На Месопустна неделя Църквата застава пред един от най-опасните текстове в Евангелието. Не защото говори за края, а защото говори за настоящето по начин, който не ни позволява да се скрием. Евангелският откъс за Страшния съд не е разказ, поставен в далечно време, в далечно „тогава“. Това е разрив, който се отваря в сегашния момент, в живота, какъвто го живеем, в най-малките, почти незначителни движения на всекидневието. И всеки път, когато се чете в богослужението, той не просто описва нещо, което ще се случи някога. Той разкрива нещо, което вече се случва.
Този откъс не започва с ужас. Той започва с бавно изместване на светлината. Сякаш плътността на света се променя. Сякаш всяко друго значение внезапно е оттеглено и остава само въпрос, който никога не е бил ясно чут, докато сме живели: къде точно стои Бог в ежедневието ни?
„Когато Човешкият Син дойде в славата Си…“
Тази фраза не отваря сцена за спектакъл. Тя не създава апокалиптичен образ с мълния и величавост. По-тихо е от това. Сякаш самата тъкан на живота внезапно се озарява и става очевидно, без никаква драма, това, което винаги е било там и ние не сме го виждали.
Славата не идва, за да добави нещо. Тя идва, за да разкрие. И тогава започва разграничението. Не като осъждане, а като уточнение. Овце и кози – не добро и лошо. Не справедливо и несправедливо в морален смисъл. А два начина на съществуване.
Единият начин е да можеш да разчетеш тялото на другия като молба. Другият начин е да го подминеш без нищо да се случи вътре в тебе.
И най-страшното или най-истинското е, че никой не е знаел.
Праведните не казват: „да, направихме го, защото знаехме.“ Те питат: „Кога сме го сторили?“ Те не осъзнават своята добродетел. Не са водили сметка. Не са живели с тревогата за наградата. Те са живели по начин на съществуване, където откликването на нуждата е било почти самоочевидно, почти физическо, почти неволно.
А другите? Те питат абсолютно същото. „Кога Те видяхме?“ Те не помнят никакво съзнателно отричане. Те не помнят да са затворили вратата на Бог. Просто никога не са Го виждали...
Това е най-насилственият момент от откъса: тази загуба не се ражда от агресия, а от неспособността да се види. От живот, който не се е научил да обръща внимание на тялото, което страда. От съществуване, което е останало затворено в себе си без да го осъзнава.
И тогава чуваме фразата, която почти разбива цялото богословие, ако човек я приеме сериозно:
„Доколкото сте го сторили на един от тези..., на Мене сте го сторили.“
Тук няма метафора. Не се казва: все едно сте го сторили на мене. Казва се: вие на мене сте го сторили. Тоест Бог обитава в най-скромната форма на човешка нужда. Той не се намира другаде. Той не се крие зад светилището. Той се среща като глад, като жажда, като самота, като изоставеност.
Сцената се разтваря. Религията, както сме я подредили в съзнанието си, престава да бъде сигурна.
Защото центърът на откъса не е тронът. Тялото е това, което иска:
„Гладен бях.“
Не „ти се отрече от Мене.“
Не „ти не повярва.“
А „Гладен бях.“
Тук Бог се явява като нужда. Това е може би най-скандалната точка от Евангелието. Бог не се явява като всемогъщ, а като беззащитен. Като някой, който чака. Като някой, който иска нещо толкова елементарно, че става почти незабелязано: парче хляб, чаша вода, посещение.
И съдът започва с нещо, което дори не изглежда като съд. То е разграничение. Бавен, пасторален жест. Овце и кози. Не добри и лоши. Не праведни и неправедни в морален смисъл. А два начина на съществуване.
Единият начин е да можеш да разчетеш тялото на другия като молба.
Другият начин е да го подминеш, без нищо да се случи вътре в тебе.
И накрая – това е Съдът: моментът, в който човек научава точно къде Бог е минал покрай него и колко пъти човекът не Го е разпознал.
Авторът (роден в 1978 г. в гр. Ираклио, остров Крит) е известен гръцки театрален деец – сценарист и драматург, а също и преводач.
