Продължение на беседата "Истинската молитва е да можеш да застанеш пред Бога гол"

Много често възприемаме Божието мълчание като Негово отсъствие, защото сме свикнали да мислим, че ако нещо не говори, то не съществува. Затова и ние говорим непрестанно, а твърде малко слушаме.

Днес човек търси някого не просто за да разговаря с него, а за да бъде изслушан. Търси човек, пред когото да изкаже болката си, да отвори сърцето си, да сподели нещо от своя живот. Но не намираме лесно хора, които действително да ни изслушат. Един мъдър старец на Света гора казваше, че добрият Бог ни е дал две уши и една уста, за да говорим по-малко и да слушаме много повече. За съжаление обаче ние не умеем да слушаме. Не сме готови да отворим място в себе си за другия и да му кажем: „Ела, говори“, без да го прекъсваме и без веднага да му даваме отговор.

Често се тревожим и си мислим: „Какво ще му кажем?“ Но страдащият човек не иска непременно да му кажеш нещо. Човекът с разбито сърце не търси отговори, а присъствие. В страданието и в трудния момент аз не търся някой изключително умен човек, който да ми даде изключително находчив отговор или решение. Търся човек, който да бъде до мен и да ми каже: „Тук съм.“ 

Продължение на първа част на беседата: Бог отговаря дори на молитви, които не казваме

Защо нищо в живота ни не се променя, след като молим Бога за това? Когато се моля, искам от Бога различни неща: да ми даде здраве, да ме пази, да не ми се случи зло, да не претърпя злополука – едно, друго, такива неща. Но не Го искам в живота си. Искам баща, който има три-четири имота, но самия баща не го искам в живота си – искам да го изпратя в старчески дом. Често искаме неща, които, ако наистина ни бъдат дадени, ще ни разрушат. В онзи момент не можем да го разберем. Тогава ни се струва, че само това има значение и че от него зависи целият ни живот.

Второто е, че се страхуваме да поискаме в молитвата си неща, които в крайна сметка ще ни спасят. Но не ги искаме. Страхуваме се да ги поискаме, защото, ако Бог ни ги даде, те ще ни извадят от удобството ни. Ще променят живота ни, ще донесат покаяние, промени в живота ни. Това не го искаш. Страх те е да го поискаш. Например, молиш се за някаква страст и казваш: „Отнеми от мен, Боже мой, тази страст. Вземи слабостта ми“. Но вътре в себе си, по-дълбоко, в сърцето си, казваш: „Нека си остане, добре си е. Ако ми я вземе, как ще живея? Какво ще сложа на нейно място?“.

Ще говорим за една тема, чието заглавие може би е учудило някои от вас, може би вече е породило въпроси у вас.  Надявам се с Божията благодат  да успеем да осветлим тези ваши въпроси, а накрая да имаме време и за разговор.

И така, темата, за която днес ще поговорим и която ще разгърнем, е вдъхновена от Посланието до римляни, от осма глава, стихове от 26 до 29, които са удивителни. Нека първо си ги припомним, за да ги имаме в ума си, докато говорим: Там апостол Павел казва следното: Светият Дух идва като помощник в нашите немощи. Ние, казва той, не знаем нито за какво, нито как да се молим., тоест не знаем нито какво да кажем, нито начина, по който да говорим с Бога.

И тогава Светият Дух идва като помощник вътре в нас. И какво прави тогава Той, когато ние не знаем нито какво, нито как да правим? Светият Дух ходатайства пред Самия Бог за нас с въздишки – с въздишки, които не могат да бъдат изразени с думи. А Бог, казва апостолът, Който вижда дълбините на сърцето – запомнете това – знае добре какво иска да каже Светият Дух.

В нашата епоха господства образът. Всички се тревожим да имаме добър образ, за да ни ценят хората, или най-вече за да ценим самите себе си. Тревогата за образа ни сама по себе си не е непременно нещо лошо. Нужно е да я разтълкуваме. В нея има една човешка потребност: човек усеща красотата в себе си, усеща нуждата да бъде добър. Това, бихме казали, е божествено вдъхновение – желанието да обичаме доброто, да обичаме красотата. Тази потребност имаме и по отношение на самите себе си.

Но често не я поставяме върху правилна основа. Красотата ще я намерим, ако работим върху себе си, ако се развиваме вътрешно, ако видим смисъла на нашето съществуване, ако разберем за какво Бог ни е определил, тоест да открием своето призвание и своите дарби, но в Христа. Тези дарби се утвърждават истински, когато разберем, че са Христови и че заедно с Христос ни водят към отношение с човека. Тогава те служат: служат на света, служат на човека, служат на личната ни връзка с всеки човек.

Кратък коментар към пр. 66 на Трулския вселенски събор

Литургичният живот на Църквата е в неразделно единство с нейното канонично Предание. Редица свещени правила на Църквата регулират конкретни богослужебни въпроси. Така например повечето от правилата на Лаодикийския поместен събор (360 г.) се отнасят до различни богослужебни теми и проблеми – до степен някои автори да характеризират тези правила като „Закон [sic!] на Църквата за богослужението“ (1).

Периодът на Великата четиридесетница не е изключение от това. В правилата на Пето-Шестия Трулски вселенски събор (691 г.), който запълва каноническия вакуум, настъпил в периода след Четвъртия вселенски събор (451 г.), намираме различни указания относно този богослужебен период: