Да полетим с крилата на молитвата и поста
- Детайли
- Свещеник Красимир Кръстев
Евхаристийният канон (или „анафора“ с другото понятие) е най-важната част на светата литургия. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре!“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава бесовските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.
В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените ѝ ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда“.
Живи икони, които украсяват света
- Детайли
- Прот. Василий Термос
Неделя на православието е днес!
За някои това е първата неделя от Великия пост, която се съпровожда от традиционно шествие с икони.
За други у нас, в Гърция, това е досадата от повтарянето на един безполезен символичен ритуал, при който държавният глава присъства на литургията на Св. Синод и произнася Символа на вярата.
За малцина обаче това е възможността да се замислят защо възстановяването на иконите трябва да се нарича „Тържество на Православието“… Дали защото самите вярващи са одушевени икони? Дали защото колажът от живи икони съставлява самото Православие?
Може би затова преди десетилетия Св. Синод определи следващата седмица след този празник да бъде посветена на мисионерската дейност на Църквата. На универсалността на християнското послание, с други думи.
Аскеза или любов?
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Много хора пишат за безполезността на постите и изобщо на аскетичните упражнения.
Не мога да се съглася. На първо място, защото зная по себе си каква е ползата от самоограничаването.
И най-вече защото според мене смисълът на аскетизма не е в това да се лишиш от нещо, а в това да намалиш своя дял на присъствие в света.
Човек е способен да запълни целия свят със своите желания и претенции, така че да не остане място за другите хора или за Бога.
Аскетизмът ни учи да ограничаваме своето „его“, неговата ненаситност.
Според мене аскетичният идеал (неговият връх) е най-добре изразен в думите на апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“.
Прошката – начало на покаянието
- Детайли
- Иван Димитров
Днес е Сирни заговезни – последната неделя преди Великия пост, в която се ядат блажни храни (млечни и яйца), защото от утре започва Великият пост. Той завършва в навечерието на Великден – Възкресение Христово.
Но за вярващите хора нещата винаги имат две измерения – телесно и духовно. Телесното измерение на днешния ден е прекратяването с блажната храна за седем седмици напред. А духовното измерение е дадено от Иисус Христос.
Както св. Йоан Предтеча, така и Спасителят Христос започват проповедите си с основния призив: покайте се, защото се приближи небесното царство, Божието царство! Покаянието е в основата на християнския живот. Неслучайно в гръцката дума за покаяние се съдържа идеята за „промяна на мисленето“.
Как мога да стана друг, нов човек, без да променя мисленето си? Ако продължавам да мисля и да действам както досега, не съм истински християнин, не съм последовател на Иисус Христос. По този въпрос няма и не може да има две мнения.
Няколко думи за смъртта
- Детайли
- Митр. Антоний Сурожски
Помолиха ме да кажа нещо за смъртта – за подготовката за нея и за това как можем да мислим за нея и да я посрещнем.
Паметта за смъртта
Като начало бих искал да се опитам да разсея отношението към смъртта, което се е развило в съвременния човек: страх, отхвърляне, усещане, че смъртта е най-лошото нещо, което може да ни се случи, и че трябва да се стремим с всички сили да оцелеем, дори ако оцеляването много малко прилича на истинския живот.
В древността, когато християните са били по-близо както до езическите си корени, така и до разтърсващото, потресаващо преживяване на обръщането, до откровението – в Христа и чрез Христа – на Живия Бог, за смъртта се е говорело като за раждане във вечния живот. Смъртта е била възприемана не като край, не като окончателно поражение, а като начало. Животът се е възприемал като път към вечността, в който човек е можел да влезе през отворената порта на смъртта. Ето защо древните християни толкова често са си напомняли за смъртта, ето защо в молитвите, които св. Йоан Златоуст ни е предал като ценно наследство, има редове, в които молим Бога да ни даде смъртна памет. Когато съвременният човек чуе такива неща, той обикновено реагира с отвращение, с погнуса. Дали тези думи означават, че трябва да помним, че смъртта виси над нас като Дамоклев меч и празникът на живота може да завърши трагично, жестоко във всеки един момент? Дали те ни напомнят всеки път, когато срещнем радост, че тя непременно ще премине? Означават ли, че се стремим да помрачаваме светлината на всеки ден със страха от предстоящата смърт?
