На 29 септември в Солун ще бъде открита Втората международна богословска конференция, посветена на 100-годишнината на списанието на Гръцката православна църква "Теология". Предлагаме на читателите на "Двери" въведителната статия на главния редактор на списанието Александрос Й. Кациарас, в която са очертани основните теми, които ще бъдат обсъждани от православните богослови от различни страни.
По повод навършването на 100 години от основаването на списание Богословие, Светият Синод на Еладската православна църква реши да отбележи тази значима годишнина с организирането на две международни научни конференции. Първата, на тема: „Православното богословие по пътя към „нематериалната реалност“ на късната модерност“, се проведе в Атина през октомври 2023 г. с участието на изтъкнати богослови и специалисти от други научни области от целия православен, но и не само православен свят.
Това бе една пионерска и новаторска инициатива с междуправославна подкрепа и междусъборно християнско значение, тъй като за първи път Църква организира среща с подобна тематика в християнския свят. Освен това тя подчерта ключовата роля на Гръцката църква не само в богословския подход към един съвременен и актуален въпрос, но и в изграждането на по-широк интердисциплинарен диалог по него.
Втората юбилейна Международна конференция в Солун носи общото заглавие: „Православното богословие и ‘онтологията’ на технологията: антропологически, политически, икономически, социални и културни последици“. Първото направление е посветено на историята на списание „Богословие“ от неговото основаване до днес и на оценката на цялостния му принос за развитието на православното богословие. Това се разглежда през широк спектър богословски дисциплини (като Църковна история, Догматика, Патристика, Агиология и др.), както и сродни научни области (например филология, философия, история, социология, психология и др.).
Второто направление се отнася по-специално до словото на Православната църква и богословието по отношение на онтологията и по-широката философия на технологията. С други думи, как новата дигитална реалност и нейните приложения — независимо дали се използват за добро или за зло, влияят върху природата, същността и мисията на Църквата и нейното богословие, и по какъв начин оказват въздействие върху области като литургичния живот, антропологията, пастирската дейност и мисионерството, както и върху други аспекти на човешкия живот. Става дума, с други думи, за своеобразно „разширение“ на работата на Първата конференция и за по-нататъшно задълбочаване на съответната проблематика. Вероятно подобна конференция за философията на технологията се организира за пръв път. Това задълбочаване засяга главно въпроса за добрата или лошата употреба на технологията и възприятието за нейната „неутралност“.
Както са поддържали от началото на XX в. философи, социолози и писатели, възгледът, че технологията е по своята същност неутрална, представлява една идеология, която прехвърля всички проблеми, реални или очаквани, в сферата на добрата или лошата употреба. Типичният довод на този подход е, че ножът може да се използва за рязане на хляб и за убиване, следователно начинът на неговата употреба е този, който определя благотворния или вредния резултат, а не природата или същността му. Пропуска се обаче, че ножът от самото начало е създаден да реже. Но дори да приемем, че въпросът за добрата или лошата употреба е приложим в случая на ножа или други предмети, какво бихме казали например за атомната бомба, за автомата „Калашников“ или за „Узи“?
Още от XIX век, а особено от началото на XX век, писатели и философи (напр. С. Бътлър, Е. Карпентър, Л. Толстой, Б. Ръсел и др.) отбелязват, че проблемът с технологията не се крие в добрата или лошата ѝ употреба, а в самата ѝ същност, която не е просто нещо техническо, а по-скоро определена светогледна позиция и философия. Тоест технологията се основава на, произлиза от и възпроизвежда конкретно отношение към природата, човека и Бога. Освен това, щом включва в себе си цел, не можем да говорим за неутралност.
Не е случайно, че това наблюдение е било формулирано след Индустриалната революция, тъй като тогава действително имаме един поврат — въвеждането на машината, която радикално променя отношението на човека към понятието за инструмент, ръчния труд, времето, разстоянието и пр. Въпреки това, позицията за неутралността и за добрата или лошата употреба на технологията не само че не е била изоставена, но е била издигната с още по-голяма сила след хвърлянето на атомната бомба (1945) и продължава да се поддържа и до днес.
Все пак, от средата на XX век, след болезнения опит на Втората световна война, мнозина философи и изследователи поставят под въпрос неутралността на технологията. Те подчертават, че технологията не е просто сбор от инструменти, а определя нашите отношения с всичко, тласкайки ни към утилитарно и механистично разбиране на живота (Хайдегер, Кириязопулос), пренарежда човешкото общество според механистични, йерархични линии (Мъмфорд), „обезчовечава“ ни, правейки ни неспособни на морално размишление (Андерс), служи на структури на власт и сила, които създават изкуствени нужди и лишават индивидите от тяхната автономия (Илич).
Технологията, следователно, не е просто инструмент, средство, което може да се използва за добро или за зло. Независимо от употребата ѝ, тя въплъщава една определена същност (която философите наричат „технически дух“), тоест конкретен начин на възприемане на реалността, на човека, на природата и на Бога. Това разбиране отдава приоритет на контрола, ефективността и функционалната рационалност.
Съвременният технологичен модел, чиито корени се намират в Просвещението и който се развива чрез индустриализацията, възприема света като обект за завладяване и управление, като склад от ресурси, очакващи човекът да ги експлоатира. В прединдустриалната епоха природата се е считала за носител на вътрешна ценност и святост — като обиталище на божественото (в езическите общества) или като израз на Божията любов. За технологията обаче природата не е нищо повече от суровина за човешка употреба.
Техническият дух преопределя и самото значение на това какво означава да бъдеш човек. Възходът на механизацията и дигитализацията е превърнал човека в една обикновена брънка в огромни производствени системи, в една функционална единица на по-широк технологичен механизъм. Това е очевидно в различни области. В икономиката човешкият труд все повече се оптимизира, автоматизира и измерва количествено, а успехът се оценява в термини на производителност, а не спрямо целта, на която служи, или пълнотата, която предоставя. В социалния живот дигиталните технологии оформят нашите взаимодействия, замествайки прекия, лице в лице, контакт с взаимодействия, опосредствани от алгоритми. Дори в медицината животът е склонен да губи своята святост, тъй като се разглежда през рамки, отнасящи се до статистически данни и измерими рискове. Така технологията преобразява самото човешко съществуване, не само нашето възприятие за него, принуждавайки ни да се съобразяваме с логиката на ефективността и контрола.
Може би най-важният аспект на технологичния светоглед е свързан с разбирането за Бога. Традиционните възгледи за Бога акцентират върху тайнството, метафизиката и границите на човешкото знание и ограничеността на човешкото битие. Технологията обаче, по своята същност, се отнася до господството и абсолютния контрол. С развитието си тя засилва убеждението, че всички измерения на съществуването могат в крайна сметка да бъдат разбрани, контролирани и пренаписани.
В предмодерните общества религиозните и метафизични традиции поставяха граници на човешката дейност, признавайки, че някои аспекти на реалността са недостъпни за човешкия ум и действие. Технологията обаче вдъхва противоположната нагласа – тенденция към безгранична експанзия, при която границите се разглеждат като предизвикателства за преодоляване, а не като присъщи характеристики на човешкото състояние и съществуване. Това е особено видно в трансхуманизма, изкуствения интелект и генното инженерство, които целят надхвърлянето на човешките ограничения, опитвайки се да премахнат всякакви граници и всякакви разграничения – дори това между тварното и Нетварното.
Всички тези промени, които „техническият дух“ е внесъл в традиционните разбирания за света, човека и Бога, се предават и възпроизвеждат чрез самото използване на технологичните приложения – независимо дали тази употреба е добра или лоша. С други думи, дори и да успеехме да гарантираме, че технологията ще се използва само за добри цели, пак бихме били повлияни, макар и несъзнателно, от нейния светоглед.
От друга страна, доколко е възможно да осигурим единствено „добра употреба“ в един паднал свят, в който никой не е безгрешен? Този въпрос става още по-належащ днес, с развитието на дигиталните технологии, които изцяло преобръщат старите ни сигурности, създавайки илюзията, че границите на човешките възможности вече са надхвърлени. Разнообразните автоматизации, изкуственият интелект, дори рекламираното „възкресение на мъртвите“ (т.нар. deathbots, griefbots и пр.) пораждат един непознат досега свят, чието развитие трудно можем да предвидим.
Проблемът в крайна сметка не е само какво правим ние с технологията, а какво прави самата технология с нас – дори когато не го осъзнаваме. И тъй като нито можем да спрем технологичното развитие, нито да живеем извън него (освен ако, както казва Хана Арент, не се върнем към „културата на инструментите“), необходимо е да изследваме критично същността на технологията – нейната „онтология“, надхвърляйки дихотомията добра или лоша употреба. Може да се приеме, че разбирането за неутралност и за добра/лоша употреба е един вид компромисна позиция между технофобията и технолатрията. Целта на Конференцията обаче не е да се впише в този дуализъм, защото ролята на Православната Църква и богословието е да отразяват Есхатона в рамките на Историята и да напомнят, че човекът не може да черпи идентичност от тварни сигурности и от абсолютизацията на Историята – независимо дали е вярващ или не.За да се случи това, Църквата и нейното богословие не бива да изгубят разбирането за личността, за връзката и за въплътеното общение – общността.
