— В края на краищата няма ли сигурен и за тебе, и за мене начин, по който да може да се разбере, дали има Бог или не?
— Не,… боя се, че няма такъв начин,… поне що се отнася до “моя Бог”.
— Но не е ли очевидно, че ако твоят Бог зависи от вярата в него, Той може да е въображаем?
— Не, очевидно е само, че ако има Бог, за Когото може да се установи дали съществува независимо от надеждата в Него - Той не би могъл да е “моят Бог”; тоест - че в този случай не говорим за един е същи Бог.
— Какво имаш предвид?
— Нали ако не се надявам на някого, той не е този, на когото се надявам… без значение дали този, на когото се надявам, съществува или не?
— Но не трябва ли да съществува някой, за да можеш да се надяваш на него?
— Не твърдя, че надеждата ми в Бога удостоверява съществуването Му; нито че Бог съществува “независимо от надеждата в Него”; нито че се надявам на Бога, защото съществува; нито даже, че Бог съществува. Само че се надявам на Него и Го смятам за незаменим като надеждата ми в Него; и непременно различен от бог, на когото бих могъл и да не се надявам…
* * *
ВЯРА В СЪЩЕСТВУВАНЕ - ИЛИ ДОВЕРИЕ КЪМ НЯКОГО
В самото лично отношение към Бога съществува недвусмислено указание за Неговата лична природа, за природата Му на личност. Вярващите в Бога вярват не че съществува Бог, а вярват на Бога. Доверието към някого удостоверява характера му на личност. Само в преносен смисъл казваме, “че вярваме” на таблицата за умножение, в социалната справедливост или на Енциклопедия Британика. В тези неща вярваме, доколкото не зависят от нашата вяра. Но на личности се доверяваме, защото могат да направят нещо заради нашето доверие в тях. Последното не е в сила нито за фактите, нито за обективните зависимости, нито за “волното” ни въображение. Митрополит Калистос (Уеър) казва: “Нямаме нужда от доказателства за реалността на нашите приятели - и не знаем нищо за тези, които мразим; вярата в Бога не е вяра, че Бог съществува, а съгласие, че Някой е тук”. По-строго погледнато, не можем да имаме доверие в обективни неща, така както не можем да имаме доверие и към областта на субективния произвол - никой не може да се надява на факти (които могат да са други), нито на обективни зависимости (които не могат да бъдат други), нито на нещо, което може да си въобрази сам.
Габриел Марсел говори за “авансово доверие”, което създава самата ситуация на лична заедност. Но тук няма да се съглася с него - всяко неподправено и лично доверие непременно съдържа необоснована все още, с нищо обективно, надежда - и в този смисъл всяко доверие е “авансово”. Не можем да смятаме, че имаме доверие на някого без да сме готови да се съобразим с него преди всякакви “независими гаранции”… Бих добавил само, че самото доверие е указание, че връзката между страните му е по-реална от всичко, което може да бъде обективно дадено или произволно, едностранно въобразено. Би могло да се каже, че в областта на личното няма място за нищо ”само по себе си”. Личностите са “изцяло чрез друг“. Те са неизчерпаеми като доверието и надеждата, чрез които са. Несводими са до взаимен интерес; не подлежат на изчерпване една чрез друга; не представляват сумата от своите прояви и отношения. Опитно знаем, че за разлика от всичко вече налично, за всичко което би могло да бъде “само по себе си”, личното — е “повече от себе си”; и в този смисъл, личностите са по-реални от съществуващото - така както личният смисъл на нещата е по-реален от нещата. Всички знаем, че доверието и безкористната надежда могат да предизвикват, да причиняват в настоящето; да имат съвсем реални, действителни последици — макар винаги да са нещо повече от действителните си последици. Личностите винаги остават отвъд реално достъпните си знаци и признаци, но никой не се съмнява в тях заради това. Напротив - едва нашето, често незабележимо, съгласие да се съобразяваме с отвъдната на изразите си личност, ни позволява да разбираме нейните знаци, и нея самата.
Важно е винаги да се има предвид, че доверието не създава “обекта” си, и не го констатира “независимо от себе си”. Безкористното, лично доверие не е просто съгласие да се съобразим с някого, независимо от каквото и да било друго. То е доверие че “оставащият отвъд” е също личност, обърната към нас, откриваща се в мярата на оказваното ѝ доверие; надежда, че личността на другия се отнася към нас със същото безкористно доверие. Митр. Антоний Сурожки си спомня, че в Москва офицер от пожарната го попитал: “Добре, вие вярвате в Бога, а Бог в какво вярва?”, на което отговорил: “Бог вярва в човека”.
Но поради безкористния си характер, личното доверие е неизбежно риск. “Вярата” (доколкото става дума за нея) е риск на рисковете - и без това не би могла да бъде жертва; а без да бъде жертва - не би могла бъде безкористно доверие. Вярата която представлява лично доверие, е готова да поеме заради другите риска да се излъже в тях,— без това безкористното, “авансово доверие” става невъзможно.
В смисъла на казаното дотук, може да се разчита на по-достоверен показател за автентичност на вяра, представляваща безкористно доверие. Щом може да се каже: “В Бога вярват, а на Бога не вярват” - явно става дума за нещо различно от вярата на вярващите.
