Радостта е цел на християнския живот
- Детайли
- Свещ. Хараламбос Пападопулос
Днес ще говорим за радостта. Тази тема е винаги актуална, защото какво друго търси в живота си човек, бил той вярващ или не, освен радост? Човекът е същество, което се храни от радостта, защото е роден за радостта на царството Божие. Във всички епохи и във всички общества, човекът търси да намери и срещне радостта. Разбира се, не винаги успява, повечето пъти се проваля и резултатът е голямата трагедия около нас и цялото общество. Радостта е цел на обществото, но и на живота на християнина, т.е. на човека, който води духовен живот в Църквата. Защото радостта, според св. ап. Павел, е плод на Светия Дух. Истинската радост не е просто емоция, не е просто успех или душевно въодушевление, а плод на Светия Дух. В Църквата радостта е присъствие на Самия Бог в живота ни.
За да обясним това, ще използвам два пътепоказателя, двама човека, които обичам изключително много. Първият е вече светец на Църквата - св. Порфирий Кавсокаливит, а другият е може би по-малко известен, но заслужава повече хора да научат за него - старецът Емилиян Симонопетритски, един голям духовник на Църквата, за мен свят човек. В техните текстове видях и разпознах, че говорят по един особен начин за радостта, а как именно ще видим това по-надолу.
Последвали гласа на сърцето си
- Детайли
- Неврокопска св. митрополия
III Неделя след Пасха -- на Св. мироносици. Св. ап. Яков Зеведеев; св. Донат, еп. Еврийски
Литургийно свето евангелие: В онова време дойде Иосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и, като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. А Иосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха, де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце, и говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. И като излязоха скоро, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха. (Марк 15:43 – 16:8)
Йосиф от Ариматея
В днешния неделен ден св. Църква почита онези личности, които по време на страданията и кръстната смърт на Господ Иисус Христос проявили удивителна смелост и любов към Него. Това са Йосиф Ариматейски, Никодим и жените-мироносици.
Храбростта и мъжеството на жените-мироносици
- Детайли
- Архим. Клеопа (Илие)
«Дохожда Мария Магдалина, та обажда на учениците, че видяла Господа»
(Йоан 20:18)
Възлюбени!
Сред великите добродетели, украсявали живота на светите жени-мироносици, най-ярко блестeли светата им ревност за Христос, благоговението и мъжеството на душата. Каква охрана и укрепления поставили юдеите и Пилат при гроба на Христос, нашия Спасител, за да не дойдат през нощта Неговите ученици и да не Го откраднат! Притърколили огромен камък пред гроба Господен, с печати запечатали този камък, поставили на стража въоръжени воини. Но всичко това не изплашило и не ужасило светите жени-мироносици. Техните велика ревност, свещено благоговение и душевно мъжество преодолели всички тези препятствия, а решимостта им не била разколебана от множеството стражи пред Гроба. Само една мисъл, едно само желание ръководели техните умове и сърца – с цялата си вяра и благоговение да послужат на погребението на Най-скъпия Спасител.
Господните ученички
- Детайли
- Проф. прот. Василий Михок, Сибиу
Проповед за Трета неделя след Пасха – на мироносиците
Възкресният тропар на четвърти глас нарича жените мироносици „Господните ученички”. Това название с право им приляга заради тяхната вярност към Учителя, вярност не само до смърт, но дори отвърд смъртта. Св. Симеон Нови Богослов казва, че истинският ученик не се отрича от своя учител и духовен отец, дори ако той би бил хулен и гонен от всички. Ученикът би трябвало да го брани с цялата си сила, а когато учителят умре вследствие на гонение, не би могъл да му послужи по друг начин, освен да му направи подобаващо погребение.
Така постъпили мироносиците. Те били верни на Иисус не само до смърт, но и след смъртта Му. Апостолите не проявили подобна вярност, при все че всички те тържествено поели задължение в този смисъл (Мат. 26:35). Разпъването на Спасителя до такава степен ги смутило, че започнали да подлагат на съмнение всичко, в което преди това са вярвали и изповядвали за Иисус – Месия. Как така един разпнат Месия? Един Месия увиснал на дърво, отхвърлен от народа на Закона и проклет от самия Закон? „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля” – казват двамата ученици по път за Емаус (Лука 24:21). „Надявахме се, но повече не се надяваме” – така може да се разбере това тяхно слово. Бедните ученици били тъжни (Лука 24:17), но не и вярващи. Възкръсналият Господ ги смъмрил поради неверието им: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!“ (Лука 24:25). Св. Марк ни казва, че когато се явил „на самите единайсет”, Господ „ги смъмри за неверието и жестокосърдието им” (16:14).
Защо децата на вярващите си тръгват от Църквата
- Детайли
- Екатерина Бурмистрова
Неофитите на 90-те и техните деца
Както знаем, през 90-те години към вярата в Бог се обърнаха страшно много хора. И комай по-голямата част от тях не бяха израснали в семейства с вярващи родители, макар някои да са имали баби, които са ги водили понякога в храма и са пекли козунаци за Великден. Едни са били кръстени и са познавали някои елементи от православната традиция, но едва ли всичко − това стана възможно тъкмо през 90-те години.
Имахме къща в района на Оптинската пустиня и навремето ние също преживяхме един доста ярък, прекрасен, но и суров неофитски период. Бях в ситуация да се въцърковявам, имайки малки деца и вече повече от 20 години наблюдавам семейства с родители, пристъпили към вярата в зряла възраст и възпитавали децата си, бидейки неофити.
Този процес предизвиква много размисли и ми се струва, че не е описан достатъчно. Наблюдаваме нов религиозен и социокултурен феномен – расте второ поколение въцърковени, техните млади родители прокарват нова пътека, а не знаят как да възпитават децата си във вярата, защото самите те не са расли така, тяхното «ковчеже с наследство» е празно или полупразно.
Когато вярата е личен избор. Изборът на родителите
Ние, разбира се, видяхме как се отглеждат бъдещите архимандрити или игумении, как ги мъчат с изчитане на правила не по разум и какви са последиците от това. Има много такива истории, но си мисля, че още не е дошло времето да се разказват. Сега ми се ще да поговорим за онези, които са израснали в семейства, в които неистовото неофитство е било смекчено на по-ранен или по-късен етап – децата не са били измъчвани с четиричасови всенощни бдения, не са постили строго, без мляко в първата седмица на Великия пост.
