Първите пет недели на Великия пост съдържат в себе си синтезиран разказ за това какво означава да си християнин. По този начин Църквата всъщност ни разкрива сърцевината на нашата християнска вяра. Интересно е, че тяхната последователност се е оформила постепенно – чак до нетолкова далечния 14 век. И в това виждаме не само признак за свободата на църковната мисъл и литургично творчество, но и за учителството на Светия Дух в Църквата (Йоан 14:26). Двете неща са свързани – способността на Църквата (тоест, на вярващите) да бъдат ученици, да учат, предполага и вдъхновението от страна на Светия Дух. И така, в наши дни първите пет недели на Великия пост ни предлагат удивителен разказ, който последователно ни отвежда до въпроса: как трябва да посрещнем Великия ден на Възкресението.
И така, първата неделя на поста е Неделя Православна – тя насочва вниманието ни към явлението на Църквата. Постът е призив. Той е призив за среща (Мат. 9:15). Бог ни призовава към една особена среща със Себе Си, която може да се случи само в Църквата. Не бива да мислим, че Бог „общува“ с човека само в Православната църква. Това не е възможно, защото Бог е Творец на цялото небе и на цялата земя, на всички хора – на вярващи и невярващи, на грешници и праведници. За абсолютно всички Бог промисля; по един тайнствен начин Той участва в живота на всеки един човек, роден на тази земя.
Тогава какво е различното в Църквата? В Църквата Бог ни кани на една различна среща. Кани ни да влезем в такива взаимоотношения с Него, които извън Църквата не са възможни. Бог еднакво обича всички. Еднакво излива Своята благодат и има Свой промисъл, грижа за хората. Но в Църквата Той ни призовава към нещо различно и ни казва, че на този свят е възможно да се срещнем с Него по един особен начин. И именно с тази цел Той създава Църквата Си.
Какъв е характерът на тази среща, ни показва втората неделя на поста, посветена на св. Григорий Палама. Това, което тя ни казва, е, че Бог общува с нас посредством Своята благодат. Всяка желана среща има своя цел. А каква е целта на срещата на човека и Бога? Св. Григорий Палама, а всъщност и целият сонм светци преди и след него, казват: целта на вярващия в Христос човек е да стане бог по благодат.
Каква дръзка мисъл! Човек трудно може да я приеме иначе освен като метафора. Какви богове по благодат? Нали се виждаме – целите сме в болести, в тление, в недъзи, в слабости. Какво общо има между нас, дори и да сме християни, и вечния и непостижим Бог? И все пак втората неделя на поста ни казва точно това: личната цел на всеки християнин е да стане бог по благодат.
За разлика от други християнски изповедания, като римокатолицизма и протестантството, Православната църква учи, че благодатта не е някаква свещена сила, която Бог ни дава тук, в Църквата, привилегировано, за да станем добри хора, добри християни и с нейна помощ да се спасим. Православното учение за благодатта е, че тя е Самият Бог – но не в Своята същност, а в Своето действие към нас, към творението. И когато в Църквата тази благодат ни се дава, ние всъщност сме призвани да се срещнем с Бога реално, в и чрез Неговата благодат. Да приемеш благодатта е синоним на това да приемеш Самия Него, а не на някаква безлична свята сила. За православието, и именно това разкриват исихастите, благодатта е Самият Бог, в Неговата вечна, несътворена енергия. Срещата, причастието с тази енергия стават възможни в Христовата Църква.
Третата седмица, Кръстопоклонна, ни казва, че това обожение, както е богословският термин, не се осъществява като едно възходящо движение отдолу нагоре, безкрайно изкачване към небето, а минава задължително през кръста, през страданието, дори през ада. Христос, бидейки Бог, не си спестява нищо от човешкия живот — живот, изпълнен със страдания, незгоди, предателство и насилствена смърт. Той влиза в нашия свят и не използва нито за миг в Своя полза Своята божествена сила. Макар че във всеки един момент е можел, Той не използва силата Си на Бог и Божи Син – дотам, че позволява да бъде предаден от най-близките Си, от учениците Си, и да бъде убит от собственото Си творение. Тоест Той става подобен на нас в нашата немощ, в нашата слабост, и всичко това – доброволно. Отказва се от силата Си.
На това място се сещам за една много хубава мисъл на един съвременен богослов, може би един от най-големите православни богослови на ХХ век, митрополит Антоний Сурожки, който казва: „Църквата трябва да бъде безсилна като Самия Бог“, за да Му остане вярна. Вижте този парадокс: безсилието на Бога. Безсилен ли е Христос, когато се качва на Кръста? Това е съблазън за хората, които не разбират тайната на нашата вяра. Но пътят към възкресението и към небето не може да мине по друг начин, освен през земята, през страданието, през кръста.
Четвъртата седмица ни показва как става това обожение, как става носенето на кръста – чрез образа на една духовна стълба с 30 стъпала: „Лествицата“ на св. Йоан Лествичник. В това произведение е описано с голяма проникновеност какво се случва в душата на човека, който се стреми да се съедини с Христос. Хора, които са посветили живота си на това да познават себе си в светлината на Божията благодат, да се каят и да се издигат към Бога, са описали в тази книга всички перипетии, през които минава вярващата душа (а и плът) по пътя си към Бога – всички предизвикателства, страстите, пред които се изправяме, греховете, в които се препъваме, добродетелите, които придобиваме с Божията благодат.
Всичко това е разказано, разбира се, за монаси, но към техния живот и време са приложени вечни духовни закони, по които живее човекът.
„Лествицата“ обаче крие за нас, християните, и едно изкушение – да се превърне в своего рода „наръчник за спасение“. Неслучайно са много популярни нейните рисувани варианти, в които практически цялата „Лествица“ е представена като интегрална схема: кой грях кой друг грях ражда, коя добродетел към коя отвежда, по кой път трябва да минем, за да стигнем до първото, второто, третото стъпало...
Това всъщност е едно изкушение за нас, християните. Защо? Лошо ли е човек да иска да разбере „механизма на спасението“ и докъде е стигнал в пътя си? Ние много често си представяме спасението като алгоритъм, като поредица от стъпки: трябва да знаеш това, това и това, да направиш това, това и това, и тогава ще минеш второто, третото, четвъртото стъпало. Получава се една много обаятелна в своята логичност и достъпност система на спасение, в която, без да усетим, Христос става излишен. Отредена му е ролята в най-добрия случай на страничен наблюдател. Всичко е толкова съвършено подредено, човек толкова се вглъбява да вижда своите страсти, че в един момент, без да разбере как, се оказва, че вече няма нужда от Христос, а само от правила и от “нивата”, които е достигнал в „степените на спасението“.
И сякаш за да разбие тази наша погрешна представа, че можем да се спасим сами, със свои усилия, без Христос, като усвоим някакво „изкуство на спасението“, Църквата ни предлага в тази пета седмица разказа за Мария Египетска: едно житие, един живот, който разбива всички стереотипи – и в своето време, когато е възникнало, и в нашето.
Животът на Мария Египетска ни показва, че алгоритъм на спасението няма и че, както се казва в самото житие, пътищата за спасение на човека са много различни. Ние не подозираме по какъв път Бог е предвидил спасението на нашия ближен. Един е пътят, по който вървим ние. Съвсем друг е пътят на човека до нас. Трети е пътят на човека от другата страна. Безкраен е Бог в Своето разнообразие. Безбройни сме и ние като личности, с безкрайно много различни проблеми. Действат едни и същи духовни закони, но тяхното приложение в живота на всеки човек е различно.
Затова, между впрочем, делото на пастирството е толкова важно, толкова уникално и толкова трудно. Не можеш просто да усвоиш едни правила и след това да изискваш те да се спазват от всички хора по един и същ начин. Трябва да имаш такава чувствителност към човешкото сърце, което стои срещу теб, че да видиш как тези духовни закони действат и как могат да се приложат в живота именно на този различен човек. А този различен човек е много ценен. Той е най-малкият Христов брат, за когото Бог е пролял Своята кръв. Затова всеки човек заслужава огромно внимание и подходът никога не може да бъде „по алгоритъм“.
Мария Египетска е жена, живяла най-вероятно през VI век. Самото житие е съставено през VII век. То става толкова любимо на монасите в Палестина, където тя е живяла, че лека-полека навлиза в манастирската култура и всички манастири започват да го четат като пример за покаяние: как човек може от самото дъно на падението – да се издигне до последната степен на „Лествицата“ на Йоан Лествичник. Ще видим в края на беседата коя е тя…
Житието е написано с голямо вдъхновение и с голямо майсторство. Неговият отзвук е силен не само в Православната църква. Ние знаем, че всяка пета неделя на Великия пост – от XIV век, когато то става част от общия типик на Църквата, се чете през дните на Великия пост, вдъхновява покайни молитви за този литургичен период. Но житието е много популярно и на Запад. То е преведено на латински много скоро след написването си и до днес вдъхновява западната култура. На Мария Египетска са посветени опери, филми, картини, стихове. Мария Египетска – блудницата от Александрия – присъства дори в прочутия „Фауст“ на Гьоте. Там тя е една от трите светици, които във финалната сцена се молят за спасението на душата на Фауст. Нейното житие, което съм сигурна, че повечето от вас са чели, съдържа ключови изречения и думи. В тях са вградени идеите на Символ на вярата, на катехизиса на Църквата, на цялото Евангелие. Като всяко гениално произведение, то съдържа автентичен опит за човешката душа, а в случая на християнското житие – за човешката душа, която търси да срещне Бога.
И така, житието на Мария Египетска ни е разказано през очите на един монах – Зосима. Това са основните персонажи: Зосима и Мария Египетска. В тяхно лице можем да видим един нов прочит на притчата за блудния син: блудният син, малкият брат, който пропилява цялото наследство на баща си, и големият, който прекарва целия си живот в дома на бащата, изпълнявайки всички заповеди, бидейки съвършен вярващ човек, но накрая се оказва неспособен да влезе в радостта на баща си.
Когато св. Софроний Йерусалимски пише житието на Мария, той като патриарх има да решава подобен проблем в своята Църква. В VII век монашеството процъфтява в Църквата. То е еталон, образец за подражание. Известно е, че когато се появява монашеството в живота на Църквата, то съвпада с периода, когато постепенно спират гоненията в империята — около IV век, и когато империята става християнска. Изведнъж се оказва, че да бъдеш християнин вече не е опасно. Никой няма да ти вземе имота. Съседът няма да те наклевети, че си християнин, и това да ти коства и парите, и имота, и живота. Да си християнин в Римската империя става безопасно. Нещо повече, става удобно. Обратно: да не си християнин става рисковано. Много бързо църквите се напълват с хора, които са християни по инерция, защото всички около тях са християни, защото да не си християнин вече не е престижно. Това води, образно казано, до размесване на чистото вино на църковния живот с вода. И парадоксално, именно тогава се ражда монашеството — не само в Египет, както често се мисли покрай живота на св. Антоний Велики и св. Пахомий Велики, а в цялата Църква едновременно. През V век то вече процъфтява и очарова всички християни със своята радикалност и със своето безкомпромисно боготърсачество.
Монасите са били свободни хора, не са искали да се съобразяват с „ума на този век“, нито да бъдат християни по користни подбуди. И затова излизат от обществото, излизат от градовете и отиват в пустинята. Тази дума „пустиня“ в нашата беседа не означава непременно пустиня с пясък, а място, ненаселено от хора, място, където няма цивилизация. Те излизат от градовете и селата, отдалечават се от пътищата на керваните, от богатите на вода райони, и заживяват при много тежки условия – сами, но борейки се да запазят и постигнат евангелската свобода. В пустинята понасят кръста си.
И така стигаме до VII век, когато е написано това житие. Тогава монашеството вече е еталон за подражание в цялата империя. И от Изток, и от Запад започват да тръгват хора на поклонения – но не за да отидат да се поклонят на свято място, както ние днес правим, а за да се срещнат със свят човек, обикновено авва, отшелник, монах. Това е бил генезисът на ранното християнско поклонничество, успоредно с поклонението до издигнатите от царица Елена църкви в Св. Земи. Хора са тръгвали от всички краища на империята към Египет, Палестина, Йорданската пустиня, за да срещнат свят човек. Защо? Не е било като днес – да вземеш самолет и за два часа да отидеш. Това е било пътуване от три, четири, пет месеца, понякога година. Сигурно е имало и страст към „старците“, както има и днес. Но водещото е било друго: да видиш в нечии очи отразен Христос. Митрополит Антоний Сурожки изрича тази дълбока мисъл: „Никой не е станал християнин, ако преди това не е видял Христос, отразен в нечии очи.“ Именно това – да видиш Христос, отразен в нечии очи, е карало хората да предприемат такива пътувания. Да видят какво означава някой наистина да срещне Христос - не просто да четеш за Христос, не просто да слушаш за Него, а да видиш какво става с човека, който вярва и който става Христов.
И така, през VII век, монашеството е еталон, образец за подражание. Но, както всяко нещо, което правят хората, то може да се превърне в система и вече вече да не е угодно на Бога. Бог иска от нас да пазим своята евангелска свобода, за да можем да Го познаем. Няма алгоритъм за спасение. И това показва житието на Мария Египетска.
От едната страна стои единият главен герой – Зосима, съвършеният монах. В житието е казано много интересно, че той е влязъл в манастир „като бебе“, щом „засъхнало млякото от устата му“. Тоест, оставен е от майка си да израсне в манастир. По-късно Православната църква забранява тази практика – деца да бъдат оставяни в манастир. Но тогава, в тази ранна епоха, това е било допустимо.
И така, Зосима израства в една защитена среда. Житието пише, че цялото си време той е прекарвал в пеене на псалми, тоест в молитва, и в изучаване на Свещеното Писание. Никакъв грях, никакво изкушение от светския живот. Той, разбира се, се е изправил пред силата на своите страсти, защото това е тежкият багаж, с който всеки човек идва в света. Но „външни изкушения“ безспорно нямал, животът му протичал без сътресения. Този човек напреднал много, „в бащиния дом“. И на 59 години го спохожда една мисъл: „Добре, много неща направих, всички аскетични опити придобих, може би стигнах върха? Има ли някой, който да ме научи на нещо ново?!“
Тогава „Лествицата“ още не е била написана, тя се появява малко по-късно... И той не знае онова, което Бог ще открие на св. Йоан Лествичник: че последно стъпало няма. Макар тридесетото стъпало в неговата лествица да е любовта, всъщност последно стъпало няма — след това започва едно безкрайно израстване. Край няма, съвършенството няма завършек.
И така, Зосима, този идеален християнин, идеален герой, започва да чувства едно притеснение: дали има на света някой, който може да му каже нещо ново, някой нов подвиг, някой, който е постигнал нещо повече от него като усилие, като аскеза? Това звучи малко наивно за един светец, но всъщност Зосима стига до един предел. Със своите усилия, по правилата, стига до едно място – и оттам нататък няма развитие.
Много е важно за човека никога да няма усещането, че е стигнал до края. Какъвто и да е този край, щом човек усети, че е стигнал до него, е на една стъпка от отчаянието. Защо? Защото ние сме създадени по образа на Бога, а този Бог е безкраен. Според учението на Православната църква, макар и в това унизено състояние, в което сме сега, този образ е жив в нас. Той не е заличен. И едно от нещата, които действат неизменно у нас, е именно този порив към безкрайността. Създадени сме от безкраен Бог – и имаме нужда от безкрайно развитие.
Отнеми на човека свободата, затвори го – и той ще се побърка. Затова най-голямото наказание, което хората сме измислили, е затворът: ограничаването на свободата. Същото е и в духовен план. Трябва да имаме усещането за едно безкрайно движение.
Когато християнинът живее интензивно в Бога, не като нас – посредствено, тогава е трагедия да стигне до предел и да си каже: „Това е краят, няма нищо ново.“ И Бог открива на Зосима заблудата на това мислене: предел няма. Който живее в Бога, се изкачва все на ново и ново стъпало, открива нови и нови неща, и нищо в живота му не остава мъртво. „Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива…“ (Пс. 19:2)
Как Бог му открива този закон в духовното развитие на човека? С думите: „Излез от земята на баща си“, от дома си, тоест: излез от познатото и Аз ще ти покажа това, което ти липсва. Това, което ще те спаси. Защото ако Зосима беше останал в манастира си и не беше послушал Божия глас, може би — няма да фантазираме – но начинът, по който е представен този момент в житието, показва, че той е критично важен. Ако не беше тръгнал напред, можеше би щеше да тръгне назад, да изпадне в униние…
А какво го прави способен да откликне на Божия призив? Представете си: човек на 59 години, когото всички почитат като свят, с авторитет. Обикновено, когато всички се отнасят към теб с такова уважение и ти самият имаш съзнанието, че си опитал цялата аскеза на земята, не е трудно да развиеш чувство за самодостатъчност. Това, което спасява Зосима, е, че той освен отец се оказва и ученик. Оказва се способен, любопитен, готов да научи нещо ново, да види нещо ново. И има смелостта да тръгне. Представете си: от бебе живее в този манастир, в тази защитена среда, и изведнъж тръгва буквално в нищото.
Един съвременен светец казва, че истинският духовен живот е невъзможен без риск. За нас, които водим по-посредствен духовен живот, рискът не изглежда толкова важен. Но за такива боготърсачи като Зосима, това е от ключово значение: ако той не беше способен да поеме този риск, търсенето му на Бога щеше да остане половинчато.
И така, Зосима рискува. Стига в един манастир близо до река Йордан. Там следвали един много интересен монашески обичай. Всеки Велик пост монасите напускат манастира с много малко храна и се отдалечават в пустинята. Причастяват се в началото на поста и 40 дни живеят в пустинята. Житието казва защо го правят: за да не може никой да вижда какво прави другият, за да не се сравнява никой с другия и никой никога да не пита какво е правил другият.
Всички ние познаваме този демон: да се сравняваме с другите, да се съизмерваме, особено когато човек е ревностен. Това изяжда човека. Кара го да завижда, отчайва го. Това му пречи да бъде свободен в Христос. Затова една от причините за този подвиг на монасите е да бъдат свободни от оценката на брата.
Именно в тази Йорданска пустиня Зосима среща Мария Египетска. Първо я вижда като сянка, като голо човешко същество, което бяга и се крие от него. След известно преследване я настига и започва техният разговор. Мария Египетска разказва своята история с пределна честност. Софроний Йерусалимски не е спестил нищо, не е стилизирал разказа така, че да звучи по-благочестиво и по-приемливо за християнските уши. Показал е грозотата, тъмната страна на човешката природа такава, каквато е.
Защо? За да съпостави идеалния християнин в лицето на Зосима, който расте в защитена духовна среда, с личността на Мария. Мария е жена, „по-слаб съд“, според езика на епохата. Тя е била проститутка в Александрия — според разказа, най-известната проститутка там. На 12 години напуска родителите си, 17 години живее в разврат. Има един много важен елемент в нейната изповед (защото тя на практика се изповядва пред Зосима): казва, че не е проституирала за пари. Напротив, работела е – плела е някакви неща и ги е продавала. Тя е блудствала от сексуална разпуснатост и ненаситност. Тоест не от корист, а поради дълбок разпад на човешката природа в нея.
Тук има един много важен момент. Макар да не можем в рамките на една беседа да разгърнем цялото учение на Църквата за човека и грехопадението, но в това житие ясно личи, че един от най-важните елементи на Божия образ в човека – който абсолютно всички ние носим – е способността да обичаме. Светите отци използват различни думи за любов. Едната е агапи, жертвена любов. Другата, и тя е по-висшата любов, е ерос. На български думата „ерос“ ни звучи само в производното „еротичен“, но в езика на светите отци тя означава друго: стремежът на човека да не се затваря в себе си, а да излезе и да срещне в любов ближния и най-вече Бога.
Именно тази сила движи най-ярките подвижници на Църквата — те не могат да се задоволят със себе си, искат да излязат от себе си, да срещнат ближния, да се изпразнят от всичко свое, за да срещнат Бога. Това звучи сложно, може би абстрактно за нас, но ние се доверяваме на опита на отците — хора, радикални в търсенето на Бога, които не могат да се примирят с посредствено християнско ежедневие.
И така, те казват, че тази сила на човека — способността му да обича активно — вследствие на грехопадението е повредена. И при Мария Египетска тя е била повредена до такава степен, че се е превърнала в блудна страст, завладяла душата ѝ като коренището на голямо дърво. Нашите страсти са като корените на дървета — и всеки от нас има различни корени, различни страсти, които го измъчват. При нея тази страст е била като коренището на дъб.
Но ако някой има силна еросна сила, силна способност да обича, макар и поразена от греха и паднала до дъното, и ако Бог провиди в него потенциал за развитие и я обърне към Себе Си, тогава цялата тази сила на любовта такъв човек ще излее в покаяние и ще стане светец.
Виждаме нещо подобно и в живота на Савел, бъдещият апостол Павел. Той е бил ревностен в ожесточението си да гони Църквата. Искрено е вярвал, че като убива християните, служи на Бога. „Дишал е убийство“ (Деян. 9:1). Бог обаче вижда, че тази сила на душата му – ревността към закона, ревността към правдата – е взета и по незнание насочена в грешна посока. И този грях не пречи на Христос да го привлече, да го преобърне и да го направи апостол на народите.
Така е и при Мария Египетска. Имало е нещо в тази жена, което Бог е видял като здрава почва. Тя е била способна да се покае. Колко грешници има, много по-малки от нея, които нямат тази покайна сила. Светите отци казват: който е способен силно да обича, е способен и силно да се кае.
Който обича по-малко, който е по-затворен в себе си, по-интровертен, за такъв покаянието е по-трудно. Той трябва да положи повече усилие. Защото какво е покаянието? Да излезеш от себе си, да изпразниш своето греховно съдържание пред Божиите очи. А това не е лесно. Ние сме затворени в черупките си. Не се чувстваме добре в тях, задушаваме се в тях, но въпреки това стоим затворени…
И така, Мария Египетска също е имала шанс за спасение. Въпреки цялата чудовищност на греха си — че е блудствала за удоволствие и дори че ѝ е харесвало да въвлича християни в грях, за да ги накара после да изпитват угризение. И въпреки това житието не спестява този разказ, за да видим докъде може да падне човек и как Бог не се гнуси от това, а може да вземе такъв човек и да го преобрази.
И така, Мария се качва на един кораб и отива в Йерусалим за празника Въздвижение на Честния Кръст, за да се поклони на Божия гроб. Там, както знаете, някаква сила я спира и не я пуска да влезе в храма. Веднъж, втори, трети път. Много хубаво е описано в житието: тя си мисли, че това е случайност. Не че някаква свръхестествена сила я спира, а просто нещо се случва. Така често действа Бог — чрез „случайности“. Първа случайност, втора, трета, а то се оказва свръхестествено събитие.
Накрая Мария застава пред една икона на Богородица в двора на храма. Нещо в нея се обръща. Сърцето ѝ започва да гори. Това е моментът на покаянието. Тези думи – че сърцето гори, че усеща огън – много пъти се повтарят в житието: „В мен се запали огън на вярата, като някакво уверение“. Те кореспондират с любимия евангелски разказ за двамата ученици по пътя за Емаус. Христос върви с тях, говори им, а те не Го познават. Накрая ги причастява, очите им се отварят, те Го познават, но Той става невидим за тях. И тогава те си казват: „Не гореше ли в нас сърцето?“ (Лука 24:32) Това е белегът на Божията благодат – „уверението“. Когато Бог ни говори, нещо в нас започва да гори. Така започва да гори и сърцето на Мария Египетска.
Понеже това се случва пред иконата на Богородица, нейното житие след това влиза в актовете на VII Вселенски събор като едно доказателство за чудотворната сила на светите икони. И така авторитетът на житието още повече нараства.
Тук има един много интересен момент, важен и за нас днес. Мария Египетска, преди да се оттегли в пустинята, отива в един манастир край реката и приема причастие. След това живее 47 години в пустинята, а преди смъртта си приема причастие още веднъж от св. Зосима, който я намира и на когото тя разказва живота си.
Интересното е, че житието не казва тя да се е изповядала преди това. Аз не твърдя, че не се е изповядала. Възможно е да се е изповядала. Просто св. Софроний Йерусалимски не го пише. Може би нарочно. Може би го подразбира. Но той изрично слага акцент върху това, че тя тръгва в началото на своето покаяние с Причастие и завършва житейския си път също с Причастие. Несъмнено авторът иска да ни каже нещо.
Първото е, че причастието съпровожда покаянието. То ѝ дава сила да се кае. Мария тогава още не е светица. В нея просто гори благодат, която ѝ причинява неистова болка, но тя още не е принесла никакъв плод. Страстите ѝ са живи. След това виждаме, че 17 години тя се бори с тях и ги нарича „диви зверове“. Тоест без причастието, без Христос, Мария Египетска би била оставена на собствените си сили. А за един грешник като нея, толкова дълбоко наранен от греха и същевременно наранен от любовта на Богородица, не би било възможно без благодатната подкрепа да преживее тези години.
Такива случаи като нейния са много редки в историята на монашеството. Обикновено жените монаси, за които имаме жития от този период — св. Марина, св. Илария, св. Теодора и други, за да оцелеят в такава враждебна среда, каквато е пустинята, са се престрували на мъже, евнуси или са живеели близо до мъжки манастири. За сама жена в пустинята е било невъзможно да оцелее. Мария е огромно изключение. Но нямаме основания да смятаме, че нейното житие е хипербола. То е дълбоко вкоренено в живота на Църквата и има и други исторически белези, които показват, че такава личност е имало.
И така, житиеписецът подчертава, че началото на пътя ѝ е причастието. Завършекът на живота ѝ също е причастие. А какъв е плодът на тези 47 години? За мен това е много важно и поучително за всеки християнин, независимо че ние не сме способни на такова радикално покаяние. Най-важни са думите, с които светицата измолва от Зосима причастието – тя му казва: „откакто се причастих в храма на Предтечата, преди да премина Йордан, не съм имала възможност да приема това благословение до днес. И сега жадувам за него с неудържимо желание.“ Жадува с неудържимо желание, изпитва изгаряща жажда за светото причастие, за тялото и кръвта Христови.
Това ни касае пряко. Спомнете си блаженството: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:6). Тоест за Бога. Ние, поради грехопадението, не сме гладни и жадни за Христос. Това е естественото състояние на човека. И не сме жадни за светото причастие. Това е белег на грехопадението. Ние страдаме от духовна анорексия, от духовно безапетитие. На нас не ни липсва Христос. Затова и нямаме жажда за Него.
Всички аскетични усилия, към които Църквата ни призовава – постът, молитвата, всичко онова, което тази жена е правила 47 години – имат именно тази цел: да я излекуват от духовната анорексия, да събудят у нея глад и жажда за Бога. Затова и венецът на нейния подвижнически път е именно тази дума: неудържима жажда.
Това е изобразено и на нейната икона. Светицата е показана като гола, почти обезобразена фигура, андрогенна – не може да опредилиш нейния пол, покрита само с едно парче плат – дрехата, която Зосима ѝ дава при първата им среща. На някои икони лъжичката, с която тя се причастява, е изобразена с огън. Това ни казва, че благодатта е огън, който изгаря нашите страсти. Нейната фигура е в профил – много рядко срещано в иконите, което привлича вниманието. В класическата иконография в профил се изобразяват отрицателните персонажи, тези, в които не се изобразява Христос.
Тук имаме светица, а иконографът съзнателно я изобразява като персонаж с непълнота, несъвършен. Защо? Очевидно не защото тя не е светица. Мария вече е светица, защото житието казва, че толкова е „изтънила“ плътта си, толкова е изморила себе си, че когато се молела, се издигала над земята, а когато вървяла, минавала по водата. Това са белези на една преобразена плът. И въпреки това иконографът я изобразява така. Защо? За да покаже, че дори и най-високите аскетични усилия, без Христос, остават непълни. Все едно ни казва: ето какво може човекът — но ако Христос не се изобрази в него, той остава непълен. Целта на човешкия живот, дори на светия живот, остава неосъществена.
В православната иконография светците обикновено са изобразени в анфас, за да се покаже, че Христос се е изобразил в пълнота в човешката личност. А тук имаме профил – сякаш за да ни се каже: всички подвизи, цялата аскеза, всичко е непълно, ако не се увенчае със съединение с Христос.
Много се богословските бисери в това житие, всеки един от които би могъл да бъде тема на отделна дисертация — върху православното богословие, върху това как еростът в човека може да падне, как може да бъде обърнат към Бога, какво означава покаянието, какво означава постът. Христос казва: „Ще постят, когато им се отнеме Младоженецът.“ Това казва Той на учениците на Йоан Кръстител, когато Го обвиняват, че Неговите ученици не постят. Докато Младоженецът е с тях, няма защо да постят. Но когато им се отнеме, тогава ще постят. Ето това виждаме в Мария Египетска: тя плаче за Младоженеца. Страда за Него. Целият дълъг период в пустинята, почти половин век, душата й копнее за присъствието на Младоженеца, но този копнеж, тази влюбеност в Бога, не могат да се събудят с човешки усилия, а са единствено плод на благодатта. Такава, странна е педагогиката на Бога – колкото повече се приближава до човека, толкова повече се отдалечава – една божествена криеница, в която душата сякаш изнемогва в търсене на Бога и в това благословено усилие доказва своята любов. Това е целта, бих казала, на всеки един от нас – цялата църковна педагогика, всичко, което правим, кой колкото има сили да прави аскеза, има тази цел: да събуди у нас поне мъничко глад и жажда за Бога.
Когато това се случи, когато имаме глад и жажда за Бога, тогава сами ще намерим ритъма — и за поста, и за причастието. Аксиома в нашата Църква е, че причастието е дар. То е началото, средата и завършекът на нашите усилия. Без него не можем. То не е само награда — то е и начало, и прошка на греховете. Мария започва покаянието си, причастявайки се с Христос – без Него този подвиг би бил невъзможен. Защото Христос е наш спътник. Той не ни чака в отвъдното, за да ни награди. Той е наш спътник тук, на земята.
Но много важно е да разберем, че ритъмът на нашето причастие, начинът, по който участваме в Евхаристията, зависи от нашето покаяние. Мъртво сърце не може да служи Евхаристия. Ако ще и всеки ден да се причастява. Аз познавам хора, много добри богослови, които преди 20 години радееха за много често причастяване, а после отпаднаха от Църквата. Значи не е в това просто да знаеш как „трябва“. Важно е да култивираме у себе си и у хората глад и жажда за Бога.
Св. Мария Египетска наистина само два пъти се е причастила. Но нейният живот не задава нормата за Църквата. Нейният път е изключение, което идва да каже, че всяка „норма“ в духовния живот не е абсолютна. Тъкмо затова е описано житието ѝ – за да видим, че „норма за спасение“ не съществува. Срещу св. Зосима, който също е светец, е поставена една жена, негов пълен антипод, която достига по-големи висоти от него, по-голяма близост до Бога, по пътя на покаянието, по пътя на съкрушението, изпразвайки себе си.
И затова Църквата поставя нейната фигура в тази пета седмица на Великия пост – за да знаем, че срещата с Христос стои като задача пред всеки един от нас, и че тя не е метафора. Но за да се срещнеш с някого, трябва да пожелаеш общуването с него, да ти липсва присъствието му. Ако ние не вярваме и нямаме потребност, глад и жажда за Бога, то значи сме номинални християни. А именно това Бог не иска да ни се случва по време на поста.
Постът е нашата пустиня, нашето минаване през пустинята на Божието отсъствие. Да, макар и рядко и съвсем повърхностно, но все пак това е шанс да усетим, че Христос ни липсва. И ако го усетим, значи постът ни не е бил безсмислен. Ако го усетим, тогава, дай Боже, и ние, когато се причастяваме, макар и да не усещаме причастието като огън, защото това е белег на много събудените в Бога души, ще усещаме мир, радост и Божие свидетелство, че Той присъства и е редом.
Текстът е беседа, изнесена в катедралния храм "Св. св. Кирил и Методий" в Бургас, на 28 март по случай празника на св. Мария Египетска, в рамките на Великопостните четения, организирани от Сливенска митрополия.
