Евхаристийният канон (или „анафора“ с другото понятие) е най-важната част на светата литургия. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре!“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава бесовските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.

В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените ѝ ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда“.

Проповед за Неделя на Закхей

Няма нищо, което да ни закрие от Бога, но много неща е възможно да застанат като завеса между нас и Него. Това, което има значение, е да се вдигне завесата – завесата на враждата, която ни отделя от Бога, и човек да стане видим за Бога и да не се връща да живее като непросветените хора, защото нали Иисус облажава чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8)?

Какво може да закрива Бог от нашия взор? Някой ще каже: нашият грях, лошите навици, нашите похоти и нашият егоизъм. Най-лошото от всичко обаче е нашето песимистично отношение към действителността. Степените на нашето песимистично отношение са различни. Те започват с отричането на болното ни духовно състояние, преминават през нашия отказ да приемем резултатите от диагнозата на нашата реалност, продължават през нашия бунт срещу това да се заемем с благополучното лечение и достигат до отчаяние по отношение на възможността за нашето изцеление, т. е. достигане на победа над всички злини в нас; независимо дали те са се загнездили там поради това, че ние живеем в общата греховна атмосфера, или са в резултат от нашата слаба вяра или воля, или се базират на вкоренилите се вътре в нас грехове и греховни наклонности, или се основават на това, че ние не познаваме нито пътя на духовното подвижничество, нито начините да се упражняваме така, че да устоим докрай в него.

Проповед върху неделното четиво за десетте прокажени (Лука 17:12-19), което се чете в 12-ата след неделя след Въздвижение

Числото десет има своята символика в Св. Писание, тъй като е едно от библейските числа, символизиращи съвършенството. Изхождайки от това, можем да кажем, че изцелението на десетте прокажени няма предвид само определен брой болни хора, но се разпростира и над цялото човечество и засяга неговата връзка с Бога и начина, по който тя може да бъде възстановена според Божия план за човека.

Проказата е опасна болест, чиито последици се разпростират далеч отвъд личното здраве на болния, тъй като заразеният от проказа човек напълно се е изолирал от своята семейна, социална, професионална и религиозна среда. Може да се каже, че прокаженият е образ на човечеството, което се е разболяло от греха и чието естество е станало подвластно на тлението, пребивавайки по този начин в същностна отделеност от Бога. В резултат от това отношенията между неговите членове са се разстроили по подобие на случилото се с Адам и Ева в рая, както и между тях двамата и Бога.

Какво е тя – Рождественската радост? Не коледното веселие на чисто фолклорно ниво, до което много често свеждаме този празник, а именно онази радост, за която ни говори Св. Писание, радостта, спомен за която се е запазил в езиците, в живата памет на народите. Защото в думите хората пазят спомени за онова, което може би вече и не помнят на равнище на идеите, помнят, защото употребяват тази, а не друга дума.

И тъй, защо Рождество е радостно? В Библията радостта винаги се свързва с темата за освобождаване от робство. Радва се Божият народ, завръщайки се от Вавилонски плен в земята на юдеите. Радват се Моисей и неговите спътници, напускайки египетското робство. И всяка година юдеите се радват, като си припомнят за тези дни на прехода – старозаветната Пасха, спасението и избавлението от египетско робство, от робството на греховете. Получава се, че в някакъв аспект Рождество Христово напомня Пасха. Старозаветната Пасха и Христовата Пасха.

Неслучайно гръцките богослужебни книги наричат трите дни на празника Рождество Христово тъкмо с думата Пасха. И това е така, защото в самия ден на Рождество Христово Църквата вижда перспектива за бъдещето, Кръста, смъртта и Възкресението Иисусово от мъртвите, Неговата пасхална победа. В този ден, който празнуваме днес, вече е набелязана пасхалната перспектива. Църквата никога не забравя за това, помнят го и хората, дори ако те, както им се струва, са забравили  същото или никога не са го знаели, понеже наричат Рождество радостно. Затова помнят, наистина помнят този аспект.

По повод 80-годишнината на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф предлагаме откъс от неговата книга "Вярвам, затова и говоря", която той издаде в началото на тази година.

Началото, разбира се, положих като студент в Духовната академия, където светоклиментовата вечер се е загнездила здраво в паметта ми със сърдечната атмосфера и задушевната културно-просветна програма на талантливите студенти-богослови.

Веднага в съзнанието ми изпъкна и иконата на чудния ни патрон св. Климент Охридски. Не зная защо, но тази икона, творение на г-н Антон Митов (1905 г.)^[1], която е в деканата на Богословския факултет, толкова ми допада и предизвиква такива преживявания у мене, че нямам търпение да ги споделя с вас, досточтими читатели.

Дано да сте имали възможност да стоите, макар и малко, пред тази „жива“ икона, на която св. Климент в архиерейски одежди стои на царските двери в храма с лице към богомолците и чете св. Евангелие, разтворено в ръцете му. Тук именно се състоя моето съдбовно преживяване и размисъл. Питал съм много приятели професори, преподаватели и студенти на кое място е отворил и кое евангелско повествование чете св. Климент в момента? Вдигнатите рамене ме окуражиха сам да си дам отговор. В дълбок молитвен размисъл попитах лично св. Климент да ми помогне и веднага ме осени мисълта, че светителят е отворил Евангелието на св. апостол и евангелист Йоан Богослов и то точно на 21-ва глава. Точно там, където аз разбрах разговора между св. апостол Петър и възкръсналия Господ в следния вид: питам: „Господи, а тоя какво чете в момента?“ И Господ ми отговаря: „Ако искам св. Климент да пребъде и след смъртта си, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми“ (Йоан 21:22).