Евангелието на Неделя 5-а след Петдесетница ни дава три основни поучения:

• Дори и демоните изповядват божествеността на нашия Господ Иисус Христос и факта, че Той е Спасителят на света;
• Милостивата любов на Иисус освобождава хората от властта на злите духове;
• Материалната загуба може понякога да бъде форма на порицание за прекалено поробените от материална печалба.

Иисус бил посрещнат в Гадаринската страна от двама бесновати, които били много зли, гневни и опасни. Те живеели в гробищата и това символично показва, че се намирали в състояние на духовна смърт, т.е. на пълна изолация от общността. Двамата бесновати били изпълнени със злоба и мразели останалите човеци и били изключително агресивни към тях. Фактически, не те самите проявявали насилие към хората, а злите духове, които ги обладали. Евангелието ни посочва, че злите духове, които обладали двамата, използвали техните гласове и викали: „Какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ (Мат. 8: 29).

Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква

Ежедневно в утринните молитви четем или във всеки случай трябва да четем Символа на вярата. Само че разбираме ли го? Опитваме ли се да вникнем в него? Дори думите: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове. Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало“ – съдържат непостижим смисъл, защото тайната на Светата Троица не може да бъде осъзната чрез човешкия ум и дефинирана чрез нашия чувствен опит. Затова и Пресветата Троица си остава обект на вярата, а не на знанието, и човек е готов да се съгласи с това. Обаче, когато стигнем до думите: „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква“ – изведнъж се оказва, че и в Църквата се изисква да вярваме също така безусловно, както и в троичното единосъщие на Бога.

Проповед за Неделята на разслабения

Четвъртата неделя след Възкресение Христово е посветена на великото чудо на изцелението на разслабения, парализирания мъж, от нашия Господ Иисус Христос. Един нещастен човек лежал парализиран и напълно изоставен в един от петте притвора (аркади, т.е. покрити пространства) край известния водоем (къпалня според Йоан 5:2), наричан Витезда, което означава "дом на милосърдието". Това било в Йерусалим при така наречените Овчи порти, т.е. порти, откъдето вкарвали овцете (включително овни и агнета) за жертвоприношенията в двора на храма.

Този човек лежал там в продължение на цели тридесет и осем години. Той търпеливо очаквал чудотворното си изцеление от водата заедно с много други болни, тъй като там лежало "голямо множество болни, слепи, куци, изсъхнали, които чакали да се раздвижи водата" (Йоан 5:3).

Възможно е да се намираме в Църквата от много дълго време и да знаем, че трябва да постъпваме като християни. И въпреки това е възможно да изповядваме едно много абстрактно християнство. Случва се така, че дори след години духовен живот все още не знаем как да реагираме на конкретните ежедневни предизвикателства. Например когато ни провокира член на семейството ни, когато ни спре полицай, когато някой изтегли повече пари от кредитната ни карта, отколкото трябва. Или пък когато сме изкушени от страсти, когато сме изправени пред болест, слабост или трагедия. Обикновено посрещаме всички тези моменти като пълни езичници и когато всичко свърши, казваме: „Може би не постъпих добре, но не съм сигурен.“ Единственото, което, изглежда, възприемаме много лесно от Библията, е че в някои случаи можем да действаме със свещен гняв.

Проповедта е „свещенодействие“ (Рим. 15:16). Божието слово се различава от всяка форма на човешко слово, защото има за цел да настрои човека към Божията воля, да открие пред него и направи достъпно посланието за любовта на Бога, уверението, че „Бог е с нас“ при всяко житейско обстоятелство. Това важи особено силно, когато словото Божие звучи и се предлага по време на Божествената литургия, в която Словото (Логосът) се „въплъщава“ и предлага на човека за причастие. В този контекст проповедта трябва да се поднася с благоговение и внимание, за да не наруши богослужебната атмосфера, която създава Божествената литургия.

Проповедта е тълкувание. Целта на проповедта е да предаде на езика и в понятията на всяка конкретна епоха посланието на Евангелието, като го вкорени в културния контекст на дадено място и време. Основа и фундамент на проповедта винаги остават четивата от Свещеното Писание, както в неделните дни, така и при празниците на светиите. Поради тази причина мястото на проповедта в Божествената литургия е след свещените четива, както е било през цялата история на Църквата още от първите векове, когато оглашените са напускали след четивата, и както продължава да се спазва благоговейно и днес във Вселенската патриаршия, но и при римокатолиците и протестантите.