Християните и мюсюлманите имат нещо впечатляващо общо: и двете групи са „хора на книгата (Писанието б.п.)”, имащи задължението да разпространяват Словото – да доведат тези Свещени книги до сърцата на колкото се може повече хора.

Разпространението на Словото не е от най-лесните задачи. Библията има почти 800 000 думи и е изпълнена с трудни и дълги пасажи за творението. Коранът е малко по-малък като обем от Новия Завет, но западният човек го намира за още по-труден за четене от Библията. Едуард Гиббън (известен английски историк) се оплаква от кораничната „безкрайна, разхвърляна и несвързана възторженост от измислици и предписания”. Томас Карлайл (шотландски историк и хуморист), казва за четенето на Корана: „ най-тежкото четиво, с което съм се занимавал; изморително и скучно, объркващо и безпорядъчно, примитивно и зле написано”.

Възможно ли е това? А защо не? Нека да не се срамуваме от истината и да наречем нещата с техните имена. Има народи, които са изгубили своята стръв за живот. И те не раждат деца. Има народи, които искат да живеят. И те следват на драго сърце библейската заповед „плодете се и множете се и напълнете земята и господарувайте над нея”. Първите са бездетни не, защото са бедни. Напротив, много от тях са богати и благополучни. Те просто не вярват в бъдещето, не усещат тайнственото Божие обещание, в кръвта им не говори тихият, кротък зов на живота. За тях светът е скучен. Всичко вече е видяно, всичко е познато... Те са изсмукали и изплюли плода на живота – и край. Време е да ги изместят другите, по-свежи и млади форми на човечеството, както изисква историческият закон.