Във време на Руско-турската война, в град Търново руската власт беше образувала една комисия за нареждане на бежанците – „для призрения беглецов“. Член на тая комисия бях и аз. Жребий ми се падна да нареждам бежанците в гр. Елена и околията му. Гражданите от Елена и жителите по селата се отличават по своята религиозност. Те са православни и добри християни. Две недели престоях. Обиколих и селата. Нареждането на бежанците не можа да стане задоволително. Не ги приемаха. Две бяха причините.
Първата: чорбаджиите в града давали на селяните пари с лихва „на зелено“. На хармана прибрали всичкото жито от цялата околия. Затворили го в здрави хамбари и не го продават. Военно време е, ще стане много скъпо. Чакаха голямото му поскъпване. Селяните се извиняваха и казваха: „Ние нямаме храна за себе си, где ще можем да храним и бежанците: чорбаджиите не продават житото“.
Втората: гражданите ненавиждаха бежанците. Казваха: „Ако бежанците бяха били добри хора, щяха да си седят по селата и по домовете и нямаше да дойдат тук да ни безпокоят“.
Бях кондисал в дома на покойния Петко Горбанев, стар приятел от Цариград. В това време, поради войната, цялата интелигенция си беше в града. В първата неделя служих в голямата стара църква, в която се черкуват и селяни от околните колиби. Във втората неделя служих в новата църква, в чорбаджийската махала. И в двете църкви държах реч. В първата темата беше: „Покайте се“: грози опасност. Речта ми във втората, в чорбаджийската църква, беше остра, с дух пророчески и внушителна. Речта беше за бежанците.
Казах: „Не приемате бежанците; и ги ненавиждате. Казвате: „че ако били добри хора, щели били да си стоят по селата и да си седят дома“. Това е голям, страшен грях. За да ви се прости тоя грях, вие ще станете бежанци. Сега наскоро ще ви видя бежанци. Ще дойда пак да нареждам вас, новите бежанци“. Речта държах на владишкия трон. Срещу мене бяха наредени чорбаджиите, които държаха житото затворено в хамбарите и не го продаваха, за да стане много скъпо. Казах: „Това жито, което сега не се продава, за да стане много скъпо, ще го видим разсипано по улиците. Хамбарите – разнебитени. Това жито аз ще го раздавам на сиромасите. Нямайте съмнение в това“.
Същият неделен ден беше дошъл княз Мирски с 4000 войника. В негова чест се устрояваше вечерта илюминация и тържества с военните музики. Внушение ми дойде непременно да замина тоя ден, да не остана в Елена за пренощуване. От членовете на временния градски съвет трябваше да се подпише един протокол какво беше се наредило за бежанците. Изпратих разсилни по домовете им да подпишат протокола и да си вървя. Закъснях. От Горбанови не ме пускат. Беше тежка зима. Пътят, поради хълмистата местност, изтъпкан от обозните коли, беше се обърнал на опасни хлъзгавици. Не бе възможно да се пътува нощно време. Ще отпътувам непременно. Около двадесетина души приятели се събраха да ме задържат, да пренощувам, пък на другия ден, в понеделника, да си замина. Не; не беше възможно да остана. Не зависеше от моята воля. Хиляди смърти бяха предпочитителни, отколкото да останех.
Взех си дръглестия кон и си тръгнах. Беше мръкнало вече. „Полудял си“, казаха ми. „Пишете ме – рекох, – че съм полудял, но не мога да остана, защото не мога да се противя на вътрешната сила, която ме тика, за да не остана тази нощ тук, в Елена“. По пътя, през нощта, много теглих. Нито на кон, нито пеш можеше да се върви. На кон се плъзгаше: щях да си счупя главата. Пеш – не се носеше тежката шуба. Без нея изстивах, беше силен студът. Късно, с много труд, едва пристигнах до с. Ивановци. Това село е на края на околията, близо до дефилето, откъдето се излиза на Еленските лозя, в Търновското поле. Установих се в хана, къща на дядо Стояна. Нямаше място от множество пътници. Подир едночасова почивка станах при зори да си вървя. Конят беше дръглест: не можеше да върви.
На излизане от селото, в мрачината, слушам топовни гърмежи. Не беше време за обучение. Офицери на коне препускат в направление към Елена. Войниците по лагерите из пътя спешно се готвят за тръгване, някои вървяха вече към Елена. Късно пристигнах в Търново. Населението на крака, с багажи по гърбовете, се готви за бягане. Турците, под водителството на Сюлейман паша, нападнали откъм Сливен с 40-хилядна армия Еленския гарнизон, разбили го, с намерение да отидат на помощ на Осман паша под Плевен. Турските войски завладели цялата Еленска околия. Подир няколко часа от моето излизане от Ивановци турските войски били дошли в това село, завзели го и се спрели дотук.
Цялото население от града и околията беше избягало и беше се заселило в Еленските лозя, по които имаше по някоя барака за пазене винарските инструменти. Тогава в гр. Търново вицегубернатор беше дядо Др. Цанков. На третия ден отидохме да видим новите бежанци и да ги понаредим.
В едно от лозята имаше двуетажна къща. Беше се установил в тая къща окръжният началник г. Родановски. В двора на тая къща имаше големи дървета. Върху тях имаше разпрострени коври, черги. Под дърветата бяха натрупани и сгушени с десетки жени и деца. При влизането ни в двора, като ме видяха, жените изпищяха и извикаха: „Боже, ето човека, който ни каза: ще ви видя сега наскоро бежанци“. Видях ги. В понеделник, в тъмни зори, стана бягството. Ако в неделята вечерта бях останал да пренощувам в Елена, щях наедно с населението да бягам и аз.
Внушението да не остана в неделя вечерта в Елена беше, щото наедно с наказаните бегунци да не бяга и пророкът.
Турците, като не знаеха, че няма войски по пътя за Плевен, не се решиха да отидат на помощ на Осман паша. Престояха в завзетата Еленска околия 12 дни. Обраха всичко и си заминаха. Повърнаха се назад, откъдето бяха дошли. Подир тяхното заминаване ходих в Елена. Хамбарите, в които се пазеше житото на чорбаджиите, турците бяха разрушили. По-голямата част от житото бяха пренесли и натрупали в новата църква, където се предсказа това събитие. Църквата беше напълнена с жито до горните прозорци. За да не остане на стопаните жито, останалата част от житото било пренесено и складирано в чужди къщи. Житото се пленяваше като турско. Превзето беше не вече от стопаните, а от турците. Осигурено и запазено под печат, раздавах го на бедните.
Предсказаното се изпълни буквално в своите подробности.
По внушение беше прореченото; по внушение бях изтикан от Елена в навечерието на бягството, за да не бягам наедно с наказаните бегунци.
Чудни са делата Божии.
Митрополит Методий Кусев (1838–1922 г.)
„Погрома на България. Виновникът“
Др. печатница „Светлина“, Стара Загора, 1914 г.
