„Църквата трябва да помага за излекуването на раните от войната“: каква ще бъде тя в следвоенна Украйна

През годините на независимост украинското православие измина пътя от размита идентичност и силно московско влияние до търсене на собственото си място в обществото и държавата. Как войната промени Църквата, защо идеологията на „руския свят“ се превърна в религиозно оправдание на руската агресия, къде минава границата между религиозната свобода и националната сигурност и каква роля трябва да изиграе Църквата след войната. Разговор с архим. Кирил Говорун за информационния портал "FreeДом"

– Как се промени украинската Църква през тези години? Вие помните началото, а сега вече е 2026 г. Какъв беше този път?

– Пътят беше много бърз. Всичко действително се развиваше ускорено. Онова, което в миналото може би би отнело няколко века, при нас се вмести в няколко десетилетия. Като цяло изминахме пътя от една много неясна, пунктирна, размита идентичност до формулирането на съвсем ясни критерии за идентичност. В тези критерии се вписаха и църковните дела, и статутът на Църквата, и ролята на религията в обществото.

Украйна навлезе в периода на независимост след съветската епоха, когато атеизмът на практика беше държавна религия, а Църквата беше подложена на гонения. Киево-Печерската лавра беше затворена. Самата Лавра премина през много изпитания през съветския период, включително разрушаването на Успенския събор. Тук и днес можем да видим камък, останал от онази Лавра, каквато е била преди Втората световна война. Катедралата вече я нямаше. Тя беше възстановена след придобиването на независимост.

Като цяло извървяхме огромен път. Всичко започна с онова, което тогава мнозина наричаха духовно възраждане: отваряха се храмове, хората масово идваха в Църквата, включително и в Лаврата. Тук редовно се събираха хиляди хора на богослужение. Самият аз дойдох в Църквата именно през този период. Първите ми стъпки в църковния живот бяха направени тук, в Лаврата. След това обаче настъпи време за преосмисляне както на самото духовно възраждане, така и на резултатите от него и на траекторията, по която то се развиваше.

Защото например в Русия всичко също започна като духовно възраждане, а в крайна сметка, според мене, завърши с фашизъм. И това е много сериозен въпрос: как духовното възраждане в крайна сметка можа да доведе до онова, до което доведе – до този фашизъм?

В Украйна тръгнахме по друг път. При нас също имаше духовно възраждане, но днес ние се борим срещу този фашизъм, противопоставяме му се, като същевременно оставаме върху онези основи, които се полагаха тогава, когато Лаврата беше отворена и хората започнаха масово да идват в Църквата.

За нас основа остава онзи подем, онзи ентусиазъм, който съществуваше в самото начало. И този ентусиазъм беше свързан както с църковния живот, така и с придобиването на независимостта на Украйна.

Самата Украинска православна църква през това време също измина много дълъг път на еволюция: от силно проруска сила до, в значителна степен, проукраинска сила днес. Тоест през този период се случиха изключително много неща. Траекторията беше много наситена и същевременно се вмести в сравнително кратък исторически период.

– И част от този път беше път на отдалечаване от Москва. Как се развиваше тази линия?

– Целият този път беше път на отдалечаване от Москва, макар да не беше линеен и да не представляваше права линия. Украинското православие се оказа фрагментирано непосредствено след придобиването на независимостта. Макар да мисля, че реални предпоставки за това всъщност нямаше. Разбира се, украинците понякога се караме помежду си. Но според мене самата идея за разкол е чужда на украинската, поне на религиозната общност.

Москва, разбира се, допринесе за този разкол. Тя го инициира и до голяма степен го провокира. Появиха се няколко църкви, възникна Киевска патриаршия, а Украинската православна църква продължи да съществува.

И едновременно с това, практически още в момента, когато възникна разколът, започна и търсенето на пътища за неговото преодоляване. Започнаха процеси на обединение или възстановяване на единството на украинското православие. Тези процеси и досега не са приключили, те продължават.

Но през това време, убеден съм, разколът беше преодолян. В Украйна вече няма разкол. Каквото и да говорят пропагандистите – че разколът продължава, че дори е станал още по-тежък, не, разкол вече няма. Може би сега ще кажа някои богословски неща, които няма да бъдат докрай разбираеми за светската публика, но все пак трябва да ги кажа. Ние вярваме, че Църквата е една. Църквата остава една и в Украйна независимо от това, че съществуват няколко юрисдикции. В този смисъл разколът е преодолян. Преди разделението беше дълбоко. То действително беше реално и имаше каноничен характер. За щастие в този процес се намеси Вселенската патриаршия, която помогна за преодоляването на този разкол и изобщо на онази сегрегация, която възникна в резултат от него.

Можем дори да говорим за своеобразен църковен апартейд в Украйна, когато имаше, образно казано, православни от първа и православни от втора категория. Ако например православни вярващи от Киевска патриаршия отидеха някъде в Гърция, Кипър или Близкия изток, дори не ги допускаха до причастие, не желаеха да общуват с тях. Отнасяха се към тях почти като към прокълнати. Сега това беше премахнато, няма разкол, няма сегрегация. И това показва, че сме способни да преодоляваме разделението. Способни сме да прощаваме, дори да забравяме. И в крайна сметка, ако все още не можем окончателно да се обединим, можем поне да започнем да разговаряме един с друг.

– Действително, едно от сериозните измерения на украинския религиозен конфликт престана да съществува.

– Украйна всъщност е не само религиозна страна и религиозно общество, но и като цяло доста толерантно общество, включително по религиозните въпроси. Да, имаме много проблеми, спорове и конфликти, свързани с религията. Но сме способни да ги преодоляваме, при това за сравнително кратко време. Тоест това не продължава столетия, както понякога се случва другаде.

– Защо Лаврата беше ключово място за формирането на путинската идеология на „руския свят“? Самият Путин е бил тук, буквално пред портите на този храм, влизал е вътре. Как се стигна до този обрат на 180 градуса? Сега за тях това вече е център на враждебния свят. Нещо повече, Лаврата непосредствено пострада от руски обстрели.

– Това ми напомня една библейска история за цар Соломон. При него дошли две жени и всяка казвала: „Това дете е мое“. Тогава Соломон предложил детето да бъде разсечено на две и на всяка жена да се даде половината. Известна история. И тогава едната жена казала: „Готова съм да се откажа от детето, само да остане живо“. И Соломон разбрал, че именно тя е истинската майка, а другата - не.

Мисля, че Лаврата действително се оказа като това дете между две жени, всяка от които претендира за нея и казва: „Това е мое“. За Украйна това е изключително важен духовен и символичен център с огромно значение. За Русия също е важен символичен център. И последният обстрел показа чие всъщност е това дете. Ако майката, която казва: „Това е моето дете“, е готова да разруши събора и да убие детето си, значи тя не е майката. Това означава, че Русия може да използва в пропагандата си образа на Лаврата, образа на християнството, да говори: „Ние сме за християнските ценности, ние сме за Православието, ние сме за истинското Православие, Лаврата е наша“. Но в момента, в който започват да удрят по храмове, включително този събор, те сами свидетелстват за фалша на своите претенции. Свидетелстват, че тези претенции всъщност са напълно необосновани и че те просто са узурпатори.

– Ако разглеждаме като цяло ударите срещу духовните средища, действително пострада Лаврата, пострадаха десетки, ако не и стотици храмове на УПЦ. Пострадаха мюсюлмански духовни центрове, римокатолически храмове. Как може да бъде обяснено това? Това ли е варварството в неговата класическа форма?

– Да, това е варварство. И то опровергава именно онова, за което говорят руските пропагандисти. Те казват: „Ние защитаваме християнството, ние защитаваме религията“, а в същото време я унищожават. Унищожават я в лицето на църквите, храмовите пространства, свещените пространства, унищожават я и в лицето на хората. Тоест убиват вярващи, убиват свещеници.

Много подобна е и ситуацията с Донбас. Те казват: „Дойдохме, за да защитим Донбас“, а от Донбас просто не остава камък върху камък.

Едно са заявленията и декларациите: „Дойдохме да защитаваме“, а друго са действията. А действията са такива, че не остава камък върху камък нито от Донбас, нито от църквите. Това показва, че интересът им към религията, интересът им към Донбас и интересът им към Лаврата са напълно фалшиви.

– Патриарх Кирил е посещавал Лаврата и като митрополит, и след като беше избран за Московски и на цяла Русия патриарх. Съвсем наскоро той издаде сборник със свои речи и статии, пропит с милитаризъм. У един християнин това, меко казано, предизвиква недоумение. Продължава този наратив, че светците покровителстват оръжията. Какво се случи? Вие познавахте този човек сравнително отблизо. Нима този милитаризъм винаги е бил в него?

– Аз поне не го забелязвах. Мисля, че все пак той беше малко по-различен човек, когато го познавах. После доста рязко и радикално промени позициите си, практически на 180 градуса.

Кирил безспорно е един от главните, ако не и главният идеолог на т. нар. „руски свят“. Той осигури идеологическата рамка на войната.

Защото за една война не са достатъчни оръжията. Не са достатъчни и войниците. За войната са необходими и идеи, необходима е идеологическа рамка, която да подтиква хората да отиват да убиват и да умират. И тази рамка, за съжаление, беше създадена от Църквата. Тя беше създадена лично от Кирил. Това е негово творение, негово дело.

Последната му книга е просто още един камък в стената, която поддържа войната. В известен смисъл това е кодификация на неговите идеи. Защото идеологията, която той проповядва, е много близка до фашизма, до класическия фашизъм.

За всеки фашизъм е характерно формулирането на постулати, на аксиоми на фашистката доктрина. На повечето фашистки системи им е било необходимо много време, преди техните постулати да бъдат формулирани и систематизирани.

Сега Кирил артикулира тези идеи повече или по-малко систематично и им придава оформен вид. Това много ни помага например при анализа и разбирането на тази идеология. Помага да се правят паралели между идеологията на „руския свят“, която според мене е фашистка идеология, и класическите фашистки идеологии. Това може да бъде полезно например и при евентуален съдебен процес срещу военните престъпници и съучастниците на Путин в тази война. Тази книга би могла да стане част от обвинението лично срещу Кирил при такъв бъдещ съд или трибунал.

– Фашистките режими винаги са силно персонализирани и свързани с конкретен вожд. Когато Путин си отиде като олицетворение на този режим, ще остане ли „руският свят“ в сегашния му вид?

– Иска ми се да кажа, че няма да остане, но се боя, че ще остане. Характерът на тази доктрина е такъв, че тя като репей ще се закачи за следващия кон, който ще препусне. Боя се, че ще премине и в следващите фази на руския режим. Не знаем какъв ще бъде той. И се опасявам, че Църквата ще остане главният носител на тази идеология и след Путин. Проблемът не е в отделните личности, а в самия фашизъм. Имало е Мусолини и е имало фашизъм. Но фашизмът надживя Мусолини. И нацизмът всъщност надживя Хитлер.

На Германия ѝ беше необходимо цяло поколение, за да се освободи в крайна сметка от нацизма. Едва някъде през 60-те години, включително вследствие на студентските протести в Германия, бихме могли да кажем, че нацизмът действително беше преодолян. А в Италия идеите на Мусолини и до днес са живи; те не са напълно осмислени и преодолени.

Какво тогава да кажем за Русия, където традицията да се фиксира обществото върху една идеология е много силна? Затова комунистите успяха да победят и да създадат една от най-жестоките, но същевременно и една от най-жизнеспособните идеологии. Като цяло „руският свят“ е фашизъм. Но, от друга страна, той е и продължение на комунистическата идеология. Това е смес, синтез между две идеологически линии, две направления - фашисткото и комунистическото. И виждаме колко жизнеспособни са тези руски идеологии. Ако човек познава руската душевност и има възможност да погледне в нея, може да види, че в нея още много дълго ще има резонанс от тази идеология. И дори смяната на режима, дори осъждането на режима и дори осъждането на основните носители на тази идеология няма да помогнат бързо.

– Вече говорихте за движението на Украйна към ново единство. Но този процес продължава да бъде труден и част от обществото, в частност УПЦ, все още остава извън това единство. Как според Вас могат да бъдат съвместени религиозната свобода и отговорността? И как като цяло оценявате ситуацията около УПЦ именно от гледна точка на единството на Украйна?

– Без съмнение ние все още търсим баланс или формула, от едната страна на която стои религиозната свобода – аксиома, огромна ценност, бих казал дори свръхценност за Украйна. А от другата страна стои националната сигурност, която е условие за самото оцеляване на Украйна. И сред европейските държави ние бяхме първите от много време насам, които се сблъскаха с необходимостта да изработят такава формула. Но сега виждам, че и други европейски страни се сблъскват със същия проблем. Дори държави с много сериозна история в защитата на човешките права. Защото религиозната свобода е част от човешките права. Дори скандинавските страни, дори балтийските държави се сблъскват с този проблем и не могат да намерят правилния баланс. Те все още го търсят, както и ние.

Не всичко, което се случва при нас в тази област, лично на мене ми харесва. Но разбирам, че засега никой не е успял да намери правилната формула, която да удовлетворява едновременно всички критерии – европейските, правозащитните и критериите на националната сигурност.

От друга страна, докато търсим тази формула за съотношението между религиозна свобода и национална сигурност, ние може би даваме пример и прокарваме път за други държави, които също се сблъскват със същия проблем. Например на територията на Естония и на другите балтийски държави, Литва и Латвия, съществуват големи православни общности, свързани с Московската патриаршия. Местните власти разбират, че ако например се стигне до нахлуване в тези държави, именно Църквата може да се превърне в един от първите опорни пунктове за окупаторите. Те разбират, че трябва да се направи нещо по този въпрос, но все още не знаят докрай как точно да го направят. И Украйна може да се превърне за тях в добър пример.

– Как се променихме ние и как се промени Ватиканът в отношението си към Украйна през тези години?

– Както вече казах, противопоставянето между православни и католици, което съществуваше по-рано, днес в значителна степен е преодоляно в обществото. Остана преди всичко противопоставянето между самите православни. Останалите религиозни общности при нас живеят в мир. Дори мюсюлмани и юдеи живеят в такъв мир помежду си, какъвто днес е трудно да си представим в някои части на Европа.

Но и Ватиканът преосмисли много неща. От времето на своята "източна политика" той измина дълъг път. Ватиканът видя Украйна. Видя я не просто като част от „руския свят“, а като самостоятелен субект. Той престана да възприема Украйна единствено като част от един разпространен в Католическата църква мит, чиито корени са свързани още с явяването на Божията майка във Фатима – представата, че Русия се намира под някаква особена Божия грижа, че трябва да настъпи определено обръщане на Русия и че Украйна трябва да бъде част от това обръщане. Украйна престана да бъде част от тази митология, престана да бъде част от наративите, в чийто център се намираше Русия.

Това се случи вследствие на много тежки обстоятелства, вследствие на войната. Но мисля, че ние показахме и доказахме своята субектност. И тази субектност беше видяна и във Ватикана. Видяхме го и по промяната в риториката на Светия престол. Например, когато папа беше Франциск, той много ясно демонстрираше тази трансформация. Може би не винаги по начин, който ни удовлетворяваше, но поне за Ватикана това беше революционна промяна. Онова, което казваше той, продължава и папа Лъв. И това е много добре.

Надяваме се това вече да се превърне в трайна традиция на ватиканската дипломация и на дейността на Ватикана по света, включително в неговата хуманитарна политика: Украйна да има свое място върху мисловната и интелектуалната карта на Ватикана. Много важно място, може би дори централно. И вероятно едно посещение на папа Лъв, ако се състои, би потвърдило именно такова отношение на Ватикана към Украйна.

– Изключително важно е хуманитарното, психологическото и социалното служение, което Църквата извършва по време на войната. Да не говорим за тайнственото служение на Църквата, онова, което е от особено значение за вярващите. А какво може и трябва да направи Църквата след войната?

– Всички войни свършват и тази война също ще свърши. А Църквата ще остане. В идеалния случай Църквата ще трябва да помага за излекуването на раните от войната, без съмнение и на психологическите, и на физическите рани. Раните ще бъдат много, травмите ще бъдат много. И Църквата в идеалния случай трябва да помогне на украинското общество, така че тези травми да не погълнат обществото, да не продължат да го разделят и травмират.

Обществото може да се раздели и онова, което гърците са наричали polemos – война, може да прерасне във вътрешно, гражданско противопоставяне. Църквата трябва да допринася това вътрешно противопоставяне да отслабва.

И още сега бих искал да отправя призив, пожелание и надежда да не тръгнем по този път. За да не тръгнем по него, трябва още отсега да осъзнаем рисковете, които ни очакват след войната. Тези рискове не са се променили от времето на Пелопонеската война и другите войни на Античността. Просто трябва да усвоим уроците от другите войни, за да можем след нашата война да съхраним единството, да го умножим и Църквата да бъде част от този процес, а не препятствие пред него.