Историко-литургични размишления върху едно съвременно недоразумение
Известният Хегелов диалектически принцип гласи, че количествените изменения могат да доведат до качествени. Съвременната българска църковна действителност обаче ни предлага едно особено любопитно потвърждение на тази закономерност: оказва се, че количественото намаляване на богословските познания също може да доведе до забележителни качествени изменения – най-вече в самочувствието на онези, които претендират да бъдат пазители на православната вяра. При това оригиналността им нерядко е правопропорционална на увереността, с която се изказват, и обратно пропорционална на основанията, върху които почиват. Този своеобразен обрат в законите на диалектиката открива неподозирани хоризонти пред популярната българска „богословска“ мисъл. Защото, докато поколения свети отци и учители на Църквата са посвещавали десетилетия на изучаването и изясняването на истините на вярата, днес същите въпроси могат да бъдат разрешени с няколко изречения в социалните мрежи, при това с категоричност, на която биха могли да завидят и най-авторитетните събори на Църквата. Особено обнадеждаващо е, че за подобни постижения вече не се изисква задълбочено познаване на Свещеното Писание, светоотеческата литература или църковните канони. Достатъчни изглеждат непоколебимата увереност в собствената правота и искреното убеждение, че Православието се нуждае от незабавно спасяване – най-вече от онези, които имат нещастието да не споделят възгледите на неговите новоизявени защитници.
Сред най-забележителните плодове на това богословско възраждане особено място заема тиражираното през последните дни ново разбиране за светата Евхаристия. То предлага на православните християни непозната досега възможност: да признават евхаристийното общение между поместните православни църкви, но същевременно да разграничават светите Чаши според личността на предстоятелстващия архиерей и собствените си предпочитания. Така се ражда една оригинална теория, според която Причастието може да бъде „напълно православно“ в един храм, но да се превърне в подозрително и повод за отстъпление в друг, макар и двата да принадлежат към една и съща свята, съборна и апостолска Църква.
За „празнините“ в богословието за Евхаристията
За две хиляди години живот Църквата е формулирала своето догматическо учение, изяснила е основните принципи на църковния живот и е създала необозрима по богатство светоотеческа литература. Богослови, подвижници, изповедници и църковни учители са посветили живота си на разбирането и защитата на православната вяра. Изглежда обаче, че въпреки техните усилия някои съществени въпроси са останали недостатъчно разработени и се налага тази празнина да бъде запълнена от съвременните социални мрежи... А именно: кога и най-вече къде Св. Причастие може да се окаже опасно за вярващия вместо спасително?
Един от най-интересните приноси на новото „богословско творчество“ е своеобразната теория за избирателното евхаристийно общение. Нейната практическа формулировка е забележително проста: вярващите могат да посещават определено православно богослужение, но е препоръчително да не се причастяват, когато то се възглавява от епископ, към когото изпитват богословски или идеологически резерви. Приемането на св. Причастие в такъв случай се счита за „опасно“ за християнина и застрашава неговата „православност“. Такива идеи и призиви с лекота циркулират в социалните мрежи у нас по повод предстоящите тържества за Рилския светец и покровител на българския народ св. Йоан Рилски, в които ще участват Вселенският патриарх Вартоломей и Българският патриарх Даниил с множество архиереи от поместните църкви. Това гениално „бинго“ на богословието несъмнено е подсказано от еклесиологията на „ограждането“, родена в старостилни среди, и най-вече от Руската църква, която през последните години разрешава на руснаците „да присъстват на богослужение в манастирите на Света Гора, без да се причастяват“ или да се причастяват само в храмове, чиито епископи не признават автокефалията на Православната църква на Украйна.
Кой би искал да опорочи празника на на най-обичания български светец и да го превърне в цирк и зрелище за целия народ, ми се струва излишно да конкретизирам – всички вярващи се досещат… Но тук искам да коментирам богословската несъстоятелност и дълбока порочност на идеята, че приемането на св. причастие на богослужение, отслужено от каноничен архиерей, неотлъчен от Църквата, в евхаристийно единство с цялото Православие, може да бъде „опасно“ за личното благочестие на християнина.
Това ново и по същността си схизматично богословие учи, че е налице възможността светата Евхаристия да бъде напълно православна на едно място, но да стане духовно нечиста на друго, без междувременно да е настъпила каквато и да било промяна в църковното общение. Очевидно е, че подобно разбиране предполага съществуването на някаква особена, досега неизвестна категория на евхаристийната действителност. А именно, че православната Евхаристия зависи от външни критерии – местоположение или ситуация. Подобна категория не се среща нито у апостолите, нито у светите отци, нито в православните богослужебни книги. Този пропуск на Преданието изглежда още по-удивителен, ако вземем предвид колко лесно и със замах въпросът се решава днес.
Нека обаче оставим настрана конкретните църковни личности и събития. Те могат да бъдат повод за размисъл, но не и негов основен предмет. Същинският въпрос е много по-сериозен: какво представлява светата Евхаристия, как се осъществява единството на Църквата чрез нея и възможно ли е човек да признава евхаристийното общение между православните църкви, но едновременно с това да го поставя под съмнение чрез избирателно отношение към светата Чаша?
Много храмове, много литургии, но един Христос
Основата на православното евхаристийно богословие се съдържа още в апостолското учение. В Първото си послание до коринтяните св. апостол Павел пише:
„Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с Кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с Тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“ (1 Кор. 10:16–17).
В тези думи е изразена една от най-дълбоките истини на християнската еклисиология: единството на Църквата произтича от участието в едното Тяло Христово. Апостолът не говори за Евхаристията като за индивидуално религиозно преживяване, нито като за средство за демонстриране на принадлежност към определена църковна група. Тя е общение с Христос, което едновременно осъществява и общението между вярващите. Християните се събират на различни места, участват в различни богослужебни събрания и се причастяват от различни Чаши. Но това многообразие не предполага съществуването на множество Христосовци, нито на различни по своята същност Евхаристии. В една православна епархия могат едновременно да се извършват десетки или стотици свети Литургии. В различните поместни православни църкви те могат да бъдат хиляди. Във всяка от тях се принасят различни хляб и вино, служат различни свещенослужители, а вярващите участват в различни евхаристийни събрания.
И все пак Христос, Който се преподава на вярващите, е един и същ.
Това е същностното разграничение между множествеността на богослужебните извършвания и единството на евхаристийното тайнство.
Когато говорим за „една Чаша“, нямаме предвид, разбира се, един-единствен материален съд, от който трябва да се причастят всички християни по света. Изразът означава единството на евхаристийното общение, основано върху едната вяра, едното Тяло Христово и участието в единия Свети Дух. Тъкмо затова в Православната църква няма българско, гръцко, сръбско, румънско или грузинско Причастие като различни тайнствени реалности. Има една света Евхаристия, извършвана в различните поместни църкви, които пребивават в общение помежду си. В противен случай би трябвало да приемем, че Христос се разпределя между отделните църковни юрисдикции и народности, като всяка получава определена част от Неговото евхаристийно присъствие.
Подобна теория би представлявала впечатляващо нововъведение. Тя обаче би се сблъскала с един неприятен въпрос, зададен още от апостол Павел: „Нима Христос се е разделил?“ (1 Кор. 1:13).
Св. Игнатий Богоносец: една Евхаристия, един жертвеник, една Църква
Още в началото на II век св. Игнатий Богоносец свидетелства за неразривната връзка между Евхаристията и църковното единство. В Посланието си до филаделфийците той наставлява вярващите:
„Старайте се да участвате в една Евхаристия, защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е Чашата за единение с Неговата Кръв, един е жертвеникът...“ (Philad. 4).
Текстът е особено важен, защото принадлежи на епохата, когато християнските общини вече съществуват в различни градове, но запазват съзнанието за принадлежност към едната Църква. При св. Игнатий евхаристийното единство има и съвсем конкретно църковно измерение. То се осъществява в общността, събрана около своя епископ, който е видимият предстоятел на местната Църква.
В Посланието до смирненци светецът подчертава, че за църковно призната трябва да се счита Евхаристията, извършвана от епископа или от онзи, на когото той е възложил това служение (Smyrn. 8). Така още в най-ранната следапостолска епоха Евхаристията се явява като същностно проявление на единството на местната Църква. Но това единство не превръща отделните църковни общини в независими светотайнствени образувания. Местните църкви не съществуват като затворени евхаристийни светове. Тяхното общение помежду им е израз на принадлежността им към едната съборна Църква.
Ето защо различните православни храмове не са самостоятелни източници на различна по качество евхаристийна благодат. Те са местата, в които една и съща Църква, в своите конкретни общности, извършва едното Христово тайнство. Следователно там, където съществува действително евхаристийно общение, отделните Чаши не се конкурират помежду си. Не може едната да съдържа „повече“ Христос, а другата – „по-малко“. Не може едната да бъде пълноценна поради личността на предстоятелстващия епископ, а другата да стане съмнителна само защото същият архиерей не се ползва с одобрението на определени вярващи. Подобна представа би превърнала Евхаристията в своеобразна система от богословски степени за качество.
Св. Йоан Златоуст: „Нима има много Христовци?“
Едно от най-преките и категорични светоотечески опровержение на „родната ревностна представа“ за различни по своето съдържание православни Евхаристии намираме у св. Йоан Златоуст. В седемнадесетата си беседа върху Посланието до евреите той разглежда отношението между еднократната Христова жертва и многократното извършване на Евхаристията. Въпросът е изключително важен: след като Христос е принесъл Себе Си веднъж завинаги, как Църквата извършва евхаристийното приношение ежедневно и на безброй различни места? Св. Йоан Златоуст отговаря, че Църквата не принася всеки ден някаква нова и различна жертва, а извършва тайнствено възпоменание на едната Христова жертва. Именно тук той поставя въпроса, който има решаващо значение за нашата тема: „Нима, понеже приношението се извършва на много места, има много Христовци?“ Отговорът му е недвусмислен: не, Христос е един навсякъде, всецяло присъстващ и тук, и там; едно е Неговото Тяло и една е Жертвата (In Hebr., hom. XVII, 6).
Тук св. Йоан Златоуст не просто използва красив богословски образ. Той формулира самата онтологична основа на евхаристийното единство. Христос не присъства частично в един храм и напълно в друг. Той не се разпределя между различните престоли, нито Неговото присъствие се измерва според достойнството, известността или популярността на свещенослужителя.
Евхаристийната пълнота произтича от Самия Христос.
Следователно, ако две православни църкви пребивават в евхаристийно общение, тяхното общение свидетелства, че те участват в една и съща реалия на Тайнството. Никой не може чрез лична преценка да обяви, че в единия храм Христос действително се преподава на вярващите, а в другия това вече е проблематично, при положение че самите Църкви не са прекъснали евхаристийното си общение и няма основание за подобно догматическо разграничаване.
В друга своя беседа, двадесет и четвъртата върху Първото послание до коринтяните, св. Йоан Златоуст развива същата идея от гледна точка на единството на вярващите. Той пита какво представлява евхаристийният Хляб и какво стават онези, които се причастяват от него. Отговорът отново е категоричен: Хлябът е Тялото Христово, а причастяващите се стават едно Тяло, не множество отделни тела. Светецът използва образа на хляба, съставен от много житни зърна. Макар те да са различни, след съединяването им се образува един хляб. Така и вярващите се съединяват чрез Причастието както с Христос, така и помежду си (In I Cor., hom. XXIV). Тук се намира и ключът към разбирането на отношенията между поместните православни църкви. Те не стават едно Тяло благодарение на административно споразумение между своите предстоятели. Напротив, тяхното общение свидетелства за участието им в едното Тяло Христово.
И ако приемем, че една и съща Евхаристия може да бъде „различно православна“ в зависимост от мястото на нейното извършване, ще трябва да приемем и съществуването на различни степени на принадлежност към Тялото Христово – това може да бъде вярно единствено по отношение на личната духовна зрялост на причастника, но съвсем не зависи от мястото, където се служи или от епископа. Това вече би било не просто ново евхаристийно богословие, а своеобразна теория за териториалното разпределение на Христовото Тяло, което е абсурдно еретично твърдение, което и незнанието на изказалите го, не може да оправдае.
Самата Св. Литургия свидетелства: „Раздробяван, но неразделяем“
Най-силният аргумент за единството на Евхаристията се съдържа в самия текст на православната Божествена литургия. Нейното богословие не е допълнително построена система от понятия. То е изразено в молитвите и свещенодействията, чрез които Църквата от векове изповядва своята вяра. Особено значение има моментът на раздробяването на светия Агнец. Свещеникът разделя осветения Хляб, като произнася думите:
„Раздробява се и се разделя Агнецът Божи, раздробяван, но неразделяем, който всякога се яде и никога не оскъдява, но освещава тия, които се причастяват.“
В тази кратка богослужебна формула се съдържа изключително дълбоко евхаристийно богословие. Светият Агнец действително се раздробява. Осветеният Хляб се разделя на части, които се преподават на свещенослужителите и вярващите. Но това физическо разделяне не означава разделяне на Христос. Той е „раздробяван, но неразделяем“. Тази истина има значение не само за причастяването на множество вярващи в рамките на една света Литургия. Тя изразява и по-общия принцип, че Христовото евхаристийно присъствие не подлежи на количествено разделяне. Всяка частица от осветения Агнец е действително Причастие с Христовото Тяло. Тя не съдържа някаква пропорционално намалена част от Христос, нито отделен Христос. Същият принцип се отнася и до различните евхаристийни събрания. В множеството православни храмове, в които се извършва Божествената литургия, не възникват множество самостоятелни Христови тела. Причастяващите се участват в едното Тяло Христово. Тъкмо затова богослужебният текст добавя, че Агнецът „всякога се яде и никога не оскъдява“. Евхаристийното причастяване не намалява Христос и не изчерпва Неговото присъствие. Той не става по-малко присъстващ в една Чаша, защото се преподава и в друга. Не става по-малко Христос в един храм, защото в същия час се извършва Евхаристия и на друго място. Количествените категории, приложими към материалните неща, не могат механично да бъдат пренасяни върху тайнствената действителност на Евхаристията. Точно тук новото българско евхаристийно „богословие“ показва нищетата на елементарно богословско знание, пълно непознаване на онова, което уж ще пази и защитава.
Ако Христос е „раздробяван, но неразделяем“, как бихме могли да приемем, че присъствието Му може да се разделя според личните ни предпочитания към различни архиереи?
За да се осъществи подобно разделяне, вероятно би трябвало да бъде въведено специално изключение от смисъла на самата литургична формула. Така би се оказало, че Агнецът е неразделяем по време на свещенодействието, но при определени църковно(политически) обстоятелства все пак подлежи на своеобразно разделяне по Негова воля. Това е безспорно оригинално предположение и реален „принос“ в евхаристийното богословие, или по-правилно анти-принос…
Молитвата на св. Василий Велики: една Чаша и един Свети Дух
Още по-ясно единството на евхаристийното общение е изразено в анафората на св. Василий Велики. След молитвата за освещаването на Даровете свещеникът проси от Бога:
„А нас всички, които се причастяваме от единия Хляб и Чаша, съедини един с друг в общението на единия Свети Дух.“
Тази молитва е сред най-важните свидетелства за православното разбиране на Евхаристията като тайнство на единството. Нейният смисъл заслужава особено внимание. Църквата не се моли просто всеки вярващ да получи индивидуално освещение. Тя се моли всички причастяващи се да бъдат съединени един с друг чрез общението на Светия Дух. Това означава, че евхаристийното общение не е сбор от независими лични отношения с Христос. То е действително църковно единство, осъществявано чрез Светия Дух. С други думи, причастявайки се с Христос, вярващите се съединяват и помежду си. Оттук следва едно изключително важно заключение: евхаристийното единство не се създава от личното решение на отделния вярващ да признае или да откаже общение с определена общност, а произтича от църковното общение, в което той участва.
Личният избор дали да пристъпи към Чашата не може сам по себе си да измени тази обективна действителност. Ако две православни църкви са в евхаристийно общение, въздържането на отделен човек от Причастие в храм на едната не прекратява тяхното общение. Нито пък причастяването му в храм на другата създава някакво ново, отделно евхаристийно пространство, свободно от това общение. Ето защо човек не може да се причастява от общата Чаша на Църквата и едновременно с това да настоява, че чрез избора на място е успял да се освободи от действителността на нейното евхаристийно единство. Разбира се, никой не може да бъде принуждаван да се причастява против волята или съвестта си. Но личното въздържане не представлява каноничен акт, чрез който се прекъсва общението между поместните църкви. Още по-малко то може да промени съдържанието на самото тайнство.
Св. Кирил Йерусалимски и св. Йоан Дамаскин: причастяваме се с Христос, а не с личността на свещенослужителя
В своите мистагогически поучения св. Кирил Йерусалимски подробно обяснява на новопросветените християни смисъла на светите Тайни. В четвъртото мистагогическо поучение той подчертава, че след освещаването на Даровете хлябът и виното действително са Тяло и Кръв Христови. Вярващият не трябва да се ръководи от външните сетивни белези, а от вярата в Христовото слово (Myst. IV, 1–3). Особено показателно е, че светецът поставя ударението върху Христос като действителния Подател на светите Тайни. В петото мистагогическо поучение той подробно описва приготовлението за Причастие и пристъпването към светите Дарове. Вярващият трябва да се доближи с благоговение, с чиста съвест и с вяра, защото приема не обикновени хляб и вино, а самото Христово Тяло и Кръв (Myst. V, 19–23).
Същото учение намираме и у св. Йоан Дамаскин. В тринадесетата глава на четвърта книга от „Точно изложение на православната вяра“, посветена на светите и пречисти Господни Тайни, той подчертава, че чрез Причастието вярващите не само се съединяват с Христос, но стават едно и помежду си. Според св. Йоан Дамаскин евхаристийното общение има именно този двоен характер: общение с Христос и общение между членовете на Неговото Тяло. Това е особено важно, защото изключва разбирането за Причастието като частно отношение между отделния вярващ и конкретния свещенослужител. Свещеникът или епископът предстоятелства евхаристийното събрание, но не е източникът на евхаристийното освещение. Източникът е Сам Бог.
Разбира се, каноничното положение на свещенослужителя и неговото общение с Църквата имат съществено значение. Православието никога не е разглеждало Евхаристията като обред, който може да бъде извършван независимо от църковното единство. Св. Йоан Дамаскин изрично предупреждава да не се влиза в евхаристийно общение с еретици. Но това предупреждение не може да се използва като основание за самоволно разграничаване между Евхаристиите на църкви, които пребивават в братско евхаристийно общение. Напротив, то още веднъж показва колко съществено е самото църковно общение. И тъкмо тук се откроява разликата между светоотеческото разбиране и новото високоумно предложение на родните зилоти за „избирателна евхаристийна предпазливост“. Св. Йоан Дамаскин и цялото светоотеческо Предание свидетелстват, че Причастието е действително общение с Христос и Неговата Църква. За някои „видни тълкуватели“ то изглежда като въпрос на индивидуално одобрение на предстоятелстващия архиерей. Разликата едва ли се нуждае от допълнително пояснение.
Може ли да се причастяваме на едно място, но да отричаме евхаристийното общение с друго?
Тук достигаме до централния проблем. Нека си представим две православни поместни църкви, които се намират в действително евхаристийно общение. Техните предстоятели могат да съслужат, духовниците им могат да участват в общи богослужения, а вярващите им могат да се причастяват в храмовете на двете църкви при спазване на установения църковен ред. Това общение не е формалност. То означава, че двете църкви взаимно признават своето участие в едната вяра и в едната Евхаристия. Ако един вярващ се причасти в храм на първата църква, той участва в същата евхаристийна действителност, в която участват и вярващите на втората. Ако същият човек реши да не се причасти в храм на втората църква, неговото лично въздържане не променя този факт. То не прекратява общението между двете църкви. Не създава нова църковна граница. Не отделя евхаристийно единия храм от другия. И най-важното – не превръща светата Чаша, от която той се е въздържал, в някакво различно, непълноценно или недействително тайнство. Ако действително желае да прекрати евхаристийното общение, въпросът вече не се отнася до личния избор на храм, а до съвсем различна църковна и канонична проблематика. Това разграничение е решаващо. Човек може да избере мястото, на което ще се причасти, но не може чрез този избор да промени църковното общение, в което участва. Може да се въздържи от Причастие поради лични духовни съображения, но не може чрез това въздържане да промени евхаристийната действителност на съответната Църква. Може да не одобрява определени действия на конкретен архиерей – с основание или не, но това неодобрение само по себе си не създава нова догматическа оценка на Евхаристията, извършвана от него.
И ако все пак настоява, че Причастието в един храм е духовно опасно, докато Причастието в друг храм, намиращ се в същото евхаристийно общение, е напълно приемливо, ще трябва да обясни как точно се осъществява подобно разделение. Засега не разполагаме със светоотеческо изложение на такава система. Би било любопитно обаче да бъде разработена съответната карта на евхаристийната благонадеждност.
В нея храмовете вероятно биха могли да бъдат обозначени с различни цветове според степента на одобрение на предстоятелстващите епископи.
Примерно: зелено – причастяването е препоръчително, жълто – допустимо е, но с повишено внимание, червено – присъствието е разрешено, причастяването не се препоръчва. Особено интересен би бил случаят, когато духовниците от различните категории съслужат заедно. Тогава вероятно ще се наложи въвеждането на допълнителни богословски обозначения. Съществува само един малък проблем. Православната литургична традиция познава много цветове на богослужебните одежди, но не познава различни степени на Христовото присъствие в светата Чаша. Христос се дава на всички еднакво – ние сме тези, които Му ставаме причастни по различен начин.
Лично въздържание и църковно прекъсване на общението: две съвсем различни действителности
Разбира се, православната традиция познава въздържането от светото Причастие. То може да произтича от покаяние, духовна неподготвеност, епитимия или необходимост от по-задълбочено изпитване на съвестта. Самият апостол Павел предупреждава:
„Нека човек да изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Кор. 11:28).
Това предупреждение е основополагащо за православната евхаристийна дисциплина. Но то се отнася до духовното състояние на причастяващия се, а не до възможността той да променя тайнственото съдържание на Евхаристията чрез личните си предпочитания. Св. Йоан Златоуст многократно настоява, че към светата Чаша трябва да се пристъпва с благоговение. В третата си беседа върху Посланието до ефесяните той критикува както небрежното причастяване по навик, така и безоснователното отдалечаване от Господнята трапеза. Неговото наставление е насочено към духовната подготовка на вярващите, а не към превръщането на Причастието в средство за изразяване на позиция по актуални църковни и обществени проблеми.
Съвсем различен е въпросът за прекъсването на църковното общение по догматически причини – на което уж се позовават родните зилоти в бойкота си на богослужението в Рилската св. обител. Историята на Православната църква познава много случаи, при които защитата на апостолската вяра действително е изисквала прекратяване на общение с епископи, открито проповядващи ерес и създаващи около себе си еретична църковна общност, изповядваща тяхното ново учение. Петнадесетото правило на Двукратния Константинополски събор от 861 г. разглежда именно този въпрос и прави разграничение между самоволното създаване на разкол и прекъсването на общението с епископ, който публично проповядва осъдена от светите събори или отците ерес.
Следователно църковното единство не означава, че всяко действие на всеки архиерей трябва безусловно да бъде приемано и одобрявано или че догматическите различия са без значение. Но оттук не следва, че всяко лично несъгласие предоставя право на отделни вярващи да обявяват произволно една православна Евхаристия за „безопасна“, а друга – за духовно съмнителна или даже „заразна“ за личното благочестие. Каноничната традиция не познава подобно частно правораздаване върху светите Тайни. Различията между църквите, тяхното преодоляване и евентуалното прекъсване на общението са въпроси от съборен и каноничен характер. Те не могат да бъдат решавани чрез индивидуални инструкции от типа: „В този храм можете да се причастявате, но в онзи по-добре недейте“, когато и двата храма принадлежат към едно и също действително евхаристийно общение.
Евхаристията не е средство за църковнополитическо гласуване
Един от основните проблеми на подобни възгледи е постепенното подменяне на евхаристийното съзнание с политическо. Вместо въпроса как да се подготви за срещата с Христос, вярващият започва да бъде насърчаван да разсъждава дали причастяването му няма да се изтълкува като одобрение на определен архиерей или свещеник. Така светата Евхаристия придобива необичайна функция: превръща се в своеобразен инструмент за изразяване на подкрепа или неодобрение. Но православният християнин не пристъпва към Чашата, за да гласува доверие на епископа. Той пристъпва, за да се причасти с Тялото и Кръвта Христови. Не присъствието на един или друг свещенослужител е предметът на неговата вяра, а Самият Христос. И това е ясно изразено в молитвата преди светото Причастие:
„Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог... Вярвам още, че това е самото Твое пречисто Тяло и това е самата Твоя драгоценна Кръв.“
Забележително е какво не се съдържа в тази молитва. В нея няма условие Христовото присъствие да бъде предварително потвърдено от определена група вярващи. Това не означава безразличие към истината на вярата и каноничното положение на Църквата. Означава единствено, че там, където тези предпоставки са налице и съществува действително евхаристийно общение, предметът на Причастието е Христос, а не личността на свещенослужителя. Православното Предание не отрича значението на църковната йерархия. Но то още по-малко позволява йерархията да бъде поставяна на мястото на Христос.
Бурната църковна история познава неучастие в богослужението на един или друг епископ по съображения на съвестта, както бихме се изразили днес – такъв е например случаят с последователите на св. Йоан Златоуст, йоанитите, които не участат в богослуженията на Константинополския еп. Атик, защото смятат, че заточението на св. Йоан е било несправедливо. И след това множество други случаи на разрив между епископи чак до наши дни поради несъгласие с едно или друго, предимно юрисдикционно решение. Тук обаче рискът от отделяне, обособяване и спускане по хлъзгавия наклон на разкола винаги е много голям – пример са гръцките старостилци от първата половина на 20 век, „оградилите се“ от Критския събор в Северна Гърция и Кипър клирици и миряни и др.
Църквата не е федерация от независими евхаристийни територии
В този контекст особено важно е да си припомним и учението на св. Николай Кавасила. В тридесет и осма глава от своето „Тълкувание на Божествената литургия“ той разглежда отношението между Църквата и светите Тайни. Според него Църквата се явява в Евхаристията не просто символично, а като действителното Тяло Христово. Той използва образите на клоните, съединени с корена, и на пръчките, съединени с лозата. Това е добра илюстрация за въпроса, който обсъждаме. Евхаристията не е само едно от действията, които Църквата извършва. Чрез нея се явява и осъществява самата Църква като Тяло Христово. Следователно църковното общение не може да бъде разбирано като външна административна връзка между отделни организации, всяка от които разполага със собствена, независима евхаристийна действителност. Поместните църкви не притежават различни Христосовци. Не притежават и различни степени на участие в Христовото Тяло според националната, историческата или църковнополитическата си принадлежност. Разбира се, между тях могат да възникват действителни догматически и канонични проблеми. Историята ни показва, че тези проблеми понякога водят и до прекъсване на евхаристийното общение. Но докато това общение съществува, то има реално богословско съдържание. Не може едновременно да се признава и да се отрича според конкретното място на богослужението. В този смисъл избирателното евхаристийно въздържане не е способ за отделяне от нежелана църковна действителност. То не е своеобразен духовен митнически контрол, чрез който вярващият преминава от едната към другата страна на въображаема граница между Чашите. Ако тези Чаши принадлежат към едното църковно общение, такава граница просто не съществува.
Когато защитата на Православието започне да го предпазва от Евхаристията
Православната църква е познавала през своята история множество догматически спорове, канонични конфликти и опити за преосмисляне на нейното учение. Тези опити почти винаги са били неуспешни. Някои са произтичали от действителни богословски затруднения, други – от неразбиране на установени истини, а трети - от искрена ревност, но недостатъчно или пълна липса на познаване на вярата, към която уж се проявява тази ревност. Съвременните призиви за избирателно евхаристийно въздържане в рамките на съществуващо църковно общение изглежда принадлежат към последната категория. Техният парадокс е очевиден. В желанието си да предпазят православните християни от предполагаеми опасности, тези „ревностни“ защитници на вярата достигат до препоръки, които поставят под съмнение самото православно разбиране за Евхаристията. Те изповядват едната Църква, но на практика допускат съществуването на различни по своята благонадеждност Чаши в рамките на нейното действително общение. Изповядват единия Христос, но предполагат възможността за различна степен на Неговото евхаристийно присъствие в зависимост от мястото и предстоятелстващия архиерей. Позовават се на светоотеческото Предание, но изкривяват свидетелството на същите отци за единството на Тялото Христово. И накрая, призовават към вярност и защита на Православието чрез поведение, което показва пълно непознаване на това, което защитават. Защото Евхаристията не е частна собственост на отделния архиерей, нито средство за изразяване на лични симпатии и антипатии. Тя е тайнството на Христос и Неговата Църква.
Много са храмовете, но Христос е един. Православието не се нуждае от нови пазители на светата Чаша, които да определят къде Христос е достатъчно „православен“, за да бъде приет. Нуждае се от християни, които разбират какво означава да пристъпят към нея.
А ако все пак някой реши да разработи цялостна система за географско и персонално класифициране на православните Евхаристии, ще трябва да се заеме и с една нелека задача: да обясни защо в продължение на две хилядолетия апостолите, светите отци и православната богослужебна традиция не са се досетили за нейната необходимост.
Впрочем отговорът може би е съвсем прост.
Защото са знаели, че Чашата е една.
