Свещеникът: Благословен е нашият Бог всякога, сега и винаги, и во веки веков.

Народът: Амин!

Свещеникът: Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе!

Молитва към Светия Дух

Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота, и спаси, Благи, нашите души.

Трисвятое

Четец: Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилвай ни. (3)

Слава на Отца и Сина, и Светия Дух и сега, и винаги, и во веки веков. Амин.

Пресвета Троице, помилвай ни. Господи, очисти греховете ни, Владико, прости беззаконията ни, Свети, посети и изцери немощите ни заради Твоето име. Господи, помилуй (3).

Помолиха ме да кажа нещо за смъртта – за подготовката за нея и за това как можем да мислим за нея и да я посрещнем.

Паметта за смъртта

Като начало бих искал да се опитам да разсея отношението към смъртта, което се е развило в съвременния човек: страх, отхвърляне, усещане, че смъртта е най-лошото нещо, което може да ни се случи, и че трябва да се стремим с всички сили да оцелеем, дори ако оцеляването много малко прилича на истинския живот.

В древността, когато християните са били по-близо както до езическите си корени, така и до разтърсващото, потресаващо преживяване на обръщането, до откровението – в Христа и чрез Христа – на Живия Бог, за смъртта се е говорело като за раждане във вечния живот. Смъртта е била възприемана не като край, не като окончателно поражение, а като начало. Животът се е възприемал като път към вечността, в който човек е можел да влезе през отворената порта на смъртта. Ето защо древните християни толкова често са си напомняли за смъртта, ето защо в молитвите, които св. Йоан Златоуст ни е предал като ценно наследство, има редове, в които молим Бога да ни даде смъртна памет. Когато съвременният човек чуе такива неща, той обикновено реагира с отвращение, с погнуса. Дали тези думи означават, че трябва да помним, че смъртта виси над нас като Дамоклев меч и празникът на живота може да завърши трагично, жестоко във всеки един момент? Дали те ни напомнят всеки път, когато срещнем радост, че тя непременно ще премине? Означават ли, че се стремим да помрачаваме светлината на всеки ден със страха от предстоящата смърт?

В интернет-страницата на Св. Синод на Българската православна църква е поместено важно уточнение за клириците и църковните певци във връзка с богослужебния ред на 1 януари, празник на Обрезанието Господне и на св. Василий Велики. В съобщението се казва:

В Църковния календар, където за 1 януари е указана страницата 167 от Типика, да се чете стр. 165. На същата тази страница е поместен редът, по който да се отслужи вечерното и утринното богослужение, когато денят 1 януари се случи в неделя и богослужението е възкресно-празнично.

За незапознатите с особеностите на богослужебния ред ще уточним, че тази година 1 януари се пада в неделя, която се води „Неделя преди Богоявление (или преди Просвещение)“, но всъщност в богослуженията няма нищо, което да е свързано с Богоявление, защото на 1 януари честваме друг Господски празник – на Обрезание Господне. Затова богослужението има три съставни: възкресна, на обрезанието и на св. Василий Велики. Освен това на с. 167 се дават случаи, когато тази неделя се падне на 2 или 3 януари, а на с. 165 се разглежда случаят, когато тя се пада на 1 януари, както е сега. Така че посочването на с. 167, вероятно останало от миналогодишния календар, е объркващо и беше редно да се посочи, че е погрешно. Защото всички са свикнали да си правят справки по църковния ни календар, издаван от Св. Синод.

Едно ценно заключение от познавачи на богослужебния ред (типика) за това, дали може да се служи литургия в петъка преди Рождество Христово! Според известни „типикари“ този ден не е „безлитургиен“ и е възможно да се извърши св. Евхаристия в него, макар че обичайното схващане е обратното.

Това се заключава от проучване на типика на Православната църква, направено от гръцкия архимандрит Максим (Матеу) и предложено на българските свещенослужители и църковни певци от проф. Йоанис Папахронис. Той е създател и диригент на смесения хор за източноцърковни песнопения „Йеромонах Неофит Рилски“ на Неврокопска митрополия. По негов почин и с неговите грижи чрез фейсбук-профила „Богослужебни теми и църковен ред“ вече редовно излизат типикарски указанив в помощ на църковните певци у нас (тук). Оттам е взета и статията, която следва.

ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ИЗВЪРШВА СВЕТА ЛИТУРГИЯ В ПЕТЪКА ПРЕДИ РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

(Текстът е съставен въз основа на статия на архим. Максим (Матеу) в сп. ΣΥΜΒΟΛΗ, т. 11, с. 3 сл.)

Според типика, който е в сила днес, когато празникът Рождество Христово се случи в дните неделя или понеделник, последованието на великите (царски) часове от навечерието на празника се пренася и извършва в предходния петък (22 или 23 декември) след последованието на утринната за деня. А великата вечерна за празника се отслужва следобед в деня на навечерието на Рождество Христово (съответно в събота или в неделя следобед), без да се съчетава с литургията на св. Василий Велики. И дори се е наложила практиката в този петък да не се извършва св. Литургия.

„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“

Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.