Кипърският архиеп. Хризостом: Трябва да намерим златната среда
- Детайли
- Двери
В интервю за гръцкия сайт Ромфеа Кипърският архиеп. Хризостом разказва за своята миротворческа мисия в Сърбия, България и Гърция, за перспективите за признаването на Православната църква в Украйна и за скорошната визита в Кипър на митр. Иларион (Алфеев)
- Ваше Блаженство, неотдавна се срещнахте с предстоятелите на православните църкви в Сърбия, България и Гърция. Каква беше целта на Вашата визита?
- Предприех тези срещи, защото искам да послужа на нашето православие. Видях, че единственият начин да не стигнем до плачевно състояние и да избегнем разкола е някой от братята предстоятели да се заеме със задачата да отиде при всички предстоятели и да проведе своего рода координиране – разбира се, с официалното съгласие на Всесветейшия (Константинополски – бел. ред.) патриарх. Така че всички да имаме едно мнение, за да преодолеем създалия се проблем.
Защото след томоса за автокефалия, който издаде Вселенският патриарх, никой не реагира, не предприе нищо. Аз вярвам, че това е правилно, защото, ако едни се бяха опитали да подкрепят Константинопол, а други – Москва, тогава с математическа точност щяхме да имаме разкол! А това трябваше да се избегне на всяка цена.
Изцелението на парализирания
- Детайли
- Бейрутски митр. Илия (Ауди)
В продължение на целия пасхален период Църквата ни представя на св. Литургия евангелски текстове, чрез които ни показва действието на Възкресението Господне в самите нас. Затова тя е постановила в четвъртата неделя след Пасха да се чете текстът от Евангелието, в който се говори за изцеряването на парализирания при Витезда (Иоан 5:1-15). Този човек в продължение на тридесет и осем години не намерил никой, който да го спусне във водата на къпалнята след раздвижването на водата ѝ от ангела, за да се изцери. След страданията и търпението, които понесъл парализираният, непременно е трябвало да последва възкресение, което да промени живота му и затова дошъл Господ, Който го попитал дали иска да се изцери и го излекувал.
Христос задал на парализирания въпрос, който изглеждал прост, но той всъщност изразявал загрижеността на непознатия, идващ от Галилея в Юдея Учител. Господ попитал човека: „Искаш ли да оздравееш?“. Парализираният не отговорил нито с отрицание, нито с потвърждение, а казал: „Господине, нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене“. Болният се оплакал от това, че нямал приятели, които да му помогнат. Дори тези, които получили изцерение преди него, били заети със своите близки и приятели и никой не му обръщал внимание. Той също така се оплакал и от своята неспособност да се конкурира с другите, за да се спусне пръв в къпалнята, тъй като мнозина го изпреварвали.
Защо искаме да повторим войната?
- Детайли
- Прот. Георги Митрофанов
Профанация и безпаметство
В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се осмисли по християнски това събитие.
Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.
А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.
Но първо въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.
Да носим в сърцата си мирото на покаянието
- Детайли
- Бейрутски митр. Илия (Ауди)
Търсенето на Христос и копнежът към Него е в основата на призванието на жените-мироносици и тяхното бързане сутринта рано да отидат на новия гроб, в който бил „положен“ Христос. Мироносиците се запътили към гроба на Животодавеца Христос, като избързали в много ранната сутрин без да се страхуват от юдейската стража и да се интересуват от това, че Този, към Когото е бил устремен техният копнеж, е умрял с най-позорна смърт – бил е осъден и е увиснал на дърво, между двама разбойници.
Тялото на Господ е нямало нужда от погребално миро, защото Той е Този, Който е победил смъртта и Който дарява живот на света. Но светите жени-мироносици, като купили мирото и пристигнали рано на гроба преди появата на първите слънчеви лъчи, презирайки всякакъв страх от юдеите и от пазещите гроба войници, показали своето достойнство за божественото посещение. Те доказали чрез своя опит на сърдечна преданост към Господ, че заслужават да узнаят благата радостна вест за Възкресението.
Горко вам или нам
- Детайли
- Свещ. Ангел Величков
Живеейки с Духа на Църквата, ние черпим от нейните откровения, вглъбяваме се в учения и тайни, които остават скрити, неясни за света. Участието в св. Тайнства просвещава душите и умовете ни. Но това не е просвещението на рационализма или лъжливата светлина на духовната прелест. Божието просвещение е благо, тихо, скрито от света, винаги лично, винаги съобразно нашия духовен ръст, за да не ни внуши страх, тревога, паника. Бог ни открива с голямо внимание онова, което е полезно за спасението на душите ни, а често пъти забулва в „светла мъгла“ познанието, за което още не сме узрели, което може да ни навреди.
Затова и четене, и слушане, и проповед, и молитва, и благовестие, и мълчание – всичко трябва да става с разум и разсъждение. Духовната разсъдителност се нарежда сред най-високите добродетели и се смята за един от най-ценните дарове. И винаги за всеки от нас е полезно да моли Бога да му се даде този дар, понеже никой не се ражда с него, но го получаваме по Божието човеколюбие, всеки според мярата на смирението си.
