Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки и нейният смисъл, мисля, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.
В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм, само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни или не“.
Ако религията (в нейния истински смисъл) се характеризира със стремеж за връзка с Бога, то в сектата всичко започва с лидера и завършва с него, всичко се фиксира върху него. Не може да има каквато и да било връзка с Бога (както сектантите си го представят), ако тя не минава през лидера в сектата. Такава роля играе гуруто в почти всяка секта.
За голямо съжаление трябва да признаем, че гуруизмът периодично се проявява и в Православната църква. Тук гуруистичните настроения се дължат на появата на така наречените „младостарци“ (възрастта няма значение, „младостарците“ могат да бъдат както млади, така и стари хора), чиито мнения стават по-важни за техните последователи, отколкото са думите на свещеноначалието, отколкото е гласът на самата Църква.
Така в енорията се формира група, която по същество прилича на секта: тя се ръководи от човек, който е поразен от болестта на гордостта, от желанието да властва над хората или е просто психично болен, който се нуждае от медицинска помощ. Във всеки случай гуруизмът в Църквата е безспорно бесовско явление, управлявано от сатаната.
Покойният Светейши патриарх на Москва и цяла Русия Алексий II много сериозно се отнасяше към този проблем. Той казваше: „Някои клирици на нашата Църква, запазвайки на думи преданост към своето свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на някакви „старци“. Критикувайки свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци на миналото и настоящето, чрез критика се опитват да привлекат вниманието към себе си и по този начин да си създадат авторитет. Като правило, те обявяват за необходимо и единствено условие за спасение пълното подчинение на себе си от страна на онези, които прибягват до тяхното ръководство, като ги превръщат в някакви роботи, които без благословията на този „старец“ не могат да свършат никаква работа, независимо колко е незначителна тя. По такъв начин човекът се лишава от тази благодатна свободна воля, която му е дарувана от Бога. За да потвърдят своята правота, те неправомерно използват цитати от творенията на светите отци, като профанират техните велики духовни усилия и извращават самото понятие за старчество... Отделни такива съвременни „старци“ (или по-скоро те трябва да бъдат наричани „младостарци“), които не притежнават духовна разсъдителност, налагат на въцърковяваните хора „бремена, мъчни за носене“ (Лука 11:46), използват в своята пастирска дейност шаблони, пагубни за духовния живот, необосновано прилагат към миряните – в по-голямата си част още духовно неукрепнали – форми на духовно ръководство, които са уместни само в монашеството“.
За съжаление такива свещенослужители, изопачавайки древната манастирска практика, започват да се занимават с духовничество по свой произвол, изисквайки безпрекословно послушание към себе си. По думите на св. Игнатий Брянчанинов такова „старчество“ е „душепагубно актьорство и най-печална комедия“, чиято същност е „самозаблуда и бесовска прелест“.
Гуруизмът е отклонение от християнския живот, истинско неподчинение на апостолите, които учат: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петр. 5:2-3). И думите на св. Игнатий Брянчанинов: „А ти, наставнико, защити се от греховната постъпка! Не заменяй със себе си Бога за душата, прибягнала до тебе“ – още по-малко имат значение за тях. У тях няма страх от Бога, въпреки че знаят строгото Му предупреждение: „... а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Мат. 18:6).
Гуруизмът е изкривяване на православния възглед за спасението. Това е изкривяване на самото Православие. Един „православен“ гуру може превъзходно да познава хода на службата, благоговейно да цитира Евангелието, безкрайно да цитира боговдъхновените произведения на св. отци, но той няма да го направи това за славата на св. Църква и не за нейното благо, нито за спасението на християнската душа, а за своя собствена изгода. Той някак си със себе си засенчва Христос. Каквото и да каже, той изкривява всичко, всичко се превръща в лъжа. „Послушанието е по-високо от поста и молитвата“, „Православие или смърт“ – в устата им тези свещени истини са духовно изтощени (буквално „кастрирани“, бел. прев.), превръщат се в груби нагласи към действия, зад които няма висока духовност, а има само бесовски мрак.
Агресивното отхвърляне на TIN (номер на данъкоплатеца), баркодовете, биометричните данни, чиповете, които уж щели да бъдат имплантирани под кожата и които щели да показват номера на звяра – всичко това и много други неща са продукт на гуруизма. Въпреки че самите младостарци имат и нови паспорти, и идентификационен номер на данъкоплатеца, и баркодовете не ги плашат. Някои псевдо-пастири водят чедата си в такива дебри на окултизма, откъдето е също толкова трудно да се измъкнат, както и от най-деструктивната тоталитарна секта. Може да се започне с „безопасните“ за душата хомеопатия и източни псевдомедицински практики и йога, а да се завърши с помирение на християнството с астрологията или екстрасензориката, за които се предполага, че имали рационално зърно, и които „неправилно се разглеждат само отрицателно“.
Друга една страна на гуруизма е почитането като светци на хора със съмнителен живот. С благословията на „православни“ гурута се рисуват икони на Григорий Распутин, цар Иван IV Грозни. Чуват се разговори за това, че вече и Сталин трябва да бъде канонизиран. При мене дойде един мъж, който много агресивно се опита да ме убеди, че Иван Грозни е истински светец. На аргумента ми, че от Иван IV са били убити много хиляди хора, този човек възрази, че в Синодика било записано за само 5 000 души – все предатели. Аз го поправих, че тези пет хиляди са били от благородниците, а онези неизвестни хорица, които никой не е броил, те всички предатели ли са били? Той, казвам му, е имал седем жени! Отговорът беше обезкуражителен: „Значи, обаче, само с три е имал венчание!“.
Има и такива „старци“, които уж се грижат за спасението на душите на своите духовни чеда, благославят ги да изоставят работата си, да напуснат жилището си, дома си и „да се спасяват“ далече от цивилизацията – в тайгата, в блатата. А самите те, ако имат здрав разум, не следват своите духовни чеда. Днес вече знаем за „самарските отшелници“, „пензенските затворници“, за религиозната общност в сибирското селище Гореловка, в блатата на Томска област. Вестниците писаха за това, говориха по телевизията. И колко ли още подобни случаи, за които никой не знае?
Друг път се случва да чуете: „Е, със старците всичко е ясно, те са или в прелест, или са хитреци, знаят какво правят. Но хората, хората, къде гледат?“.
Там е работата, че преди всичко от бесовска прелест могат да бъдат заплетени онези енориаши, които са в безкрайно търсене на духоносни старци. Излишно е да казвам, че такива хора – духоносни старци – са единици, но при силно желание, както се казва, те могат да бъдат „изкопани“ във всяка енория. Добре е, ако свещеникът веднага определи нездравото духовно настроение на такива енориаши и ги вразуми. Но в края на краищата той може също да се хване на уловката, като си въобрази, че е такъв старец, и да „играе по свирката“ на духовно увредени хора, т. е. и самият той се уврежда духовно, и става марионетка на врага на човешкия род.
И тогава невъцърковените хора, като гледат отстрани християните начело с такъв младостарец, ще попитат: че с какво те се отличават от една секта?! И ще са прави.
От гледна точка на православието безумно постъпват не само младостарците, но и онези хора, които, виждайки откровения абсурд, лъжи, а често и насилие, са си позволили да се убедят във „високодуховността“ на своите водачи. Без-умието е болестта на нашия век, болест, основана на безбожието, суеверието и дълбокото невежество на „просветения“ съвременен човек. Как да не си припомним тук думите на ап. Павел: „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха“ (2 Тим. 4:3).
По някаква причина се смята – разбира се, негласно, – че когато дойде в Православната църква, човек трябва напълно да спре да мисли. Често дори интелигентните хора, когато става дума за духовни неща, стават по ум като малки деца. Междувременно, пак св. ап. Павел казва: „Бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Кор. 14:20). И светите отци наричат мъдростта или духовната разсъдливост най-висша добродетел. Какво е тя и на какво се основава? Да следваме не нашите въображаеми хрумвания или дори истинския духовен опит (тъй като той е непълен), но божественото Откровение, съдържащо се в Свещ. Писание и в Свещ. Предание, т. е. в Библията и в светоотеческите творения, без които и Библията не може да бъде разбрана правилно. Това означава, че трябва да се четат и четат книгите на Свещ. Писание и тогава ще станат ясни думите на апостола, който предупреждава: „Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8). И другаде: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Йоан. 4:1); „изследвайте сами себе си, дали сте във вярата; сами себе си опитвайте“ (2 Кор. 13:5). Св. Игнатий Брянчанинов също предпазва християните от човекопочитание (гуруизъм): „Пазете се от пристрастяване към наставниците. Мнозина не се опазиха и паднаха заедно с наставниците си в мрежата на дявола... Пристрастието прави от любимия човек идол: Бог гневно се отвръща от жертвите, принасяни на този идол... И животът се губи напразно, добрите дела загиват“. За това предупреждават и преп. Пимен Велики, и преп. Йоан Касиан Римлянин и много други светци.
Разбира се, според думите на Господ, в света подобава да има изкушения, но главното оръжие срещу изкушенията, както казва св. Йоан Златоуст, е разсъдливостта! Опасно е да се заблуждаваме в това отнощение: старата и новата църковна история ни показва как цели групи отиват в разкол или ерес, уверени, че техният водач е непогрешим „старец“.
За да вземете разумно решение, трябва да се научите да мислите критично. От това умение, ако щете, зависи оцеляването на човека в съвременния свят. Хората удивително, без да се замислят, лесно се поддават дори на най-нелепи уловки, които позволяват на нечестни хора да ги хванат в псевдодуховно и физическо робство. Представете си, например, как биха се развили събитията, ако последователите на Джим Джоунс (организатор на известна тоталитарна секта, чиито членове – и това са няколкостотин души! – извършиха масово самоубийство в края на 70-те години) го бяха попитали: „Защо?“. Но те не попитаха. И станаха жертви на абсолютното подчинение на своя гуру. Те не бяха способни да мислят критично. И сега те са мъртви.
Как да разпознаем младостарците, как да не попаднем в общност, заразена с гуруизъм? Има определени признаци, по които човек може да прецени определена група. Трябва да бъдете внимателни, трезво да преценявате обстановката и не бива да се срамувате или да се страхувате да задавате въпроси, защото безпрекословното подчинение на младостареца – ако свещеникът изведнъж се окаже такъв – може с времето да стане причина за увреждане на духовното ви състояние.
1. И така, разберете каква е историята на групата или нейната „юрисдикция“? Като свещеник съм много изненадан от липсата на интерес към този въпрос сред много от тези, които идват в църквата за първи път. Ако енорията разполага със собствен уебсайт, проучете го внимателно и, ако имате някакви въпроси, питайте!
2. Казват ли тук „Само в нашата църква всичко се прави както трябва. Всички останали енории отстъпват от правилата!“. „Точно у нас е истинската благодат“, това е сигурен признак на гуруизъм или култизъм (от думата култ).
3. Лидерът смята ли се за „преследван“ и „неразбран“ от други свещеници, от управляващия архиерей? Останалите не се ли смятат за „врагове“, „съгледвачи“? Ограничено ли е общуването между последователите на личността с онези извън групата? Не клеветят ли онези, които са напуснали групата?
4. Искали ли са от вас някога нещо съзнателно незаконно, неморално или унизително, позовавайки се на послушанието като истинска добродетел?
5. Казват ли: „Истински епископи вече няма“? Забелязват ли се опити за подкопаване на репутацията на признатите църковни авторитети или въобще сеят ли се съмнения относно тяхната компетентност?
6. Дори ако на пръв поглед групата живее не богато, полезно е да се знае дали новообърнатите към вярата не биват склонявани да даряват в една или друга форма (пари, имущество, гаранция за кредит).
7. Не се ли използват заплахи и обвинения, например, „ако си тръгнеш, ще погинеш, със сигурност ще се върнеш към предишния си грях“?
8. Трябва ли да получавате разрешение („благословение“) от свещеника преди да смените работата си, да си купите кола и т. н.? При нормални условия това не е сред отговорностите на енорийския свещеник.
9. Оправдава ли ръководителят лъжи или изкривяване на фактите с това, че групата уж служи на „върховни цели“?
10. Забелязват ли се прояви на мания за величие от страна на ръководството? Не виждат ли те себе си и групата като някакви наставници, избавители или спасители на цялата Църква? Трябва да помним, че не ние спасяваме Църквата, а Църквата – нас.
11. По време на изповедта обърнете внимание да не би свещеникът твърде дълбоко да навлиза в интимния ви живот. Това трябва да ни накара да сме нащрек. Нещо повече, истинският изповедник трябва да спре човека, ако той започне да се кае с големи подробности. Преп. Йоан Лествичник казва: „Когато изповядваш греховете си пред Господ, не влизай в подробностите на плътските действия, как те са се случили, за да не се окажеш клеветник сам на себе си“ (Слово 28).
Ако дори един от отговорите на тези въпроси разкрие някакви отклонения от нормата, е по-добре незабавно да напуснете такава група: послушанието има смисъл и стойност само тогава, когато е доброволно, а не е наложено чрез страх, чувство за вина или емоционално изнудване. Сериозността на подобна ситуация е трудно да се надцени.
Искам да завърша с думите на свмчк Киприан Картагенски: „Трябва да се пазите, възлюбени братя, не само от явната и очевидна измама, но и от такава, която е покрита с тънко лукавство и хитрост. Той (врагът на човешкия род) е изобретил ереси и разколи, за да порази вярата, да изврати истината, да разбие единството“.
„Трябва да се страхуваш“, наставлява светителят, „не само от онова преследване, което с открита атака се стреми да удари и порази Божиите раби: по-лесно е да се опазиш там, където опасността е очевидна и духът отрано се настройва за битка, когато врагът се обявява; много повече трябва да се страхуваш и да се пазиш от врага, когато той тайно се промъква, когато, подлъгвайки с мирен вид, неусетно се промъква по скрити пътеки, затова и е получил името „пълзящо същество“ или змия… Той също се е опитал да изкуши Самия Господ и затова е подходил тайно, за да нападне неочаквано и да измами; въпреки това е бил разкрит и отблъснат, защото е бил разпознат и разобличен. С това ни е даден пример да избягваме пътя на ветхия човек и неотклонно да следваме стъпките на Животодавеца Христос, за да не попаднем отново поради невнимание в мрежата на смъртта, но да предвидим опасността и да постигнем безсмъртие“.
Превод: Иван Димитров
