Слово на свети Софроний от Есекс за това как да преминем Великата Четиридесетница, произнесено на 11 февруари 1991 г. пред монасите и монахините в неговия манастир "Св. Йоан Предтеча".
Днес и вчера сърцето ми страда и страда по необичаен начин. И помолих Бога: не сега – дай ми да завърша делото на живота си. И ето, приближавайки се към края на делото на моя живот, ще започна да беседвам с вас за това как трябва да преминем периода на поста. Вече ви говорих за моя метод, който ви препоръчвам да усвоите. Този метод е следният: да видим нашата крайна цел и да вървим към нея, започвайки от азбуката.
По отношение на Великата Четиридесетница трябва да поставим пред себе си същото начало, но в по-малки мащаби. Трябва да разберем, че ни се предлагат петдесет дни пост като подготовка за посрещането на Възкресението от мъртвите, и така ще изградим нашата духовна нагласа.
Сега започва нашият духовен подвиг. Нашето вдъхновение се умножава от мисълта, че милиони християни ще спазват този пост.
Пътят към Възкресението, дори за Самия въплътен Бог, мина през страдания. Тайната на страданията ще разберем едва по-късно. Засега я приемаме като условие за нашето възрастване в Бога, като условие за напредъка ни в приемането на Словото Божие и в усвояването на Неговите пътища в практическия живот.
Нека си изградим такава представа за Великата Четиридесетница и ще видим как един Човек на земята реши Сам да се изкачи на Голгота и да разкъса железния обръч на проклятието заради греха на Адам. Реши да понесе всичко по начин, който никой на земята не разбираше и който всъщност никой не приемаше. И когато завърши това дело, каза: „Дерзайте, Аз победих света.“
„Чрез един човек грехът влезе в света“, казва апостол Павел, „и чрез един Човек идва спасението.“
Ако пред нас се издига такава цел, ще приемем Великата Четиридесетница като свещен период в живота на цялата година. И когато с радост полагаме телесен подвиг на въздържание от храни, това не ни изтощава, а ни помага на всички равнища – и на духовното, и на телесното ниво.
Наистина мога да кажа, че сега, в годините на моята старост, ми беше отнета радостта от Великата Четиридесетница. На Света Гора, когато живеех в манастира, който беше най-бедният и най-строгият по отношение на поста, понасях постите с радост и лекота. Сега вече не мога да правя това. Лиших се от благословението и щастието на това преживяване.
В гениално устроеното последование на богослужебния кръг този пост заема особено място. А службите на Великата Четиридесетница, в които значителна част заемат текстове от Стария Завет, ни предлагат учение, изразено с невероятно високо поетично дарование.
Ще приведа като пример ирмосите на Великия канон, който ще пеем:
„Помощник и Покровител ми стана за спасение;
Той е мой Бог и ще Го прославя,
Бог на отците ми и ще Го превъзнасям,
защото славно се прослави.“
Това са думи, които вдъхновяват и съдържат в себе си дълбок смисъл – те носят онова, което наричаме Предание. Живото Предание се изразява преди всичко в духа на живота; догматическото учение следва по-късно. В началото сърцето обича Господа и Го следва, където и да отиде. После постепенно се прибавя несравнима радост, когато се разкриват пътищата на спасението на този свят.
Затова ви го повтарям, за да се вкорени в сърцето и ума ви – този път е пътят на спасението. И макар да е така, в наше време, за съжаление, издръжливостта на организма ни, който още от детските години е разклатен на нервната система, е намаляла страшно много. В по-ранни епохи е имало много подвижници, които са могли да прекарват без храна седмици и месеци, подражавайки на въздържанието на Христос – на Неговия четиридесетдневен пост в пустинята преди да излезе на проповед.
Днес това е сравнително рядко явление дори сред аскетите.
Освен това с болка в сърцето забелязвам едно много трагично явление: заради здравето си хората са способни да понесат дълга и строга диета, но заради Бога не са готови да спазят установения от Църквата пост. Защото съществува някакъв дух, който възпрепятства всяко усилие човек да последва Христос.
По-рано в манастирите онези, които можеха, пазеха въздържание до петък или дори до събота. Но това не беше за всички. Още едно странно явление: първите дни минават много трудно. На втория ден, тоест във вторник, започва да се замайва главата. След това, в сряда, се прави прекъсване и облекчаване на поста заради издръжливостта на организма. А за болните не е възможен дори един ден пост поради тяхното заболяване. На Атон първият ден от поста за мнозина беше тежък, защото там имаше силни селяни. Стомашните киселини, отделяни за храносмилане, не намирайки храна в стомаха, започваха да дразнят самия стомах. В такъв случай в понеделник човек трябва да хапне нещо, за да не навреди на здравето си. Сега не съм в състояние да изброя всички особености на организмите, какво е нужно и какво е възможно за всекиго. Ние спазваме следното: пълното въздържание не е задължително през цялата седмица. Пълно въздържание от храна и вода пазим през първите три дни – до първата Преждеосвещена литургия. Онези, които не издържат, в сряда вечер на трапезата могат да вземат чай и сухар. А които не могат да понесат и това, могат да вземат нещо още от първия ден.
Всеки избира според силите си, без да гледа какво прави другият. Всеки, по собствена воля, се устремява към онова, което се открива пред нас, за да можем по този начин да преминем поста, без да изгубим истинската му цел: нашата тленна плът да се срещне с благодатта на Възкресението.
Всяка година имаме възможност да преживеем следния парадокс: поста – с всички негови подвизи на покаяние, сълзи, бдение и всичко останало – можем да понесем петдесет дни. Но Пасха, радостта на Пасха, можем да я изживеем само за кратко време, а след това вече нямаме сили за радост.
По-естествено би изглеждало обратното: постът предизвиква съкрушение, а след това следва възторжената радост на Възкресението, която оживотворява човека.
Не възнамерявам да ви говоря подробно на положеното за поста. Светите отци на Църквата дават някои характерни насоки как да прекараме Четиридесетницата. Но като се съобразяваме с трудността на нещата, ние постъпваме така: през първата, четвъртата и седмата седмица на поста упражняваме по-голямо въздържание в сравнение с останалото време.
Тъй като тялото ни обаче може да претърпи вреда от бездействието, църковната практика препоръчва земни поклони. Тези поклони човек прави денем и нощем, за да остава тялото му в движение и напрежение. Иначе за младото тяло липсата на движение става непоносима и разрушителна.
Затова в Църквата се извършват молитви със земни поклони. Те, от една страна, изразяват нашето смирение в покайната молитва, а от друга – са естествени движения, необходими в условията на намалена или липсваща физическа работа.
Апостол Павел казва: „Който не иска да работи, не бива и да яде.“ А в едно мое писмо до екзарха, митрополит Николай, някога написах: „И ние, както всичко днес, променихме и това: който не яде, той не работи.“ Когато не се дава храна, не се изисква и работа. На нас Бог ни е дал особена привилегия: свободни сме сами да определяме условията за себе си. Не сме богати по отношение на пространството – действително тук нямаме достатъчно място за удобно пребиваване. Но ако пазим заповедите на Христос, благодатта няма да ни остави. А когато благодатта не ни оставя, тогава молитвата тече при всякакви условия: по време на работа, в уединението на килията, в църквата.
Казах ви накратко за предстоящата Четиридесетница. Връщам се отново към същото, за да се отпечата по-добре в съзнанието ви онова, което считам за най-необходимо: да имаме крайна цел и към нея да се стремим.
Тогава незначителните страни на всекидневния ни живот ще отминават, без особено да смущават организма и душевността ни – и това не само по време на поста, но и след него, и винаги, всеки ден.
Необходимо е да помним целта и смисъла на нашето пребиваване тук. Ние сме се събрали заедно на това място, та с един и същи дух на любов към Христос да последваме Неговите стъпки, като се подкрепяме един друг. Помнете, че в Евангелието е написано: „И бяха на път, възкачвайки се към Йерусалим, и Иисус вървеше пред тях.“ Той вървеше на известно разстояние пред тях, а те, учениците, се чудеха и се страхуваха.
Така и ние, със страх, ще следваме Христос през цялата тази Велика Четиридесетница, за да може след това химнът „Христос воскресе“ да се преживява в нас като тържество на живота.
Един много хубав обичай е да се пее Възкресният канон на вечернята в Неделята на прошката. Трябва да кажем няколко думи за тази Неделя на прошката. Денят, в който искрено си искаме прошка един от друг, е изключително важен. Когато прошката се дава и от двете страни, тогава душата се чувства свободна и изпълнена с мир. Разбира се, това състояние на свобода и мир значително облекчава поста.
Затова се подгответе за този ден така, че да изтласкате от сърцето и ума си всяка следа от отрицателно отношение към брата.
Още в началото на поста ще пеем за Адам, който беше изгонен от рая – и това има значение. Последователно ще си припомним падението на Адам в греха и решението на Христос да унищожи проклятието.
В тази гениална съвкупност на целия кръг от богослужения, в това единство на богословие, молитва и учение, които ни представят книгите на Великата Четиридесетница, е запечатано цялото Предание. Но на всичко е дадена формата на молитва, така че богословието да стане съдържание на всички наши молитви.
Простете ми, сега говорих за подробности в нашия живот. Но главната цел ви я формулирах в моето завещание. Моля ви да забравите моята незначителност и да съхраните това завещание. Там казах, че не става дума за нещо лесно. И все пак, всеки път в подобни дни, както в предстоящата Неделя на прошката, ще извършваме този подвиг: ще забравяме всички рани, които са ни били нанесени в живота. И когато от сърце простим на всички наши братя за всичко, което се е натрупало в нашето изпълнено с труд, недоразумения, огорчения и лишения всекидневие, тогава всичко това се отхвърля, духът ни се освобождава и намира своята свобода.
Прошката на греховете ни вдъхновява с нова надежда. И не бива да губим това състояние, особено през периода на Великата Четиридесетница. Но трябва да се научим да преодоляваме тези трудности, за да изпълним закона на Христос, Който каза: „Прощавайте, за да прости и вашият Отец, Който е на небесата, вашите прегрешения.“
Със самото действие на прошката, прощавайки греховете на нашия брат, ние въвеждаме себе си в процеса на спасението на цялото човечество.
Всеки път, когато се появят изкушения или някаква трудност – защото е невъзможно да избегнем сблъсъците, които са последица от изкушенията на нашата плът – непременно трябва да ги преодоляваме. И именно в това ще се прояви мъдростта.
Едно от възможните тълкувания на думите: „От дървото за познаване на доброто и злото да не ядете от него“ е, че като последствие ще настъпи разделение между всички хора. Първото страшно престъпление – когато Каин уби Авел, се случи още в началото на историята на човешкия живот.
Блаженият Силуан, нашият небесен покровител, казва, че тогава и Адам започнал да плаче, защото цялото човечество ще живее в раздор, войни, братоубийства, взаимни притеснения и потисничество, защото всичко ще върви против закона на любовта.
Каква подготовка ни предлага Господ за посрещането на Пасха? Колкото по-силен е духът в нас, толкова по-лесно забравяме всяка рана и прощаваме всяка обида, нанесена ни от брата. И толкова по-изобилно ще се излива в нас радостта на вечния живот.
Господ съедини Себе Си с нас. Четем у отец Силуан думите: „Благодатта обитава в най-малките, а не във високостоящите.“ Така Господ му даде да познае, че колкото повече човек се смирява и поема пътя на кеносиса – на самоумаляването, толкова по-високо се издига пред Бога и толкова по-способен става да приеме великата благодат.
Би било наивно да мислим, че събирането ни на това място е човешко дело. Сам Господ ни събра. И щом Той ни е събрал, нека подражаваме на стареца Силуан. В началото на своя монашески живот, в празнични дни, той служеше на отците и братята в трапезарията и размишляваше за великото щастие, което му е дадено – да прислужва на онези, които Господ обича.
Дори веднъж, както пише, докато служел на братята в трапезата, за втори път вкусил благодатта от явяването на Господа. Но според духовния закон човешкото тяло не може да понесе дълго такива високи състояния. Те се дават веднъж или най-много два пъти през живота, а после остават в нас като памет и знание – под формата на спомен. В действителност обаче силата на благодатта се оттегля. Преподобният Макарий Велики казваше, че отнемането на благодатта е необходимо, за да може човек да продължи земния си живот и дейност.
Всички вие ме изслушахте с любов. Но постарайте се да изпълните всичко това, което ви казах, през този пост. Защо именно през този пост? Защото по странен начин днес в света цари напрегната атмосфера. И вярващи, и невярващи постоянно изричат думите „Откровение“, „апокалиптични събития“, „апокалиптични очаквания“. В каква форма ще дойде краят, още не знаем. Но тази година напрежението е по-голямо от преди.
Нека се постараем този пост да стане пост на борба – за онова, за което ви помолих: за единството, което да бъде единство по образ на Светата Троица.
Защото молитвата на Иисус Христос към Отца, малко преди смъртта Му на Голгота, съдържаше в себе си молбата единството, което съществува в самото битие на Бога, да бъде дадено и на нас. А това представлява най-висшата форма на обожение на човека.
Но е наивно да мислим, че това може да се осъществи без болка, без разпятие, без големи страдания. Чрез търпението на всички унижения и на всички несправедливости ние придобиваме дара на благодатта, онази любов, която обгръща всичко. И тогава ще познаем Бога такъв, какъвто е –тоест като Любов. Това именно трябва да преживеем.
Бих могъл да ви говоря по-обстойно за следния парадокс: хората не обръщат внимание на собствените си грешки, а съдят другите. По този начин се разрушава единството.
Пазете се от всеки помисъл против братята, защото всеки такъв помисъл прави пукнатина в стената на нашия манастир. Казвали сме го много пъти – това съвсем не е маловажно. Защото когато помислим зло за някого и след това излезем от килията си и го срещнем, следите от тази лоша мисъл действат. И другият, поради това невидимо въздействие, отговаря по съответен начин. И никога не можем да узнаем кой е започнал пръв. Затова се молим: „Дарувай ми да виждам моите прегрешения…“
Липсата на това духовно виждане кара всеки човек да мисли, че е прав и да не различава собствените си грешки. Това правят дори архиереи – и всички ние.
Затова пазете се от всяка лоша мисъл, когато сте в килията си. Тогава нашият дом ще остане непоклатим и ще придобием спасението си. Но ако оправдаваме себе си, без да разбираме брата, тогава всичко ще се разруши.
Наскоро ме посети един млад човек, който беше в конфликт със съпругата си. Те имат две деца. Казах му: „Смири се, и тогава ще избегнете трагичното разпадане на семейството. А малките деца ще бъдат спасени от тежката съдба, която понасят децата на разделени родители.“
Същото важи и за нашето духовно семейство. Нека избягваме като огън, като отровна змия, всяка следа от разделение. Да изградим живота си така, че действително да се спасяваме и да усвоим дара Божий, който ни е даден чрез нашата духовна свобода – да се съберем и да живеем като едно семейство.
Говоря, докато сърцето ме боли, и може би много от думите ми са нескопосани. Но вие чуйте какво ви казвам, и ще видите добри плодове в живота си. Преподобният Серафим Саровски казваше: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят.“ Ние сме 26 души. Ако Бог ни помогне да победим страстите си тук и ако по този начин всеки спаси по хиляда души, тогава 26 000 души ще влязат в рая…
От книгата „Съзиждайки храма Божий в нас и в нашите братя“, издание на св. обител на Честния Предтеча в Есекс, Англия.
