Четвърта неделя от Великия пост е посветена на един велик подвижник, духовна личност и отец на Църква – св. Йоан Синайски, който е по-известен като св. Йоан Лествичник по името на неговата забележителна книга „Лествица“. Изтъкването и почитането на този светец по време на Великия пост е било сметнато за полезно и наложително, защото неговото съчинение е отлично средство за духовно напътствие за всички подвизаващите се в добродетелите вярващи. Но също така неговият образ на подвижник е пример в борбата срещу душегубните ни страсти особено в тези свещени седмици.

Преподобни Йоан е роден в Палестина, според други в съседна Сирия, в около 523 г. Произхождал от заможно, знатно, но и благочестиво семейство. Родителите му се погрижили да му дадат отлично за времето образование. Но те се постарали също да му предадат своята дълбока вяра в Бога и благочестието си. Възпитавал се при добри духовни учители, от които задълбочено изучил християнското богословие.

 Продължение от Глава девета

ГЛАВА ДЕСЕТА

Какъв беше краят на живота му – и за това е достой­но както аз да си спомня, така да чуете и вие, които пожелахте. Защото тази негова кончина беше достойна за удив­ление. По обичая си той посетил монасите вън от него­вата планина и, като научил от Провидението за своята смърт, говорил на братята, като им рекъл: „Това е пос­ледното посещение, което ви правя, и се съмнявам дали ще се видим пак в този живот. Време е и аз вече да си отида, защото съм близо на сто и пет години“.

*   *   *

А те, като чули, заплакали, прегърнали и целунали ста­реца. И той, като да отивал от чужд град в своя, ве­село разговарял. Поръчал им да не падат духом в трудовете и да не се отчайват в подвижничеството, но да живеят, като да умират всеки ден.

В 28-ия ден на месец октомври честваме светата преподобна наша майка Теофана (Басараб), царица българска.

Тропар, глас 5

Всички с любов и усърдие достойно да почетем днес преподобната Теофана, избрана басарабска потомка и славна българска владетелка, която прие ангелски образ, дълго време се подвизава в пост и бдения и чудно просия чрез светия си живот.

Житие

Светата преподобна Теофана е родена в началото на XIV в. Била дъщеря на първия владетел на Влашко Иванко Басараб I Основателят (1310-1352 г.) и на съпругата му Маргита. При кръщението й дали името Теодора и получила изискано възпитание в любов към Бога и ближния. През 1322 г. се оженила за Иван Александър, деспот на Ловеч, бъдещия български цар (1331-1371 г.). Родили им се трима сина и една дъщеря: Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен и Василиса[1]. Теодора била всеотдайна майка. Отгледала децата си, като им вдъхнала любов към Бога, молитва, смирение и мъдрост. Така ги подготила за висшите длъжности, които щели да заемат по-късно. През 1331 г. Теодора последвала съпруга си в царската столица Търново, където тогава се намирали мощите на светите Филотея и Параскева, при които блажената ходила често да се моли. Тя била подложена на тежко изпитание от различни беди, двама от синовете й загинали във войни. Мъката, която е почувствала при загубата на децата си, е изобразена в миниатюра в Манасиевата хроника, в която Теодора е представена при опелото на княз Иван Асен като опечалена майка, която оплаква сина си.

За читателите на „Двери“ публикуваме доклада на комисията, определена от Св. Синод да проучи обстоятелствата около откриването на гроба на св. патриарх Евтимий в Бачковския манастир през ноември 1905 г. Докладът е публикуван в декемврийския бр. 50 на „Църковен вестник“, 1905 г.

Членове на комисията: протосингел на Св. Синод архим. Неофит (по-късно Видински митрополит), йерод. Григорий, учител в Софийска духовна семинария, проф. Васил Н. Златарски

До Негово Високопреосвещенство Врачанския митрополит Константина, председателстващ на Св. Синод

Ваше Високопреосвещенство, съгласно предписанието ви от 10-ти този месец, с което ни натоварихте да посетим направените разкопки в Светата Бачковска обител и да оценим намереното в тях, чест имаме да ви доложим за всичко що видяхме чухме и намерихме, а също да ви изкажем нашето скромно заключение. Изложението ни е написано в реда на нашите действия.

I. След пристигането ни в манастира на 11-ти този месец първият въпрос, отправен към Негово Високопреподобие отец Паисий, игумена на Светата Бачковска обител беше:  Що му е дало повод и изобщо какво го е подбудило да почне разкопки тъкмо на онова място, където излязоха двата гроба?  Голямото усърдие, с което новоназначеният игумен отец Паисий се заловил да уреди монастиря, а също и големият интерес, който той показал при запазването и изучаването старините и забележителностите на манастира, го накарали да се обърне със запитвания към по-старите братя не знаят ли те някои предания за историята на манастира.  Между другите и монахът отец Методий, манастирският клисар, който е в манастира от седем години, разказал му какво той чувал от една 90-годишна бабичка от Станимака, която му казвала, че в фиридката над това място едно време е горяло постоянно кандило и че по това място не трябва да се ходи, защото тук бил погребан светият човек.  Този разказ бил достатъчен за отец игумена, за да възбудят в него интерес да провери неговата истина. Любопитството било толкова силно, че отец игуменът не дочакал да иска разрешение от Светия Синод и решил на свой риск да почне разкопките на посоченото място.

Книгата Кръстният път на св. Лука (Войно-Ясенецки). Описания на живота, чудеса, акатист (Москва: „Духовно преображение“, 2020 г.) не е първо изследване на живота и делото на известния архиепископ-хирург, живял в Съветска Русия. С много снимки, свидетелства на съвременници и фрагменти от автобиографията му. Важно напомняне в нашето смутно време за съпротивата срещу гибелния разпад.

Книгата няма автор, което е характерно за жанра на агиографската литература. Образът на светеца е пресъздаден в иконографско писмо. Фонът на епохата присъства избирателно, сякаш маркиран, а в центъра е иконата, обобщен образ, който няма и не може да има вътрешни противоречия. В една икона, както и в един символ, те са неуместни.

В приложението са изброени многобройните публикации за Лука, появили се в годините на перестройката. Единствената, която не е спомената, е най-първата: Поповски, М. Жизнь и Житие Войно-Ясенецкого, Архиепископа и хирурга, издадена в Париж през 1979 г., преиздадена в САЩ и накрая публикувана в Русия – през 2001 г. в Москва и през 2002 г. в Санкт Петербург.

Мълчанието за него както в текста, така и в библиографията не е случайно. То издава позицията на авторите на жизнеописанието.

Марк Поповски е документалист, който не крие вътрешните противоречия на своя герой. Книгата му е първият документ от този род в руската житиеписна книжнина.