Лъжата стана норма на живот
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Историята не учи хората на нищо.
Руската империя рухна съвсем не защото група войници не искаха да отидат на фронта, а защото масата от хора живееше в лъжа и се самозалъгваше. Царят уверяваше себе си и хората около себе си, че е „Божият помазаник“, който е способен да управлява страната. Високопоставените лица около него се преструваха, че народът обожава своя монарх и че само отделни размирници размътват водата. Революционерите пък лъжеха, че жадуват за „свобода, равенство и братство“.
Народът се преструваше на „богоносец“ и уверяваше, че е готов „да влезе в огън и вода за християнската вяра“.
Съветският съюз също беше подобно „потьомкинско село“.* Само че в още по-глобален мащаб. Говореха за равенство и получаваха дажби храна от специални разпределителни центрове. „Дишаха свободно от Москва до покрайнините“ и се стряскаха от страх при всяко почукване през нощта. Рапортуваха преизпълнение на петгодишния план, без да го изпълнят дори с една трета. Бодро строяха комунизма и влачеха от работа всичко, което беше зле опаковано. Разказваха за изобилие и ходеха до Москва, за да купят храна. Провъзгласиха „всекиму според нуждите, от всекиго според възможностите“ и въведоха единна тарифна система, като създадоха пожизнена опашка за закупуване на жилище и автомобил. Говореха за свобода и отказваха да издават паспорти на колхозниците, забраняваха пътуванията в чужбина. Скандираха лозунги като „Мир на света“ и изпращаха войски в Унгария, Чехословакия, Полша и Афганистан, изпращаха оръжия и военни съветници в Африка и Близкия изток, спонсорираха и обучаваха терористични организации по целия свят. Записаха свободата на вероизповеданието в конституцията и затваряха църкви, издаваха присъди за проповядване на Евангелието и за религиозна поезия.
Молба и молитва
- Детайли
- Михаил Шиндаров
Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба – според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има неща, недостойни както за молитва, така и за обикновена молба. И молбата, и молитвата са, освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз. Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано.
Размисли за смоковницата
- Детайли
- Майор доц. Георги Попиванов
И каза тая притча: някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери;
и рече на лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?
Но той му отговори и рече: господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор,
и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш
(Лука 13:6-9)
Животът на нас, сътворените по образ и подобие Божие, е дар и всичко, което имаме, е дар. Съзираме ли дареното ни обаче? Разбираме ли какво да правим с даровете? Благодарим ли като единствения или сме като деветте от прокажените? Виждаме ли отсрочката, измолена за нас?
Дали осъзнаваме, че отсичането е истина или продължаваме да се самоуспокояваме, че това са само притчи? Включително и страшното „… и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10).
Не помня в руската история нито периоди на покаяние, нито на катарзис
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Изненадан съм от слепотата и на онези, които смятат, че настоящата война не се различава от предишните войни, водени от Русия. Както и на тези, които смятат, че поведението на Руската църква е съвсем в рамките на традицията.
Да не се връщаме към далечните времена преди монголо-татарското иго.
Русия като обединена държава в приблизително сегашните си граници започва да се оформя от момента на възцаряването на Михаил Романов. Всички войни, които тя води, се водят или срещу чужди държави, предимно неславянски (с изключение на Полша), или отново срещу чуждоезични народи в териториите, които тя е искала да колонизира. Гражданската война след разпадането на Руската империя е рядко изключение. Дори и тогава обаче суверенитетът на Украйна, например, едва ли би могъл да се смята за напълно установен и всеобщо признат.
Съвсем друг е въпросът, че армията на суверенна Русия (а не просто въоръжените отряди на група, която е завзела властта) е нахлула в суверенна страна, чието население е преобладаващо рускоезично и дори до голяма степен руско по националност. В същото време се провеждат пълномащабни военни операции, а не само локални наказателни операции (това не ви е походът на Иван Грозни срещу Новгород). Освен това тази война няма нито поводи, нито цел: завземането на територии не става с изтриване на градове и села от лицето на земята, а за акция с цел сплашване мащабът е твърде голям, като резултатите не са особено впечатляващи.
Повратна точка
- Детайли
- Прот. Александър Мен
Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…
В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.
- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…
- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква. В детството си мислех да служа на Бога на попрището на науката или изкуството, увличах се от биология, история, рисувах… Но от дванадесетгодишен реших да се посветя на църковното служение, тогава и написах първия си богословски „опус“. На петнадесет вече помагах в олтара, четях и пеех на клироса… Към края на училищното си образование бях усвоил почти целия семинарски курс, но не изоставях заниманията си по естествознание и история. В стремежа си да съчетая науката и вярата ме подкрепяше моят духовен наставник, приятелят на нашето семейство Борис Александрович Василиев – етнограф, антрополог, богослов и литературовед. Никога не съм откривал противоречия между вярата и знанието.
