Със студа и снега отец Ипомоний някак си бе успял да посвикне, всъщност не се оказа чак толкова студено – напълно съпоставимо с родните подбалкански градчета. А може би и този януари да бе по-топъл. Но още не можеше да свикне със самотата. Вече близо месец се бе установил в Нуук – уж столица, пък хората малко, като в провинциално градче – има-няма 20-на хиляди души. И всеки по своята си работа, всеки бърза да се прибере при семейството си. А отец Ипомоний бе сам. Че още нямаше и къде да служи. Бяха му обещали да се намери сграда, в която поне на първо време да се изгради параклис, но бавно се случваха нещата. А без енорията си отецът се чувстваше осиротял.
Като всяка привечер, облече дебелия кожух и започна разходката си из покрайнините на градчето. Улисан в молитва и размисли, не усети как се е поотдалечил. Но и вятърът премрежваше очите, а залязващото слънце правеше снегът да блести още по-силно. Затова и го видя в последния момент. Аха-аха да го настъпи. Бе легнал на снега и почти се сливаше с него. Всъщност май леко го настъпи.
- О, извинете! – стреснато възкликна отец Ипомоний. Разбира се, той направи това машинално. Нямаше никаква логика да говори на някакъв мечок, пък бил той и толкова грамаден.
- Никъде няма вече спокойствие! - недоволно изръмжа мечокът.
- Ама Вие, как – можете да говорите?! – слисано каза отецът и инстинктивно се прекръсти.
- Мога! А Вие не можете ли да гледате – от цял остров стъпихте върху лапата ми!
- Извинете, извинете – бях се замислил. – Тук почти с никого не говоря. Напоследък се чувствам доста самотен. Да, това помага на молитвата, но все пак самотата… Знаете, може би. Или не знаете – нямам представа. Дори не знам дали в момента не халюцинирам – от студа и умората…
- Вижте, отец – аз съм Полярна мечка, не психотерапевт. Не мога да Ви решавам проблемите, но ще Ви помоля да не ми създавате на мен допълнителни проблеми.
- Да, да, разбира се… Вие, навярно сега… Ще… Ще ме изядете?
- Повярвайте, ако това означава най-сетне да млъкнете, веднага бих Ви изял. Но не сте ми в диетата, а и това би ми създало огромни проблеми. Още проблеми. Така че, моля Ви – ето я там пътеката – отклонили сте се с 20-на метра. И се връщайте към града.
- Слава Тебе, Господи… Недостойния си раб помилувший… И на Вас, благодаря, г-н Мечок. Ако мога нещо да направя за Вас – аз ще Ви споменавам в молитвите си, разбира се, но ако мога още нещо да…
- Не, не – благодаря! Това ми е предостатъчно! Няма нужда никой да прави нищо за мен. И без това в последно време толкова много хора искат да правят нещо за всички нас – полярните мечки на Гренландия. Векове наред предците ми са живели без да се нуждаят никой да прави нещо за тях. И – смея да заявя, живели са си много по-добре. А сега какво е – изведнъж всеки се опитва да дойде тук и да направи нещо за нас. Напълни се с имигранти! Грижели се били за полярните мечки! – Изобщо не им пука за нас. Искат моржовете и тюлените ни. Това е лоша сделка! Това е лоша сделка!
- Странно – говорите като….
- Не ме интересува като кого говоря. Просто искаме да ни оставите на мира. Вие, например, отец, защо сте тук. Виждам Ви как мръзнете въпреки дебелия си кожух. Всъщност той от тюленова кожа ли е…? И Вие, значи, ми посягате на….
- Не, не – не е! По-точно, не знам. Получих го като част от багажа, с който приех послушанието си. Аз съм тук, за да се погрижа за душите на жителите на Гренландия. Ибо, без духовна грижа ще погинат душите им…
- Ето – още един спасител! Само че не на мечките, а на хората. А попитахте ли ги дали се нуждаят от Вашата духовна грижа, преди да дойдете. Впрочем, там, откъде сте дошли, на хиляди километри, погрижихте ли се за душите на тамошните жители?
- Вижте, г-н Полярен мечок, Вие не разбирате. Това е послушание. Вашите въпроси са, как да кажа, без да Ви обидя – плътско мъдрувание. Аз съм викарий на Негово Високопреосвещенство Гренландския и на цяла Арктика митрополит…
- Какво?! – Значи не стига, че Вие сте тук, но и още някой ще дойде?!
- Да, разбира се, аз съм изпратен по-напред, за да подготвя всичко. Той ще дойде – със свещеници, дякони, псалти… и разбира се скромен персонал, който да се грижи за всички тях – както е редно и прилично.
- Но защо?! – Вие сте вече тук, а дори не служите и не общувате с никого. Какъв е смисълът да идват още толкова много хора.
- Ами епархията е голяма – цяла Арктика… десетки милиони километри… Трябва да се благовести…
- Но хора няма, отец, хора няма! На кого ще благовести – на нас, полярните мечки ли?
- Това са неща, които ние с Вас, г-н Мечок, не можем да ги проумеем. Аз съм обикновен презвитер, макар и викарий, а вие сте просто един… ъ-ъ-ъ, уважаван Мечок, разбира се.
- Достатъчно, отец. Тръгвайте си! От сутринта си знаех, че днес нищо добро няма да ми се случи. Играеше ми лявото око и…
- Но това е суеверие! Не трябва да…
- Просто си тръгнете! Моля Ви! И, понеже попитахте дали нещо можете да направите за мен…
- Разбира се... Вие ми пощадихте живота!
- Можете! Направете така, че всички онези, които изброихте, да не бързат да идват. Преценете какво да им кажете. Вие сте ни достатъчен. Даже, да Ви призная, и Вие сте ни в повече. Ама, като така или иначе вече сте тука… А аз ще предупредя останалите полярни мечки на острова да не ви закачат. Че ако някоя Ви изяде, на Ваше място ще дойдат десетки и дори стотици натрапници. Това не ни е нужно. Достатъчно са ни проблемите. Хайде, тръгвайте, че започва да се стъмнява – да не попаднете на друга мечка, преди да съм говорил с тях. Тръгвайте, няма нужда да казвате нищо. Ето, само по пътечката и скоро ще сте си в града…
