Отговор на въпрос за връзката между тайнствата на изповедта и св. Причастие
Да отида на изповед, за да мога да отида да се причастя, намалява стойността и смисъла и на двете тайнства, когато едното се поставя като предварително условие за другото. Изповедта като тайнство се отнася до това как искам да живея и какъв искам да бъда.
Както всеки човек в ежедневието си може да се мие всеки ден, два пъти на ден, през ден, веднъж седмично – когато пожелае, отива и се мие. Защо? Защото иска самият той да бъде чист. Не за да изглежда чист пред другите. Така, надявам се, постъпваме всички.
Точно същото важи и за изповедта. Изповядвам се. Премахвам нечистотиите, които нося в себе си – онези, които тежат на душата ми. Защо? Защото искам да бъда чист. Не защото трябва да бъда чист. Искам. Харесва ми чистотата. Харесва ми да бъда усмихнат. Харесва ми да бъда мирен. Харесва ми да прегръщам, да прощавам. Харесва ми да се старая.
Какво ми пречи във всичко това? Мръсотията в душата ми, в сърцето ми – тръните, които нося в себе си и които пречат на сърцето да бие така, както трябва.
Всички ние сме като корабите в древността, които са се движели с роби – с гребци, които удряли веслата. Един кораб е можел да има 300 роби, а на всяко весло – по четирима или петима, в зависимост от големината на кораба. И всеки кораб е можел да има едновременно 20, 30, 50 или дори 100 весла.
Не всички роби са имали еднаква физическа сила, нито еднакво телосложение. Някои може да са били по-слаби, по-болни, но всички са гребели. А как е било възможно всички да гребат? Защото силата на единия се е съединявала със силата на другия и всички са действали заедно.
И как се е организирало всичко това, така че според желанието на капитана корабът да върви по-бързо или по-бавно? Имало е един човек, който биел барабан и задавал ритъма. И според ритъма, който този един-единствен човек задавал, останалите 200–300 роби, в зависимост от случая, извършвали ритмично движение с веслата и така задавали движението на целия кораб.
Това едно нещо, което съществува в нас и задава ритъма, е сърцето. Затова старите хора казват: „Сложи си ръката на сърцето и върви напред“. Какво означава „сложи си ръката на сърцето“? Ако усетиш, че то бие ритмично – върви напред, не се страхувай. Дори и да направиш грешка, имаш възможността, силата и смелостта да я разпознаеш, да се изправиш срещу нея, да я поправиш и да продължиш. Ако обаче сърцето не бие ритмично и има аритмии, то ще те предаде. И дори да искаш да се стараеш, ще се сринеш. Затова първо подреди ритъма на сърцето.
А в духовния живот как подреждаме ритъма на сърцето? С изповед, с покаяние, с очистване. Очистваме сърцето от тръните, които го болят, за да може да бие ритмично. Когато не изваждаме тръните и те остават, обвивайки сърцето, тези тръни буквално го задушават и това се превръща в навик.
Но какъв навик е това? Когато, например, тръгнеш да обичаш и сърцето ти трепва от радост, това трепване на сърцето, това негово подскачане, бива пронизано от тръните. Когато тръгнеш да се радваш, сърцето трепва. И когато се раздвижи сърцето от трепването, отново го пронизват тръните на греховете.
Така всеки подобен вид чувство, което поражда такова трепване на сърцето, кара сърцето, чрез един механизъм на самозащита, да започне да отъждествява радостта, любовта и всички тези красиви чувства с болката, която причиняват тръните. И какво прави сърцето? Започва да се свива, да се затваря и накрая да се превръща в камък.
Затова сърцето се вкаменява и всеки помисъл, който минава през разума и се опитва да се потопи в сърцето, се удря в камъка. И от устата ни излизат камъни, защото такива има и в сърцето ни.
Докато когато сърцето бие ритмично, когато тупти, то „се тренира“, става силно. Тогава мисълта се потапя в сърцето и излиза направо към другия. И какво се случва? Просто общуваме помежду си.
Толкова просто.
