Митрополитът на Неа Йония, Филаделфия, Ираклио и Халкидон Гавриил (Папаниколау) принадлежи към по-младото поколение архиереи на Гръцката църква и е сред онези нейни йерарси, които присъстват активно както в обществения разговор, така и в междуправославния диалог. Богослов по образование и дългогодишен служител на централното църковно управление – бил е протосингел на Атинската архиепископия и главен секретар на Св. Синод, – той познава отвътре сложните отношения в православния свят. В същото време като митрополит развива активна социална и просветна дейност в една от най-гъсто населените части на Атина. В интервю за "Parapolitika" митрополит Гавриил говори необичайно открито за кризата между Константинопол и Москва, за скандалите в Църквата, отношението към хомосексуалността, богатството и начина на живот на духовниците.
– Ваше Високопреосвещенство, изпитанието в отношенията между Вселенската патриаршия и Московската патриаршия остава отворена рана за Православието. Неотдавнашното пътуване на Керкирския митрополит в Русия за пренасянето на десницата на св. Спиридон показа една Църква, която изгражда мостове. Как оценявате тази инициатива и каква е същинската дипломатическа роля, която Гръцката църква е призвана да изпълни в този изключително деликатен момент?
– Бих предпочел да говоря повече за първата тема, която споменахте – кризата в отношенията между Вселенската патриаршия и Руската църква.
Тази криза започна след Светия и велик събор, проведен на Крит през 2016 г., когато Руската църква реши да не присъства. И това стана въпреки че Вселенската патриаршия и конкретно Вселенският патриарх положиха всички възможни усилия, за да може руската страна да разбере и преди всичко да бъде спечелено нейното доверие, че поставените и поискани от нея въпроси ще бъдат обсъдени и че ще има пълна възможност за достъп и за изразяване на становищата на Руската църква. В крайна сметка обаче Руската църква, без да уважи съборното устройство на Църквата, не дойде на Светия и велик събор и оттогава започна това изпитание.
Вселенската патриаршия почувства, че Московската патриаршия се подиграва както с институцията, така и със самия Вселенски патриарх, въпреки че всичко беше обсъдено. Лично си спомням, че когато участвах в Събранието на предстоятелите през 2014 г. в Истанбул, където окончателно бяха определени както мястото, на което ще се проведе Светият и велик събор, така и цялата му тематика, Московската патриаршия присъстваше. Самият Московски патриарх присъстваше. Всички негови становища бяха приети от Вселенския патриарх.
Затова смятам, че отношението към Патриаршията беше политика, която не беше честна. Когато се съгласяваме с нещо, трябва и да го спазваме. В противен случай, когато сме публични личности и особено в Църквата – пространство, което по преимущество е пространство на истината и в което трябва да уважаваме принципи и ценности, е изключително важно една Църква да уважава онова, за което сме се договорили.
След това последва и нахлуването на Русия в украинската земя и всичко онова, което всички знаем...
Това, което мога да кажа като йерарх на Гръцката църква, е, че винаги желаем единството, винаги ще се стремим към единство и ще подкрепяме Вселенската патриаршия по всички всеправославни въпроси, защото това е отговорността и ролята на Вселенската патриаршия. И дано Бог просвети руските братя, които обичаме и към които искрено изпитваме много голямо уважение. Имаме толкова много светци, които споделяме и на които се молим да ходатайстват за всички нас – като св. Серафим Саровски, един велик светец, особено обичан от гръцкия народ, св. Матрона Московска и много други.
Дано Бог направи онова, което ние, хората, не можем – да просвети руските братя да разберат, че Гърция ги обича и, разбира се, желае общението и единството, но преди всичко желае и честност. Не може, когато сме се договорили за пет неща, едностранно да не ги спазим. Това трябва да уважаваме всички и да разберем, че когато нещата са договорени върху разумна основа, те трябва да бъдат приемани и зачитани.
– Мнозина днес казват, че се отдалечават от Църквата заради поведението на хората, които носят расо – заради прояви на присвояване на власт, скандали и провинения в Църквата. Какво бихте отговорили направо на онези, които са обърнали гръб на Църквата? И как можем да върнем апостолския дух в Църквата, който трябва да отличава живота на духовенството?
– Твърдо вярвам, че Църквата е място, в което има всичко. Има хора, които се борят да спасят душата си, но има и хора, които съзнателно или несъзнателно ще дадат повод и ще съблазнят братята си, така че да станат повод и причина те да се отдалечат от Църквата. Това е човешката страна.
Богословската страна е, че никога не трябва да се привързваме към личности, към хора. Ние сме в Църквата, защото там е Христос. Защото Христос е Този, заради Когото жертваме всичко. В Него вярваме и с Него желаем да имаме молитвена връзка и единство чрез участието си в Тайнството на тайнствата – светата Евхаристия.
Следователно онова, което трябва да ни води към Църквата, е единствено връзката ни с Христос. Личностите ни помагат, но всички трябва да знаем, че хората могат и да ни разочароват. Ние не вярваме в личности. Вярваме в Христос. И трябва да имаме доверие на хората, когато те ни водят към Христос, а не към самите себе си.
В Църквата понякога има духовници, които искат лична връзка с вярващите така, сякаш самите те трябва да бъдат почитани от вярващите, а не Бог. Това е голяма грешка, голяма заблуда, голяма ерес.
Всички сме грешни. И аз, който ви говоря сега, също. И вярвам, че всеки човек, който знае какво е Църквата, трябва да осъзнава и собствената си греховност.
Това, което трябва да кажем на всеки човек, е да не се спираме върху човешките слабости и дребнавости, които понякога виждаме у духовници. Защото най-важното е, че всички, духовници и миряни, сме в Църквата, за да можем да спасим душите си.
Никой в Църквата няма да ме разочарова, ако действително вярвам в Христос и не съм в Църквата заради човека, а заради Бога. Това трябва да бъде ясното послание. Ние сме там заради Христос, а не заради когото и да било, който временно предизвиква у нас симпатия или някакво привличане. Ние сме заради Христос и единствено заради Него.
Оттук нататък Църквата в епохата, в която живеем, трябва според скромното ми мнение да се върне към атмосферата, описана в една книга. Знаете, че в Новия Завет имаме 27 книги. След четирите Евангелия идва книгата Деяния на светите апостоли, която описва първите години, първите моменти – от Възкресението на Богочовека до Петдесетница, когато апостолите започват да се разпръсват по цялата вселена и да проповядват Евангелието.
Смятам, че тази епоха на Деянията на апостолите трябва вече да бъде и нашият залог, нашата грижа и борбата, която трябва да водим, особено ние, духовниците, за да се върнем към онази епоха на простота, искреност и прозрачност.
Църквата по никакъв начин не трябва да се отъждествява с каквато и да било светска власт. Ние нямаме никаква такава власт. Имаме духовна мисия. Единствено духовна е нашата власт. И ние, духовниците, трябва да сме в Църквата, за да спасим себе си и душите си, а не за да придобием някакъв сан или каквото и да било друго.
– Напоследък отново се разгоря дискусията, по повод учебниците за началното образование, относно моделите на семейството. Каква е позицията на Църквата и как образованието може да представя традиционните семейни ценности, без, разбира се, в класната стая да се стига до изключване и дискриминация?
– Позицията на Църквата по отношение на целия този разговор, който започна за „новите“, в кавички, типове семейства, е категорична и ясна. Ние се ръководим от Свещеното Писание, от библейското Предание, както го наричаме. В Свещеното Писание Бог сътвори хората мъж и жена. Няма нещо друго. А връзката между двама християни, семейството, се създава с благословението на Църквата между мъжа и жената, които получават благословение в Църквата и тръгват по общ житейски път с Христос като негов център. Следователно нашето християнско разбиране и позиция са напълно ясни.
От друга страна, Църквата се отнася пастирски към всеки човек. Пастирската грижа на Църквата е индивидуална. Начинът, по който ще изслушам вашата изповед, вашия въпрос към Църквата, е личен. Той е за вас, за вашата личност, за онова, което вие носите и желаете чрез мене, грешния човек, да споделите пред Бога.
Следователно това не означава, че Църквата изключва човек, който има какъвто и да било грях в живота си. Защото хомосексуалността и всичко, свързано с тази област, за Църквата не е нищо друго освен грях. Но това не е грях, който непременно ще те отведе до смърт. Никой грях не те отвежда до духовна смърт, ако се покаеш. Нека си припомним думите на св. Василий Велики, който ясно казва, че няма грях, способен да победи милостта и човеколюбието на Бога.
– Освен хулата срещу Светия Дух...
– Знаете ли какво е хулата срещу Светия Дух? Да не приемаш да живееш в Църквата. Защото Светият Дух действа в Църквата. Това не означава просто да похулиш Светия Дух, както често обикновените хора го разбират. Означава да не приемам да живея в Църквата. Съвсем просто.
Когато Църквата вземе решение на Вселенските събори – нека се върнем към първото хилядолетие, не можеш да не приемеш тези решения и да не проявиш послушание към Църквата. Когато избереш това, тогава хулиш Светия Дух и си извън Църквата.
И така, връщайки се към въпроса, започнал с учебниците и изобщо с тези теми, които според мене постоянно ще се връщат в дневния ред, трябва да разберем, че не можем да изменим нито представата на нашата Църква за семейството, нито представата на нашата родина за семейството. И никакъв „нов тип“ семейство не може да бъде приет от Църквата.
От друга страна, всеки човек е свободен да прави това, което смята за правилно, но не може да настоява да промени Църквата и онова, в което тя вярва и което изповядва въз основа на своето библейско Предание.
Но всеки човек трябва да бъде уважаван! Затова казах, че нашият подход трябва да бъде пастирски. Не можете да си представите колко млади хора идват в Църквата и говорят за този въпрос, който ги занимава – за своята сексуалност.
Няма да изгониш един човек, защото е направил някакъв избор. Напротив, ще се опиташ да му кажеш някои неща, да му помогнеш, а оттам нататък, ако желае, той ще продължи да следва онова, което му предлагаш.
Но нека не представяме Христос като някого, който стои някъде, вдига пръст и казва на човек, извършил някакъв грях: „Вън от Църквата, не те искам!“ Пази Боже! Христос дойде за всеки грешник, преди всичко за грешните хора. Кой съм аз в Църквата, че да изгоня който и да било грешник?! Това е немислимо. Греха ще изобличиш, не грешника.
– Как се съчетава животът на един митрополит с евангелския дух на скромност и нестяжание?
– Отговорът е много прост. Когато в проповедта си призоваваме вярващите да прилагат Евангелието в живота си, първо ние самите трябва да го прилагаме. Следователно, когато призовавам хората да изпълняват изискванията на Евангелието, без самият аз да ги спазвам и да ги превръщам в дело в живота си, има противоречие. Защото Христос ни казва нещо много важно: велик няма да бъде наречен онзи, който говори красиво, а онзи, който го изпълнява на дело. Затова и ние първо трябва да осъществяваме на дело онова, което проповядваме, и едва след това да искаме от хората да правят същото.
Църквата има две хилядолетия история и вече е навлязла в третото хилядолетие. През цялата си история тя е била критикувана именно по този въпрос. Защото не може животът на духовниците да бъде несъвместим с живота на хората, които имат икономически затруднения и страдат.
Църквата винаги трябва да бъде тази, която е първа в социалното служение и в помощта към страдащия брат, без това да се показва. Нямаме нужда нито да го демонстрираме, нито някой да ни казва „браво“. Казано съвсем просто: това трябва да бъде в нашето ДНК. Не можеш да бъдеш Божи човек и да оставаш безразличен към своя ближен, който страда.
А живеейки в обществото, това, което ние, духовниците, трябва да правим – и го казвам най-напред на самия себе си, – е да не предизвикваме хората с начина си на живот. В наше време това означава, според мене, да живеем така, както живее средният грък. Дори някои да имат възможност за повече, не трябва да създават впечатлението, че могат да си позволяват начин на живот, недостъпен за средния грък.
Много правилно го споменахте и преди. Гръцкото семейство страда. Хората и семействата изпитват трудности да покриват разходите за училището на децата си. Имат затруднения дори да осигурят ученическите им принадлежности. Познавам много такива случаи. Да не говорим за наемите. Не мога да ви кажа колко пъти се налага да подпомагаме семейства, за да платят сметките си за ток и вода – най-вече за електричество, което вече е станало толкова скъпо.
Следователно не можем да скандаизираме хората. Първо духовникът, и особено епископът, трябва да разбере, че сам трябва да дава пример с живота си. И ако изпадне в някакъв грях или допусне грешка, трябва да има смелостта да се покае и да каже едно голямо „простете“ – най-напред пред Бога, а след това и пред хората, които го гледат.
Според мене е много по-лошо да лицемерничиш, отколкото да бъдеш искрен, дори ако си извършил някакъв грях. Разбира се, Бог прощава всеки грях, ако се покаем. Дори хората, които не прощават толкова лесно, все пак по-лесно ще простят на искрения човек, отколкото на лицемера.
– Как отговаряте на постоянната критика за „богатата Църква“? Ние сега се намираме в новоизградения Йонийски център на Вашата митрополия - изключително значимо дело, построено с европейско финансиране и големи дарения.
– Това, което с Божията помощ беше направено тук и което с голяма радост мога да ви кажа, че всички сте добре дошли да посетите, е пространство, отворено за всички. Това е място със свободен достъп, така че всеки да може да се възползва от създаденото с Божията благодат и благословение.
В центъра на това пространство е храмът „Св. Георги“, посветен на нашия покровител. Това е светецът, чиято почит бежанците донасят със себе си, когато през 1923 г. напускат Неапол в Кападокия (днешният гр. Невшехир, бел. ред.) – оттам и прозвището – св. Георги Неаполски. Ние сме малка, градска митрополия, с кратка история - едва от 50 години. Не разполагаме със средства за такова дело. Затова този комплекс беше построен главно с европейски средства, както и със средства от Програмата за обществени инвестиции чрез област Атика, с дарения от спомоществуватели, които построиха храма "Св. Георги", детската градина към комплекса, парцелът пък ни беше дарен от Банка "Пиреос"...
Следователно този център не беше построен, за да покаже, че Църквата има пари, а за да покаже, че Църквата може почтено да управлява както европейски средства, така и даренията на големи благодетели.
Защото според мене най-важното в нашето време не е какво самите ние можем да дадем – разбира се, даваме, когато имаме възможност, – а доколко можем да вдъхнем у хората увереност, че сме способни при пълна прозрачност, доверие и почтеност да управляваме всяко дарение.
