Патриаршеско и синодално пасхално послание 2025 г.
- Детайли
- Св. Синод
Христос воскресе!
Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
Вестта за Възкресението на Сина Божий е радост за човешкото сърце. Нашето свидетелство за Победителя на смъртта, разпнатия и възкръснал наш Господ и Спасител Иисус Христос, е свидетелство на радостта, на вярата и надеждата. А затова и проповедта ни за Христовото Възкресение е проповед за тържеството на живота – за победата, която е била удържана, заради нас, от нашия Бог и Творец, Който е Самият Живот и единствен Източник на живота. Който от любов сътвори света и човека и Който – отново в изява на Своята безпределна любов – стана и нашият Спасител от греха, тлението и смъртта (срв. Йоан. 3:16; 10:10). В Деня на Възкресението ние прославяме победата на Живота.
Вярата на Църквата в чудото на Възкресението е вяра, която се основава на лично свидетелство. Гласът на Църквата и до днес е гласът на жените-мироносици – тези първи свидетелки на Възкресението. Това е и гласът на светите апостоли, които в продължение на четиридесет дена след Пасха общуваха с възкръсналия Спасител и станаха „очевидци на Неговото величие“ (2 Петр. 1:16). Това е гласът на свети апостол Тома, който след като се увери лично в истинността на Възкресението изповяда: „Господ мой и Бог мой!“ (Йоан. 20:28). Това е гласът на всички светии, които с Христовата благодат победиха в борбата с греха и станаха причастници на Христовото възкресение. Това е гласът на светата Църква, която и днес не престава да благовести и да проповядва Евангелието на царството Божие достъпно за всички човеци, чрез вярата във Възкръсналия Спасител и живот по Неговите заповеди.
Христовата Пасха свидетелства за Божията любов към нас
- Детайли
- Архиеп. Георги (Вагнер)
Христос воскресе!
На Кръста се извърши Великата жертва на Любовта. Христос, „понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай“ (Иоан 13:1). Той умря за нас, за да възкръснем ние с Него.
В ранната пасхална утрин, когато беше още тъмно, Мария Магдалина дойде при гроба и видя, че камъкът, който го закрива, беше преместен. И гробът се оказа празен. Празният гроб е знамение на победата на Разпнатия над смъртта. Но Мария още не разбираше това. В душата ѝ все още беше мрачно. В смущението си тя реши, че някой е взел тялото на Господа от гроба и не се знае къде Го е положил (виж: Иоан 20:13 – бел. прев.). В обичта си тя се опитваше да търси Господа като мъртъв. Но я срещна Живият Господ, победил смъртта. Той се обърна към нея с думите: „Защо плачеш? Кого търсиш?“. И Възкръсналият разкри Себе Си, като я назова по име: „Марийо!“. И ѝ говори за предстоящото Си възхождане при Небесния Отец, за да приготви път за всички Свои братя в дома на Отца.
На Пасха Христова ние празнуваме изпълнението на древното пророчество: „Смъртта ще бъде погълната навеки и ще отрие Господ Бог сълзите от всички лица…“ (Ис. 25:8). Подобно на Мария Магдалина, и в нашето време много човешки души страдат и се оплакват, че враговете на евангелската истина са „взели Господа“ от тях, че са им отнели светлината, радостта и смисъла на живота… Ала Господ е близо. Възкръсналият стои пред вратата на човешките души и чука, нужно е само да внимаваме за Неговия глас и да Му отворим вратата.
Сряда и петък – ангелите, които ни пазят
- Детайли
- Свещеник Красимир Кръстев
„Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат“ (Рим. 12:15). Тези думи на св. апостол Павел са призив към дълбоко съчувствие, емпатия. Емпатията е нещо повече от симпатия. Ако симпатията е благоразположеност към другия, то при емпатията имаме причастност и съпреживяване. Имаме силна прегръдка! У всички народи прегръдката се явява видим израз на максимално приближаване на две сърца, на желанието им да се слеят в едно, да чувстват и преживяват общо както радостите, така и скърбите.
Но не всеки човек осъзнава, че Божията любов също е една прегръдка. На Кръста Христос простря ръце, сякаш да прегърне всеки човек на тази земя. За прегръдката обаче трябват двама, защото любовта никога не е едностранно отношение. Пълното Божие себеотдаване изисква нашето пълно себеотдаване. Христовият Кръст изисква нашия кръст. А когато разпъваме своето его, ние прегръщаме Христос.
Такава любов плаши дребните души, те винаги пресмятат ползите и щетите; искат небесни блага, но без да се лишават от земни наслади. И винаги пропускат истинския живот. Затова нека чуят един великан – св. апостол Павел, който заявява: „Разпънах се с Христос и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божи, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20)
Църквата срещу забравата: памет, предателство и идеология
- Детайли
- Двери
Разговор на Златина Каравълчева с Цветомира Антонова за атентата в катедралния храм „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. Цветомира Антонова е историк, специалист по светска и църковна история от междувоенния период на България (1918-1941).
- Защо темата за атентата в храма „Св. Неделя“ на Велики четвъртък 1925 г. е важна за Църквата? Само мястото и времето на неговото извършване ли прави темата „църковна“? Атентаторите решават да наложат своя дневен ред на държавата и да определят нейната съдба именно в сакралното пространство на храма. Това случайност ли е?
- Извършването на атентата под купола на храма няма как да бъде случайност, защото самият замисъл с убийството на ген. Константин Георгиев е свързан с това, че на опелото му ще бъде събран целият елит на държавата – политически, военен и църковен. Затова и изборът на мястото за атентата, както и неговото изпълнение, са част от перфиден сатанински замисъл, както това се отбелязва и в църковните документи. Организаторите са знаели, че именно в този момент и на това място ще поразят сърцевината на българската държавност, която за тях е носител на враждебна идеология. А Църквата в онзи период, много повече от днес, е част от идеята за държавността. В този смисъл атентаторите са направили осъзнат и идеологически мотивиран избор, което и дава основание тяхното злодеяние да се определи като дело на родоотстъпници и вероотстъпници.
Христос превърна Своята смърт в място на среща с човека
- Детайли
- Архим. Захариас (Захару)
Беседа, произнесена от о. Захариас в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Великобритания, на 13 април т. г. – Вход Господен в Йерусалим
Палмова неделя ознаменува момента, в който мисията, поверена на Христос от Небесния Отец, наближава своето изпълнение. Това събитие е ключът към разбирането на трагичните и спасителни събития от Велики петък. Триумфалното влизане на Христос в Йерусалим е не само изпълнение на старозаветни пророчества, но и прообраз на славното Му Второ пришествие. В този ден Господ разкрива отблясък от Своята небесна слава – слава, която няма нищо общо с властта и величието на земните владетели.
По време на Своя земен път Христос два пъти разкрива Своето царство, „дошло в сила“ (Марк 9:1): веднъж, на планината Тавор, и втори път – при влизането Си в Йерусалим, преди страданията. И в двата случая Той избира мълчание в предходния ден, подготвяйки учениците Си да вникнат в духовното измерение на Царството Божие. По пътя към Тавор Господ не извършва чудеса, а при пътуването към Йерусалим преминава през Галилея и Самария с решимост, обръщайки лицето Си към Светия град (Лука 9:51). Така Той ни показва, че онзи, който иска да Го последва, трябва да носи в сърцето си тишината на смирението.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
