Откъс от Дневниците на прот. Ал. Шмеман

Събота, 11 февруари 1978 г.

Потапяне, вчера и днес, в съвсем непознатия ми свят на коптското християнство. И веднага съм длъжен да изразя главното си впечатление: c’est édifiant и c’est vivant[1]…

Помня ужасното си впечатление от посещението през 1971 г. в Антиохийската патриаршия в Дамаск, а преди това – през 1966 г., в Йерусалим, Истанбул и Атина… Навсякъде оставах с това унило чувство за нещо отживяло, за номинализъм, угасване и скованост от миналото и цялата тази „църковност“ – existence of a non-existent world[2]. Безжизнени йерарси. Страх. Лъжа и корупция. „Византинизъм“.

И ето, срещата миналата година в Лос Анджелис с папа Шенуда ІІІ, патриарха на Коптската църква. И моменталното усещане за автентичност, жизненост, духовност и откритост. А сега в Кайро се срещам със самата коптска реалност. В Египет коптите са около седем милиона! Църква, която – въпреки столетията на гонения (византийски, арабски, турски), въпреки окръжаващото я море от ислям, въпреки самотничеството си и целия духовно-политически хаос на Близкия изток – е жива и се възражда! Какъв урок за вечно опечалените византийци, за целия този „гръцки рак“ в тялото на православието!

Мощите (гр. λείψανα, лат. reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (ум. ок. 155 г.), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът". Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.

Днес е неделята на мироносиците. В този ден и през цялата седмица след него песнопенията в православното богослужение са посветени на няколкото жени, следвали Иисус Христос през време на Неговата проповед в Галилея, Самария и Юдея, помагали на делото Му, а след това станали и първите свидетелки на възкресението Му. Заедно с тях се чества паметта и на двама видни юдеи, Никодим и Йосиф, неявни ученици на Спасителя, които участвали при погребението на Иисус, а Йосиф от почит и обич към Учителя дори предоставил за погребението Му гроба, изкопан в имота му за самия него.

Имената на жените-мироносици не са точно известни или поне не на всички жени, както не е известен и точният им брой. Но Бог ги знае „по лице“ и по сърце и отдавна ги е приютил в Своето небесно царство, за да са винаги при Него, при Неговия въплътил се, пострадал, умрял за нашите грехове и възкръснал от мъртвите Син, та да гледат те Неговата вечна слава. Това е наградата на жените-мироносици за тяхната вярност, обич, трудове, жертвоготовност.

Защо християните не бива да се обиждат от новия филм на Звягинцев, а напротив – трябва да благодарят на режисьора за подетия разговор за Църквата, която липсва на всички ни.

Почти всички се съгласяват, че филмът „Левиатан“ е „антиклерикален“, дори „антицърковен“, … но дали това наистина е така?

В началото няколко думи за самия филм. Имаше доста филми с подобни сюжети: корумпираната местна власт измита от пътя си малкия човек, който кой знае защо ѝ пречи, а пък той се бори за правата си. Споменава се като източник една история, случила се в Америка, но със същото започва още „Илиада“ на Омир – цар Агамемнон отнема от Ахил, сина на Пелей, младата Бризеида.

Казвате: твърде безутешна картина, в живота не се случва така, както във филма… Ами случва се и още как – спомнете си за случая „Кушчовская“. Там години наред безогледно управляват бандитите, докато местните власти си затварят очите, и едва след като в една къща са убити 12 души накуп, идва следствена група от Москва и доста трудно разплита това кълбо.[i]

Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки и нейният смисъл, мисля, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм, само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни или не“.