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (184), 2023, с. 27-33 (бел. ред.).