С висока мишница
и с крепката десница
изведен бил народът мой
от адската тъмница
натам, към морския прибой.
Деца,
поне свещица запалете,
защото няма днес
сред вас герои.
Поне в срама си помълчете,
нелеп е тук
страхливият ви вой.
Така е лесно от амвона
да пращаш огнени стрели
и колесниците на фарона
да връщаш без и да те заболи.
„О, Газа!“,
някой още кряска
и хвръкна тази фраза,
но по́ е лесно
със автомат и каска
и във гърдите със омраза…
А някога ги водел жезъл,
на сухо цъфнал от любов.
Водачът скиния извезал
и нея дал им за покров.
И не „ура“ – „осанна“
се носело от век на век,
че вкусилият манна
не може да посегне на човек!
Но май идеализирам?
Омраза винаги била
и само тъй разбирам,
че трябвало да рукне
от скала
по чудо сладката вода,
та злобата да се стопи;
ята да налетят – вместо стада,
та ропотът неблагодарен
да заспи…
Не, същите сме си, деца –
и древните, и вий, и аз.
Но обетованите семенца
са същите и те за нас!
Ще паднат като капчици роса
и щедро ще ви оросят
насред пресъхнала трева,
в която плевел е посят.
Не бойте се,
свещица запалете,
ще цъфне жезъл и за вас.
А пък пустини – колко щете,
но чуйте гръмотевичния глас!
Две тихи думи от амвона
да бъдат нашите стрели
и светлата пред нас колона
ще води и добри, и зли.
Пак обич ще дели вълната,
по влажна суша ще вървим
между злините по средата,
а после ветровете ще смирим.
Не в Газа и Левант,
а в погледа ни ще тече елей,
ще падне мерзкият гигант,
със нас ще бъде и Мойсей.
