През 2026 г. Университетското издателство „Епископ Константин Преславски“ на едноименния Шуменски университет издаде книгата на преподавателя по Нов Завет в университета проф. иконом д-р Теодор Стойчев от: Формиране на раннохристиянската идентичност: наратив, общност и ритуал. Изследването е посветено на един от актуалните въпроси в съвременната новозаветна наука: можем ли още през I век да говорим за разпознаваема християнска общност със собствено съзнание за принадлежност, или ранното християнство представлява множество трудно разграничими движения, идеи и локални групи? Самото съдържание на книгата показва трите основни полета, през които авторът търси отговор: академичният дебат за раннохристиянската идентичност, Църквата като общностно пространство за тази идентичност и ритуалът като средство за нейното формиране и изразяване.
Изследването тръгва от критичен диалог с влиятелна линия в съвременната историография на ранното християнство. От Фердинанд Баур и Адолф фон Харнак, през Валтер Бауер до съвременни изследователи, които поставят все по-силен акцент върху многообразието на ранните християнски движения. В крайните им форми тези модели проблематизират самата възможност да се говори за достатъчно разпознаваем център на християнската идентичност през първите десетилетия.
Авторът не отхвърля историческото многообразие. Напротив, една от важните предпоставки на книгата е признанието, че ранните християнски общности не представляват институционално и богословски унифицирана Църква в съвременния смисъл. В тях съществуват конфликти, различни интерпретации, спорове около старозаветния закон, приемането на езичниците и начина, по който трябва да бъде разбирана личността на Иисус Христос. Затова идентичността не е определена като застинала и веднъж завинаги установена даденост, а като динамичен процес на общностно самоопределяне. Същевременно обаче различието не означава непременно отсъствие на идентичност. Именно тук е разположена основната теза на изследването: въпреки вътрешните напрежения през I век могат да бъдат открити достатъчно устойчиви белези, които позволяват да говорим за общностно християнско самосъзнание.
Един от ключовите въпроси на книгата е привидно прост: кои са „ние“ в ранните християнски текстове? Авторът използва постиженията на социално-научните изследвания върху груповата идентичност, но не ги превръща в единствен ключ за тълкуване на Новия Завет. Те служат като помощен инструмент за проследяване на езика, практиките, отношенията и символите, чрез които една общност се разпознава като такава.
От тази гледна точка внимание получават означения като „светии“, „братя и сестри“, „тяло“, „църква“, както и противопоставянията „ние“ и „вие“. Подобни понятия не са разгледани просто като богословски термини. Те участват в изграждането на социална реалност: позволяват на вярващите да назоват себе си, да разпознаят принадлежността си и да очертаят отношенията си с останалите.
Центърът, около който тези различни маркери се свързват, според изследването безспорно е Иисус Христос. Именно отношението към Него придава специфично съдържание на новата общност. Така книгата не търси раннохристиянското единство преди всичко в институционална унификация, която трудно може да бъде доказана за средата на I век, а в споделена христологична ориентация, общи наративи, език и практики.
Основният изворов корпус на изследването поради това са ап. Павловите послания, приблизително в хронологичните граници на 50–те и 60-те години сл. Хр. Изборът е съзнателен: именно в ап. Павловия корпус понятието ἐκκλησία се употребява многократно и получава богато богословско и общностно съдържание.
Какво означава ἐκκλησία? Значителна част от книгата е посветена именно на ἐκκλησία. Авторът разглежда понятието в пресечната точка на няколко възможни контекста. От една страна стои гръцко-римската среда — градското събрание и различните асоциации, с които ранните християнски общности имат определени социални и структурни сходства. От друга страна е библейският разказ за Израил и старозаветната употреба на понятието за събранието на Божия народ. Самият автор определя християнската употреба като придобила специфика, която интегрира различни идейни пластове.
Тук се намира една от важните линии на книгата. Ап. Павловата ἐκκλησία не се изчерпва с локалното събрание на вярващите в Христос. Отделните общности съществуват конкретно — в град Коринт, в област Галатия, в Рим и другаде, но езикът на св. ап. Павел ги поставя в по-широка история. Те са свързани с разказа за Божия народ, с избора, с обещанието и с Израил. Така наративът се оказва един от механизмите, чрез които локалната група придобива по-широка идентичност.
Това позволява на автора да формулира една особено сполучлива идея: „църкви в Църквата“. Ранните еклисии запазват значителна локална автономност и не образуват институционализираното цяло, познато от по-късните векове. Но локалността не изключва съзнанието за принадлежност към по-голямо семейство на вярващите в Христос по целия свят.
Съществен принос на книгата е свързването на еклезиологията с наративната идентичност. Новозаветните текстове не са разглеждани единствено като хранилище на сведения, от които историкът или библеистът да реконструира събитията. Разказите, библейските образи и интерпретацията на миналото сами участват във формирането на общността. Това е особено важно за начина, по който ап. Павел използва историята на Израил. Ранните християни не започват историята си от нулата. Чрез нов прочит на Писанията те се разполагат в един вече съществуващ разказ за Божието действие. Затова въпросът за идентичността неизбежно преминава през въпроса: чия история разказва общността като своя собствена история? Авторът подчертава именно значението на наративите за Израил и завета за формирането на тази принадлежност.
Методологически това е една от отличителните характеристики на изследването. Историческият и богословският анализ са поставени в диалог със социалната психология, теорията на социалната идентичност, наративната и ритуалната критика. В същото време авторът изрично поставя граница пред социално-научните модели, защото те могат да обяснят групови механизми, но не са достатъчни за онези новозаветни реалности, които предполагат богословски и мистични измерения, например участието на вярващите в Христос.
Третата голяма линия на изследването е посветена на ритуала, на богослужебните действия. Особено място получават Кръщението и Господната трапеза, т.е. евхаристията. Книгата предлага те да бъдат видени не само през по-късните догматични определения, а и в конкретната им функция в живота на ранните общности. Под „ритуал“ авторът не разбира някакво механично религиозно действие. По авторовата словоупотреба ритуалът е социално разпознаваемо, повторяемо и символно натоварено действие и то участва във формирането на начина, по който една общност разбира себе си. Същевременно изследването съзнателно не свежда християнските тайнства до социална символика, както често се наблюдава в съвременната „западна“ библеистика, а отчита тяхното духовно съдържание и Божието действие в тях. В този контекст Кръщението е разгледано през участието в смъртта и новия живот на Христос, съществуването „в Христос“ и възникването на нова еклезиологична принадлежност. Господната трапеза от своя страна не е само общо хранене, а действие, чрез което общността едновременно изразява и осъществява своето единство. Затова ритуалът, наративът и общността — трите понятия от заглавието — в края на изследването се оказват взаимно свързани: ритуалът получава значението си от Христовото събитие, а чрез неговото извършване общността отново заявява коя е тя.
Приносът на книгата може да бъде видян преди всичко в опита да се преодолее една твърде проста алтернатива: или ранното християнство е било напълно единно, или е представлявало несвързано множество от „християнства“. Предложената картина е по-динамична. Многообразието и конфликтът са реални, но те не премахват непременно общностното самосъзнание. Авторът търси това самосъзнание не чрез пренасяне на по-късните институционални структури назад към I век, а чрез конкретни маркери в най-ранните християнски свидетелства: общия христологичен център, понятията за принадлежност, паметта и наратива, взаимната свързаност на общностите, Кръщението и Евхаристията.
Така един от съществените резултати на изследването е тезата, че има основание още през I век да се говори за Църква, макар не като напълно институционализирано и унифицирано цяло. Това е общност, която притежава характерни вярвания, практики, ритуали и отношения и която се разбира преди всичко чрез принадлежността си към Христос. Отделните еклисии са локални и до известна степен автономни, но същевременно проявяват съзнание, че принадлежат към по-голяма общност, чиято памет се връща към Христос, апостолите и непосредствените свидетели на началото.
„Формиране на раннохристиянската идентичност: наратив, общност и ритуал“ по този начин предлага не само историческо изследване на първите християнски общности, но и различен ъгъл към един по-голям въпрос: как Църквата започва да осъзнава и изразява себе си като Църква. Отговорът на книгата не се търси в един-единствен белег. Той се открива в пресечната точка между разказа за Божието действие, принадлежността към Христос, общностния живот и действията, чрез които тази принадлежност получава видим израз. Именно в това взаимодействие между наратив, общност и ритуал изследването открива един от основните ключове към формирането на раннохристиянската идентичност.
