Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)

filoptoxoВсеки християнин знае притчата за Страшния съд, в която Иисус Христос ни показва единствения критерий, по който Бог ще отсъди дали сме били Христови: способността ни да състрадаваме на ближните си, да излезем от комфорта на егоистичното си бездействие, за да помогнем на човека в беда. Всички помним страшните думи на Господа от този евангелски текст, изречени към онези християни, които са останали глухи и безмълвни пред нещастието на хората около тях: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний. Никога не съм ви познавал, защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте… истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили“ (Мат. 25:41-45).

И обратно: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“ (34-36 ст.). Тези думи всеки християнин се надява да чуе лично на нелицемерния и затова страшен Христов съд.

Затова през вековете Църквата винаги се е стремяла да създаде подходящи условия за верните да проявят на дело своята любов към страдащите – които във всяко време изобилстват. Ранната Християнска църква извършва революция в обществените отношения и създава първите обществени организации за милосърдна дейност, като в центъра са най-презрените, най-безполезните за града и всяко населено място хора. В езическия свят единствено държавата и градската управа упражнява някакви социални функции и то само за отделни социални групи – войници-инвалиди, осиротели семейства на военни и др. под. Докато Църквата изведнъж казва: Търсите Христос? Ето Го – лежи безпомощен на пътя, в затвора, няма дом, гладен е… Това преобръща нагласите на хората и разкрива в тях потенциала на добротворчеството – именно така се ражда доброволчеството в християнския свят, което е неоспорима ценност и в днешата постхристиянска цивилизация.

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (75 Votes)
1_5.jpgили малки размисли за „тия малките“

В разгара на циганското лято целият свят ни видя резила и разбра, че в нашата държава има проблем както с етническата толерантност, така и с крадливите и безнаказани престъпници. Църквата обаче се представи пред света в изцяло положителна светлина. В критичната ситуация БПЦ призова за солидарност и справедливост, във всички храмове се прочете посланието на Патриарха, отслужиха се молебени за народно единство и мир. Православните ни съвести се успокоиха, защото от институционално най-високото място и от митрополитите се чуха благи и мъдри думи в подкрепа на най-окаяните и бедни наши съграждани, проявено беше разбиране към хората без подслон и препитание. Прекрасни думи, още по-прекрасно щеше да бъде, ако бяха подкрепени и с дела към „тия малките“, които Бог ни е предупредил да не презираме, защото „техните техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“.

Какво имам предвид.

2.4565217391304 1 1 1 1 1 Rating 2.46 (46 Votes)
[За точене като текстов файл тук]

1. Уводни бележки 

Основанията на християнската мисия и възможностите, които българската православна църква днес има за осъществяване на благотворна мисионерска дейност не могат да не подтикнат към теоретическо осмисляне на съвременното мисионерство на православния християни и към намирането на практическите начини на мисионерско служение сред обществото. Това теоретическо обобщение приема вида на виждане и на идея за мисионерската дейност, което на практика е концепцията за тази дейност. 

Още в самото начало ще направя следната уговорка:  в изложението на концепцията говоря от личен опит като богослов и мисионер и в следващите редове споделям личното си виждане по въпросите на християнската мисия и по-специално на православното мисионерско служение, описани тук под формата на идейна платформа, на виждане, на концепция. Макар и мисионер с едва десетгодишен мисионерски опит, смея да мисля, че дори малкото, което притежавам в областта на мисионерството и което мога да предам на другите, би могло да бъде от полза за четящите тези редове: било миряни, било свещенослужители и архиереите, било хора, които нямат специално отношение към християнството или към религията като цяло. 

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
Радостина АнгеловаСкъпи приятели от сайта „Двери на Православието”,

Иска ми се да поставя на обсъждане една тема, по която за съжаление твърде малко се дискутира в БПЦ – социалната дейност в Църквата или т. нар. на църковен език „дякония”. От срам ли, от инертност ли, от липса на ясни идеи и опит какво точно да се прави ли... не знам. Но е факт, че по тази тема най-често се говори с половин уста, а още по-малко пък се прави нещо. Да, хората, които се интересуват поне малко от темата, може би знаят за Дневния център за деца с увреждания към Фондация „Покров Богородичен”; за Дома за безпризорни на о. Иван от Нови хан; за неколцината свещеници, които обгрижват наркозависими; от време на време четем за летни лагери за деца сираци в някои манастири, организирани от хора с добри сърца; научихме и за заниманията по вероучение за деца с увреден слух; за една-две трапезарии за бедни и други тук-там инцидентно случващи се инициативи, но те са по-скоро изключения, а не обичайно развиваща се дейност в нашата Църква. Напоследък за нея се говори най-често когато избухне скандал (които не бяха малко в последните години – последният от тях прозвуча особено зловещо – изгонените от Троянския манастир хора с увреждания), а социалната й дейност си е направо „бяла лястовица” дори в църковните, да не говорим в светските медии...

4.7647058823529 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (17 Votes)
„Вся­ка на­ция тряб­ва да има на­бор от прин­ци­пи и це­ли, ко­и­то да обе­ди­ня­ват хо­ра­та, жи­ве­е­щи в ед­на стра­на. Един от те­зи прин­ци­пи ­ со­ци­ал­на­та от­го­вор­ност ­ се фор­ми­ра у чо­ве­ка в про­дъл­же­ние на це­лия му жи­вот. Важ­на ро­ля в то­зи про­цес иг­ра­ят ар­ми­я­та и Цър­к­ва­та ­ най-ав­то­ри­тет­ни­те въз­пи­та­тел­ни ин­с­ти­ту­ти на на­ше­то об­щес­т­во” ­ та­ко­ва изяв­ле­ние е нап­ра­вил не­от­дав­на но­во­из­б­ра­ни­ят рус­ки пре­зи­дент Дмит­рий Мед­ве­дев.

Пър­ви­ят офи­ци­а­лен акт, пос­та­вящ на­ча­ло­то на вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то меж­ду Рус­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва и Рус­ка­та ар­мия, е съв­мес­т­но­то За­яв­ле­ние, под­пи­са­но на 2 март 1994 г. от све­тей­шия пат­ри­арх Алек­сий II и то­га­ваш­ния ми­нис­тър на от­б­ра­на­та Па­вел Гра­чов.

В Русия в нас­то­я­щия мо­мент дейс­т­ва Съг­ла­ше­ние за сът­руд­ни­чес­т­во от 4 ап­рил 1997 г., съ­що под­пи­са­но от све­тей­шия пат­ри­арх и ми­нис­тъ­ра на от­б­ра­на­та.

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики