...Св. Паисий Светогорец разказваше за един университетски преподавател, който бил написал, че онова, което светците говорят за бесовете, било плод на тяхното въображение. Старецът казал: „Ела тук, остани една нощ при мене и аз ще ти покажа дали е във въображението ти.“ 

В Свещеното Писание се среща думата „φαρμακεία“ - тя означава магьосничество. Някой може да каже: „Какви са тези неща? Нима и днес има магии?“ И все пак има хора, които се занимават с такива неща, при това понякога образовани хора, дори личности с високо обществено и политическо положение.

Има два вида магьосници. Едните са шарлатани. Но и те носят тежка отговорност, защото използват лековерието на хората. А самите хора, като се обръщат към такива неща, съгрешават и отблъскват благодатта на Светия Дух от сърцата си. Другите обаче са истински магьосници - хора, които действително са се предали на демонични сили. Те са по-малко, но съществуват. Познавах в Никозия един такъв човек, при когото идваха дори държавни ръководители със специални полети до Кипър, за да се срещнат с него и да търсят съветите му.

Познат е обичаят да се донася за благославяне в храма на 27 август, празника на светия мъченик Фанурий, нарочно подготвена пита (правена по стара рецепта), която наричат фануропита. Фануропита може да бъде благословена и при друга духовна нужда. Благославянето става по следния чин:

Свещеникът: Благословен е нашият Бог....

Трисвятое, Пресвета Троице, Отче наш...

Свещеникът: Защото Твое е царството...

Пеят се (или се четат) следните тропари, глас 4:

Небесна възхвала светло се извършва на земята, защото сега тук радостно те почитаме, ангелските множества свише с песни славят твоите подвизи, а долу на земята в църквата величаем славата, която придоби със своите трудове и страдания, славни Фанурие.

Слава на Отца и Сина, и Светия Дух (кондак, глас 3):

Молитвата започва от нещо много просто – да останеш за малко в тишината. Да се върнеш към себе си, да почувстваш, че си тук, че съществуваш. Да поемеш дъх и постепенно, спокойно, без напрежение, да започнеш да казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Без тревога дали ще успееш или не. Умът ти ще се разсейва, мислите ще идват и ще си отиват. Няма нищо страшно – това е тяхното естествено движение. Остави ги.

Какво всъщност представляват шумът и помислите по време на молитва?

Представи си, че се намираш в лодка насред красиво, спокойно езеро. Седиш тихо, може би ловиш риба, гледаш водата и всичко около теб е спокойно. Изведнъж наблизо преминава бърза лодка и вдига вълни. Водата се разбунва. Ако не се уплашиш, ако не скочиш панически във водата и не започнеш отчаяно да се бориш с вълните, а просто останеш на мястото си, след малко езерото отново ще се успокои.

Така е и с помислите.

Когато дойдат, не се плаши и не се смущавай. Именно тогава изкушението започва да ти внушава: „Виж какви неща мислиш! Какъв човек си!“ Или: „Каква молитва е това, щом умът ти не може да остане съсредоточен дори една минута?“ Не му отговаряй. Не изпитвай вина и не се разстройвай. Просто си кажи: такъв е човешкият ум. Той се разсейва. Няма нищо страшно. И отново се върни към молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“

Продължение на "Бог вече е видял сърцето ти"

Освен различните форми на перфекционизъм, които познаваме в светския живот, съществува и религиозен перфекционизъм.

Тази невроза, това вътрешно безпокойство, внушава на човека, че преди да се помоли, трябва най-напред да приведе душата си в някакво „подходящо“ състояние. Оттук идва и онова познато твърдение, което непрекъснато чуваме: „Не съм готов“. Не съм готов да се оженя, да отида на църква, да се причастя, да се помоля или дори да отида на работа. Но какво означава човек да бъде готов? Кой е готов и кой може да определи кой е готов и кой не е?

Аз много се боя от хората, които заявяват: „Вече съм готова да стана майка“. Треперя за децата, които ще родят, сякаш ги очаква един Хитлер! Защото усещането, че вече си способен, съвършен и напълно подготвен, накрая ще те смаже. Същото е и с онзи, който заявява: „Сега вече ще се оженя – свирете, музиканти!“. Въпросът не е да смяташ, че можеш, а да си способен вътрешно да понесеш онова, което предстои. Необходимо е в теб да е настъпила духовна промяна, да се е отворило пространство, да се е разширила способността ти да обичаш, така че да можеш да приемеш другия именно в неговата различност.

Когато религията предоставя всички отговори, тя премахва тревогата, която пораждат борбата с въпросите, търсенето на смисъл и личното усилие да бъде избрано същественото в живота. В такъв случай религията насърчава хората да се обръщат към Бога не за да намерят сили да се изправят срещу страховете си, нито за да придобият смелост да посрещнат живота зряло и реалистично. Тогава религията предлага образ на Бога, който осигурява достатъчно облекчение от тревогите, а хората се освобождават от отговорностите на зрелия живот, сякаш имат Божието одобрение за това.

К. Фотю¹ продължава, като описва как естественият стремеж към сигурност може да подкопае зрелостта: „Религията, която предлага сигурност и закрила в един свят, който понякога изглежда готов да ни смаже, не води непременно до бягство от проблемите. Напротив, тя може да бъде сплотяваща сила, която предпазва крехкия ни живот от разпадане. Религията, която дарява утеха пред лицето на необяснимата болка или дава сила и яснота в моменти на слабост и объркване, помага на хората да се справят с различни области от своя живот. Без помощта на религията за тях може би би било твърде трудно да се справят правилно с тези изпитания. Освен това религията не позволява несигурността и страховете, които са част от живота ни, да ни изтощят напълно. Но когато религията предлага единствено сигурност и закрила, когато всичко, което прави, е да прогонва страховете и да намалява тревогата, тогава ние може да се чувстваме защитени и утешени, но си оставаме деца и не съзряваме.