... Във време на Руско-турската война, в град Търново руската власт беше образувала една комисия за нареждане на бежанците – „для призрения беглецов“. Член на тая комисия бях и аз. Жребий ми се падна да нареждам бежанците в гр. Елена и околията му. Гражданите от Елена и жителите по селата се отличават по своята религиозност. Те са православни и добри християни. Две недели престоях. Обиколих и селата. Нареждането на бежанците не можа да стане задоволително. Не ги приемаха. Две бяха причините.

Първата: чорбаджиите в града давали на селяните пари с лихва „на зелено“. На хармана прибрали всичкото жито от цялата околия. Затворили го в здрави хамбари и не го продават. Военно време е, ще стане много скъпо. Чакаха голямото му поскъпване. Селяните се извиняваха и казваха: „Ние нямаме храна за себе си, где ще можем да храним и бежанците: чорбаджиите не продават житото“.

Втората: гражданите ненавиждаха бежанците. Казваха: „Ако бежанците бяха били добри хора, щяха да си седят по селата и по домовете и нямаше да дойдат тук да ни безпокоят“. 

По молба на нашата читателка Р. А. разказваме накратко за това многовековно здравно учреждение на гръцката православна общност в столицата на Османската империя, а днес най-голям град на Република Турция – Истанбул.

Болницата е в близост до храма при целебния извор Живоприемни източник в местността Балъкли и е една от трите болници, поддържани от гръцката общност в мегаполиса край Босфора, в който живее и над 95% от оредялата гръцка етнорелигиозна общност в югоизточната ни съседка. Другите две болници се намират в кварталите Галата и Таксим, северно от залива "Златният рог" (превод от турското наименование "Алтън бойнуз"; гръцкото име на залива е «Кератион», в превод „рогче“ и „рожков“ заради формата му).

Голямата по размери сграда на болницата пострада сериозно от пожар на покрива и най-горния етаж на 4 август 2022 г. и така привлече вниманието на международната общественост. Самата болница е основана още през 1753 г. от сдружението на бакалите. Първоначално е била малка дървена сграда, която изгоряла при пожар през 1790 г.

Първите пет недели на Великия пост съдържат в себе си синтезиран разказ за това какво означава да си християнин. По този начин Църквата всъщност ни разкрива сърцевината на нашата християнска вяра. Интересно е, че тяхната последователност се е оформила постепенно – чак до нетолкова далечния 14 век. И в това виждаме не само признак за свободата на църковната мисъл и литургично творчество, но и за учителството на Светия Дух в Църквата (Йоан 14:26). Двете неща са свързани – способността на Църквата (тоест, на вярващите) да бъдат ученици, да учат, предполага и вдъхновението от страна на Светия Дух. И така, в наши дни първите пет недели на Великия пост ни предлагат удивителен разказ, който последователно ни отвежда до въпроса: как трябва да посрещнем Великия ден на Възкресението.

И така, първата неделя на поста е Неделя Православна – тя насочва вниманието ни към явлението на Църквата. Постът е призив. Той е призив за среща (Мат. 9:15). Бог ни призовава към една особена среща със Себе Си, която може да се случи само в Църквата. Не бива да мислим, че Бог „общува“ с човека само в Православната църква. Това не е възможно, защото Бог е Творец на цялото небе и на цялата земя, на всички хора – на вярващи и невярващи, на грешници и праведници. За абсолютно всички Бог промисля; по един тайнствен начин Той участва в живота на всеки един човек, роден на тази земя.

Откъс от книгата "Служение, саможертва, святост". Документален разказ за живота и смъртта на двама духовници от Видинска епархия, пострадали от атеистичния режим след 9 септември 1944 г., издание на Видинска св. митрополия. 

„Те дойдоха в света по човешко пустословие, 

затова им е отсъден близък край“ 

(Прем. 14:14)

В книгата-дневник на свещеник Даниил Мусински „Дневникът на един свещеник, 1944 – 1962 г.“ четем за датата 10 септември 1944 г. следното: „От вчера имаме нова власт. ОФ. Тази заран нямах богомолци и не служих св. Литургия“^[1]. 

В края на 1945 г. във Видинска св. митрополия се получава писмо (писано е на 6 декември, а в митрополията е заведено с входящ номер № 74 на 10 декември 1945 г.), което има само подпис. След текста е написано само „Протойерей“ и следва подпис без посочване на имената на протойерея. Вероятно митрополитът е знаел от кого е това писмо (не са били толкова много протойереите в епархията), но за нас името остава неизвестно. Свещеникът с голяма болка разказва какво е положението в българските училища, как всячески се пречи да се изучава Вероучение. Отецът с тревога се пита: какво ще стане с българския народ при такова безбожно възпитание? Говори за „моралното и духовно разложение“, което се насажда у младите. Пише, че директори, инспектори и учители по време на конференциите диктуват: „Никакво съдействие, дори и най-малка услуга“ на свещениците и на Църквата, на учителите по вероучение^[2].

"Надежда ми е Отец, Прибежище ми е Син, Покров ми е Дух Свети, Троице Свята, слава на Тебе." Св. Йоаникий Велики

Всяка поместна Църква се стреми да съхрани в своята памет онези Божии угодници, които са просияли в нейното лоно, защото те са свидетелство за спасителното действие на Светия Дух в нея. Всеки християнски народ също се стреми да запази имената на онези светци, които са произлезли от него – защото макар че в Църквата „няма елин, нито юдеин“ (Гал. 3:28) и народностният произход не е определящ за „небесното жителство“ (Евр. 13:14), ние всички вярваме и се надяваме, че родните ни светии ще се молят с особено дръзновение за своите сънародници на земята – ярък пример за това е св. Йоан Рилски, небесният застъпник на българския род.

За българската църковна история несъмнен интерес представляват светците, които са просияли в земите на днешна България или в лоното на родната ни Църква. По-рядко обаче вниманието се насочва към имената на онези, които са по род българи, но живеят в други земи и държави – те влизат в общата църковна памет с мястото, където са се подвизавали, а на техния родови произход обикновено не се обръща внимание.