Из посланието на Св. Синод след атентата на Велики четвъртък в храма „Св. Неделя“ през 1925 г.
- Детайли
- Двери
Преди 95 години, на Велики четвъртък – 16 април 1925 г., е извършен най-тежкият терористичен акт в историята ни, отнел живота на стотици и отприщил вълна от насилие в страната. Военната организация на Българската комунистическа партия посяга на съборния храм „Св. Неделя“. По това време в него се провежда опелото на ген. Константин Георгиев, убит на 14 април от други дейци на комунистите. Целта на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III, за които е било сигурно, че ще присъстват на опелото. На място загиват 150 души, а десетки умират по-късно от раните си.
Св. Синод на Българската православна църква излиза с послание, което е прочетено във всички храмове и е публикувано на 2 май 1925 г. в Църковен вестник. Ето откъси от посланието:
„С преголяма скръб трябва да подчертаем, че грозното злодеяние, извършено в съборната църква „Св. Неделя“, няма подобно на себе си в историята на човечеството. Домовете за молитва у разните народи още от най-старо време са смятани за места свети и неприкосновени, а често пъти и за убежищни центрове на гонените престъпници, където последните, доде се намирали под свещения храмов покрив, се чувствали в пълна безопасност, защото самите преследвачи смятали за грях да влязат в светинята, да ги заловят и накажат. В такъв именно свят и неприкосновен дом за молитва и в един от най-светлите църковни дни осатанените от злоба вероотстъпници и човекомразци с жестока подлост избиха стотици невинни души, и то по време на богослужение...
Слово на Велики четвъртък
- Детайли
- Киевски и Западноруски митр. Григорий (Цамблак)
от монаха презвитер Григорий, игумен на манастира Пантократор
(За предаването на нашия Господ Бог и Спасител, Иисус Христос; и за Юда; и срещу извършващите тайнството с безквасен хляб;[1] и за сребролюбието)
Печал изпълва душата ми и недоумение обзема мисълта ми, когато си спомня окаяния Юда! От каква голяма височина в каква дълбока пропаст сам себе си хвърли! От каква велика слава на апостолския лик до какво страшно безчестие стигна, нещастникът! От какво наслаждение от Учителя се лиши! С каква горест себе си покри заради сребролюбието! Защото то му изходатайства горчивата смърт на обесването. И се сбъдна за него пророческото слово: Ето ония, които се отдалечават от Тебе, ще загинат (по Пс. 72:27). Защото Владиката и на дело, и с думи го отдалечаваше от дълбокия ров: на дело – когато нозете му уми и с вечеря го удостои; с думи пък, когато говореше: истина ви казвам, един от вас ще ме предаде (Мат. 26:21), обобщавайки това, за което става дума. Не искаше да го изобличи пред всички, а съвестта му да изобличи и към покаяние да го подтикне. Кого не биха трогнали тези думи: прочее, Син Човеческий отива, както е писано за Него; но горко на оня човек, чрез когото Син Човеческий ще се предаде; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил (Мат. 26:24). Той обаче не разбра, защото това е жестоката душа: трудно стига до покаянието, а към унищожителна погибел постоянно гледа. И виж какво свидетелство за покаянието имаше – блудната жена. Но дори и тогава не се обърна към покаянието, а в същия момент, когато тя се спасяваше, точно тогава той погиваше. Това показвайки, евангелистът рече: Тогава, един от дванадесетте, на име Иуда Искариот, като отиде при първосвещениците, рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? (по Мат. 26:14-15). Тогава, като отиде… рече. Кога тогава? Когато блудницата своите грехове възненавидя и към покаянието прибягна; когато нечистата дреха на блудството съблече; когато към Учителя се затече; когато донесе скъпоценното миро – с изобилието на донесеното показваща силата на любовта; когато със сълзи измокри пречестните нозе; когато с косите на главата си отри мокротата от сълзите; когато получи пълно опрощение на многото грехове и написаното раздра; когато дявола посрами – тогава той, като отиде, за цената се пазареше. Защото, когато помрачи душевното око чрез страстта на сребролюбието, не чувстваше и от неговото стъпало отпадаше.
Ценността на нищото: какво научаваме от COVID-19 за безмълвието и духовния покой?
- Детайли
- Архид. Джон Хрисавгис
Винаги съм се възхищавал на древните монаси и монахини, живели в пустините. Не защото те са открили как да избегнат плащането на данъци. Не само защото думите им са били вдъхновяващи, а молитвата им – преобразяваща. И не толкова защото са се противопоставяли на могъществото на империята и на изпитанията на времето. А защото те са възтържествували като символи на един алтернативен начин на действие. Макар техният идеал често да е бил митологизиран или схващан по романтичен начин, и дори манипулиран и експлоатиран в много църковни кръгове, той при все това остава отражение на стойността на мълчанието.[1] На вършенето на по-малко или на вършенето на нищо. На безмълвието и незабележимостта. На това да се молиш, вместо нещо да произвеждаш. С една дума: просто да бъдеш.
За разлика от тях глобалната пандемия, предизвикана от коронавирусната болест 2019 (COVID-19), разкри много относно приоритетите и слабостите ни като общество: като една удивително сложна общност, една заплетеност от политически, финансови, здравни, образователни и религиозни институции, които засягат всеки човек по света. Всяка от тези институции днес отчаяно се опитва да излезе с решения на въпроса как да възстановим живота и да спасим света – такъв, какъвто го познавахме. Никой не е имунизиран, дори „безсимптомните“, дори най-мощните нации, най-сигурните икономики и най-праведните вярващи.
Слово на Връбница
- Детайли
- Киевски и Западноруски митр. Григорий (Цамблак)
от Григорий, архиепископ на Русия
Отново Спасителят влиза в Йерусалим! Отново – чудеса! Отново – за Възкресението уверението! Отново мъртви възкръсват! Но не възкреси Лазар така, както (възкреси) сина на вдовицата: оня, току-що умрял, вдигна от носилото, докато го изнасяха от града, а този, мъртъв от четири дни и вече смърдящ, от гроба призова със слово. Тогава впрочем най-смирено разкриваше силата на Своята божественост, възпирайки юдейското настървение, тъй като времето на спасителното страдание беше още далече. Но днес, понеже за това беше дошъл, властно Себе Си показа. Идва шест дни преди Пасха, за да запази спокойствието на празника, за да изпълни тогава пасхалната радост за хората, понеже скръб им предстоеше срещу празника, когато Той щеше да бъде разпнат, светилата небесни щяха да помръкнат, основите на земята – да се разтресат. Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата (Иоан 12:1-2). На десетия ден от месеца се вземаше агнето (Изх. 12:3), което на празника се принася в жертва. Оттогава започваха приготовленията за празника. Затова шест дни преди това, което е деветият ден от месеца, правеха богато угощение и този ден се смяташе за предпразненство. Затова и Господ тогава идва във Витания при Своя приятел Лазар, за да празнува според обичая. Евангелистът, искайки да покаже истината за Лазар и че като е възкръснал, не е умрял веднага след това, а дълго време е прекарал ядейки, пиейки и спейки, добавя: Лазар беше един от седналите (Иоан 12:2). Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Иисус възкреси от мъртвите (Иоан 12:9). Народът, благоразумен и непресторен, приемаше с наслада това, което вършеше Господ, и от самото начало повярва, че са божествени всичките Му дела. Затова, от ревност подтиквани, идват да видят и извършилия чудото, и възкръсналия, и най-вече очакващи да чуят от Лазар нещо за нещата в отвъдното. Представяха си, че щом е прекарал там четири дни, знае всичко тамошно със сигурност: за патриарсите, за Моисей и Аарон, за съдиите, за Самуил, Давид и Соломон, за царете, за пророците, за Кръстителя. И някои впрочем заради Лазар вярваха в Иисус, а първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря (Иоан 12:11). Такава слепота! Такава жестокост! Адът, треперейки, освободи Лазар, и гробът го върна тутакси, чувайки божествената повеля, а тези пък убийството, замислено от тях срещу Господа, и към Лазар насочваха, но така по-велики не ставаха. Защото ги глождеше и ги душеше силно това, че когато празникът настъпи, всички ще се стекат там да гледат и да слушат ставащото. На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Йерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев (Иоан 12:12-13).
Св. Дионисий Александрийски за християните по време на епидемия
- Детайли
- Св. Дионисий Александрийски
Из писмото на свщмчк Дионисий († 264 г.), епископ Александрийски, за времената на гонения и епидемията на т. нар. Киприанова чума. Болестта, поразила Римската империя през 3 век, остава в историята с името на св. Киприан Картагенски, който описва нейните симптоми. От тази заразна болест в Рим умирали ежедневно около пет хиляди души. Св. Дионисий пише, че в Александрия не са останали жители по-възрастни от четиридесет години. В това сурово време Александрийският епископ описва поведението на християните и тяхното отношение към смъртта: не лекомислено и самоуверено, а подражавайки на Христос – като горчивата чаша, която те изпиват от любов към страдащите ближни.
„... След кратко прекъсване върху нас се стовари тази болест; за тях (езичниците) това беше най-страшното от всички страшни неща, най-жестоката от всички беди и, както казва техният собствен писател, изключително събитие, което никой не можел да очаква. За нас то не беше такова; както и в другите случаи Господ ни изпитваше и каляваше. Болестта не ни заобикаляше, но поразяваше повече езичниците.
