Размисли за Църквата, обществото и държавата
През изминалата година бях дълбоко ангажиран с изучаването на Никейския събор, а този интерес постепенно придоби силно екзистенциално измерение. Докато четях за събора, за неговите герои и антигерои, всъщност се опитвах да намеря отговор на един личен и богословски въпрос: какво е Православието и защо днес то се държи така, както се държи? Под „днес“ разбирам, естествено, времето на война.
Като изследовател нося със себе си един сложен дневен ред: аз съм свещеник на Руската православна църква, който живее и работи в Германия, и служа в енория, съставена в голяма степен от украинци.
Докато четях Евсевий и Атанасий, търсех отговори на въпроси, които дълбоко ме вълнуват. Защо православните йерарси толкова често бързат да възприемат гледната точка на държавата? Защо са толкова склонни да си намерят светски владетел и да му се предадат изцяло? Къде е инициативността на Православните църкви, толкова наложителна днес, и тяхната способност да говорят със собствен глас?
Вярвам, че изучаването на Никейския събор е изключително плодотворно, особено когато търсим честни, а не пропагандни отговори на тези въпроси.
Вселенският събор
В най-пълния смисъл на думата Никейският църковен събор е едно вселенско събитие. Терминът „вселенски“ често се разбира единствено в неговото църковно-канонично измерение: Църквата, в цялото си многообразие, събрана на едно място.
Разбира се, съборът се състои предимно от епископи от източните провинции. Египет и Антиохия, Понт и Кападокия, Сирия и Антиохийската област – именно тези региони са най-силно представени. Но на събора присъстват и делегати от християнски общности в Персия, Месопотамия, Арабия и дори от земята на готите (в онази епоха това са земите на днешна Южна Румъния и Северна България, бел. ред.). През юни и юли 325 г. Никея се изпълва с епископи и членове на техните делегации. Те се различават по цвета на кожата си и по стила на облеклото си. Не всички говорят гръцки свободно. По улиците на Никея се чуват латински, сирийски и арабски. За първи път Църквата вижда себе си – по улиците на Никея и в залите на събора – сякаш отвън: събрано множество от лица, учения и гласове. И още повече: тя намира гласа си за първи път като институция, способна да говори от името на всички общности на икумената (οἰκουμένη).
Такава институция е бил съборът.
По улиците на Никея и в залата на събора Църквата вижда себе си за първи път не просто като сбор от местни общности, а като съборно тяло, което достига до самопознание чрез изострен конфликт и откриването на единството в Символа на вярата. Този момент на историческо самоосъзнаване отеква в разбирането на Хегел за Духа, който преминава през отчуждение, противоречие и завръщане към себе си, за да стане това, което винаги е бил, но вече в знанието за самия себе си.
Concilium pro Unione Ecclesiarum
Но терминът „вселенски“ има и второ значение – такова, което често се забравя, когато се говори за Никейския събор.
Една от задачите, поставени пред събора, е обединението на католичната Църква с паралелни църковни групировки. Още от самото начало Никейският събор е замислен като събор за помирение (унионистки) по отношение на неканонични общности като новацианите, мелитианите, "чистите" и "павлианите" (или павлианисти, последователи на Павел Самосатски, живял през 3 в., бел. ред.).
Посланието, което отците на събора отправят към тези групи, е послание на мир и повторно приобщаване. Като канят клира на тези общности да се присъедини към католичната Църква, Никейските канони показват забележителен баланс между строгите нравствени изисквания и пастирското снизхождение, подчертавайки значението на поддържането на църковната дисциплина и в същото време стремежа към интеграция.
Особен интерес представлява отношението на събора към т.нар. мелитиани. Членовете на това движение наричат себе си „Църквата на мъчениците“. Тези християни се отделят от католичните общности в Египет, ръководени от епископ Петър. За мелитианите епископ Петър изглежда твърде снизходителен към онези християни, които са се отрекли от вярата по време на гонението на Диоклетиан.
Забележително е, че на Никейския събор християните от „Църквата на мъчениците“ са поканени да се присъединят към католичната Църква без нужда от повторно кръщение или ръкоположение. Макар тази група общности да не принадлежи към католичната Църква, съборните отци въпреки това признават в тях пълнотата на благодатта и валидността на тяхното свещенство.
Православната църква (родена през 325 г.)
Докато работех върху книгата за Никейския събор, стигнах до извода, че християнската Църква преживява един вид второ раждане в Никея. Тя се ражда на Петдесетница, но получава своето пълно историческо битие именно там – на събора. Що се отнася до православното християнство в частност, убеден съм, че в нашия случай това е всъщност едно истинско първо раждане.
Православието несъмнено се ражда в Никея през 325 г.
В този контекст разбирам Православието като културната и историческа форма на Източното християнство, която се оформя и продължава да съществува и да се развива в рамките на Източната Римска империя – нейната култура, нейната езикова среда и нейния светоглед.
Образът на римския император заема – и продължава да заема – централно място в православната култура и светоглед. За да изясня тезата си, рискувам да се обърна към друга област – биологията.
Биолозите наблюдават, че ако патенце или пиленце веднага след раждането си види не своя биологичен родител, а например котка, куче или човек, то може да започне да смята именно това същество за свой родител. Това явление се нарича „импринтинг“: ранното разпознаване на първия видян образ, който формира първична привързаност и траен модел на възприятие.
А първата фигура, която Православната църква вижда, когато се „ражда“ в Никея – тази, която стои в центъра, направлява процеса, урежда споровете и гарантира реда и единството – е император Константин. Църквата запечатва образа на императора като образ на бащата. Оттогава тя отново и отново се връща към неговата сянка, копнее за неговото завръщане, мечтае за неговата мъдрост и сила. Това имперско запечатване остава живо и до днес – в очакванията на Църквата, в нейните структури, в разбирането ѝ за власт и не на последно място – в нейния литургичен живот.
Православните християни и техните фантомни болки
Тъй като този император вече не е налице, православните вярващи често преживяват един вид фантомна болка. Нашата носталгия, нашето чувство за загуба и копнежът ни по бащинска фигура са емоции, които лесно се използват от различни политически активни лица. Църквата твърде охотно позволява да бъде измамена и прелъстена, и с готовност влиза в студената и твърда прегръдка на „бащата“, когото е загубила и отново намерила. Често се твърди, че това е специфично руско страдание. Но всеки църковен историк с тъга ще посочи многобройни примери, показващи, че подобна фиксация върху отсъстващата бащинска фигура – сиреч върху императора, е, както казват програмистите, не „грешка“ (bug), а „особеност“ (feature) на Православието.
Фантомната болка в Православието може да се разбира като символичен отговор на загубата на способността да говори със собствения си глас. При отсъствието на императора – фигурата на бащата, защитника и арбитъра - Църквата често губи усещането си за автономия и зрялост. Нейният глас става реактивен, зависим от политическата власт и подражателен. Това ни връща към осъзнаването, че Православието исторически се бори да изгради стабилна еклисиология без империята, без външен гарант.
Първият голям глас, който формулира това ключово еклисиологично разбиране за ролята на императора, е самият Евсевий Кесарийски. В разказа си за събора, запазен в страниците на „Животът на Константин“, той пише нещо изключително за императора. Когато описва откриването на събора, Евсевий представя влизането на императора по следния начин:
"Всички се изправиха при дадения знак, който възвести влизането на императора, и той вървя помежду им като някакъв небесен Божи ангел (οἷα θεοῦ τις οὐράνιος ἄγγελος). Блестящата му мантия излъчваше сияние като лъчи светлина, обагрена в огнения отблясък на пурпурната роба и украсена с ослепителния блясък на златото и скъпоценните камъни. Така изглеждаше тялото му. А що се отнася до душата му – тя видимо е украсена със страх и благоговение пред Бога, изразено в наведените очи, руменината по лицето, премерената му походка и цялостния му облик – ръст, който надминава всички около него, достолепна зрялост, великолепието на физическото му присъствие и енергията на неговата ненадмината сила. Всички тези качества, съчетани с благородството на държанието му и кротостта на императорското снизхождение, свидетелстват за превъзходството на ума му, което надхвърля всяко описание (Eusebius, Vita Constantini, Χ)."
Кой е императорът? Ангел? Господар? Месия? Да си припомним, че за езическото мнозинство от населението на империята той е несъмнено „Dominus et Deus“ – Господ и Бог.
В хода на моето изследване успях да установя, че по време на събора, който трае няколко седмици (от шест до осем), епископите никога не се събират, за да отслужат заедно Евхаристия. Най-вероятно нито едно заседание на събора не е съпроводено от обща молитва.
Единственото паралитургично събиране, което обединява участниците в събора, са церемониалните тържества, водени от императора. В тази „литургия“ Константин – езическият владетел и глава на империята - действа като първосвещеник, проповедник, домакин на трапезата и ангел на самия Бог. Отците не са в състояние да се молят заедно, защото самата християнска общност е разпокъсана на партии и движения. Единственото ритуално пространство, в което тяхното съвместно присъствие е възможно, е тържественото откриване и закриване на събора.
В крайна сметка изглежда, че единствената сила, способна да обедини православните, е императорът и неговата империя.
Опростяването води до неразбиране
Драмата на положението се състои в това, че този проблем не може да бъде разрешен в простите категории на „черно и бяло“ или „добро и зло“. Император Константин не е нито развратител, нито изкусител, нито измамник. Изучавайки историята на Никейския събор, човек неизбежно стига до извода, че той е сред най-достойните и най-внушителните участници в това събрание. Евсевий Кесарийски е наистина и напълно оправдано запленен от императора – неговото възхищение е едновременно искрено и добре обосновано.
За да илюстрирам това, ще приведа само един пример.
След победата си над Лициний император Константин решава да се справи с друг враг – църковните смутове, които обхващат източните провинции. С тази цел той изпраща своя емисар и съветник по църковните дела, епископ Осий (Осий от Кордова), в Александрия. Осий пътува до Александрия, съюзява се с епископ Александър и на връщане към Витиния свиква събор в Антиохия, където низвергва Евсевий Кесарийски и още няколко епископи, смятани за еретици. Осий и епископ Александър сключват пакт с Евстатий Антиохийски и Маркел Анкирски. Според техния план няколко месеца по-късно трябва да се проведе събор на източните провинции в Анкира, родния град на Маркел, с цел да бъдат отстранени от длъжност и вероятно отлъчени всички епископи, които симпатизират на Арий. Това се отнася преди всичко до широка мрежа от епископи, ученици на мъченика Лукиан в Антиохия. Неформалният лидер на този „клуб на възпитаниците“ е Евсевий Никомидийски.
Това е дълбоко трагична история, която показва, че Църквата „сама по себе си“ е способна именно на такъв тип „решения“ на своите проблеми: отлъчване, конфликти и репресии. Подбудителите на всичко това не са империята, а самите епископи – православни светци.
В последния момент император Константин се намесва. Той премества събора в Никея и решава лично да председателства заседанията. Като всеки мъдър владетел императорът търси мир и съгласие. Вместо желанието на епископите да изключат колкото се може повече еретици, той предлага друг сценарий: да се даде възможност на колкото се може повече епископи да останат в Църквата.
Всичко добро, което знаем за събора, дължим на Константин.
Често обвиняват Константин, че егоистично използва Църквата, за да укрепи политическата си власт. Несъмнено неговата политика съдържа голяма доза прагматизъм и стратегическа преценка. Но в нея присъстват и искрен интерес към Църквата, истинска загриженост за нейното благополучие и честно желание да окаже смислена подкрепа на християнската общност.
Всички предишни църковни събори, проведени в източните провинции, събират предимно единомислени епископи. Тези събрания привикват някой еретик и го изправят пред догматически съд. В Никея обаче ситуацията е съвсем различна: на съседни пейки сядат епископи, които в продължение на години са смятали едни други за еретици или защитници на ерес. Замисълът на Константин за събора включва умишлено представители на всички богословски течения – независимо от разногласията им. Тези епископи трябва да се изправят един срещу друг в открит и честен агон – словесен сблъсък, аргумент срещу аргумент.
Това, което намирам за особено поразително в историята на Никейския събор, е относително ограниченото присъствие на насилие.
Важно е да помним, че арианските спорове се разгръщат в същата тази империя, където само десет години по-рано хиляди са подложени на мъчения и издевателства по време на гоненията срещу християните. При император Константин никой не е екзекутиран заради „неправилна“ вяра. Няколкото души, изпратени в изгнание, са върнати в рамките на две-три години и напълно възстановени. По-късната поствизантийска легенда, според която презвитер Арий е ударен в лицето по време на заседание на събора от епископ Николай, който действително присъства в Никея, отразява не духа на IV век, а по-скоро жестокостта на по-късния период, в който тази история възниква.
„Теологията на упадъка“ няма историческа основа
Особено внимание заслужава твърдението, че споровете около учението за Светата Троица отслабват Църквата и накърняват нейния авторитет в очите на езическото мнозинство. Напротив ожесточените дебати за това как правилно да се вярва в Бога, в които участват всички нива на римското общество – от императора до клиентите на баните и пазарните сергии – свидетелстват не за упадъка на Църквата, а за нарастващия ѝ престиж.
Клирът успява да наложи своята философска програма и в двете половини на Римската империя, което води до мобилизация на църковните ресурси в много сфери. Троичните дебати са съпроводени от развитие във всички останали области на църковния живот: архитектура и сакрално изкуство, канонично право, монашество, мисионерска дейност и други. Всички тези области получават силен импулс за растеж.
Според мене твърденията за всякакъв вид „теология на упадъка“ са напълно неуместни, когато говорим за Никейския събор.
Съборът не разрушава Църквата като Невеста Христова, нито пък императорът покварява Църквата. Напротив, Никейският събор помага на Църквата да разпознае себе си и да стъпи напълно на сцената на историческото битие.
Може ли Православието да съществува без император?
Способно ли е то на истинска инициатива в света? Ако да, къде можем да намерим примери и вдъхновение за изразяването на евангелските истини без съобразяване с гледните точки на земните владетели?
Изненадващо Никейският събор сам предлага примери за подобно поведение. Формата на Православието, която се изгражда в Никея, става сила, тясно свързана с империята, но същевременно постоянно открива своята идентичност в противопоставяне на императорската власт.
Добре е известно, че планът на забележителния император Константин не успява. Никейският събор не донася мир на Църквата; напротив – той разпростира богословските спорове върху цялата οἰκουμένη. Но именно на този събор се разкрива пример за православно несъгласие – съществуващо въпреки волята на императора.
Забележително е, че първите несъгласни са представители на победената страна, т. нар. „ариани“. Самият Арий има малко надежда да бъде оправдан, но двама от неговите сънародници – епископ Теона от Мармарика и епископ Секунд от Птолемаида, реагират по неочакван начин. Те отказват да подпишат Символа на вярата, който смятат за съмнителен, и да заклеймят презвитер Арий като еретик, като по този начин отправят пряко предизвикателство към императора. Техният протест води до кратко изгнание (император Константин е известен със своята снизходителност), но и самите протестиращи не могат да знаят какви последствия може да донесе неподчинението им на земния владетел.
Парадоксално, сам Атанасий Велики, най-големият защитник на Никейското наследство, действа по същия начин като тези „еретици“. Athanasius contra mundum – той се противопоставя на императори (Константин, Констанций, Юлиан), укрива се от тях в пустините и осуетява всяка „сделка“ и „формула за мир“, защото за него истината е по-важна от императорската воля или от разпространените представи за „общото благо“.
Историята на Никейския събор и борбата за неговото наследство ни напомнят, че Православието винаги притежава алтернативата да съществува без зависимост от политическа власт или очакване на императорско одобрение. Примерите на епископите, които дръзват да откажат да подпишат, и фигурата на Атанасий, който не се бои да се противопостави на императорската власт, показват, че през цялата история пътят на Евангелието често минава през позицията на независимост от земните сили и от духа на времето. Това е алтернатива, която винаги съществува и която не бива да бъде забравяна днес.
Авторът е православен свещеник, научен сътрудник в Университета в Тюбинген (Германия)
Източник: Public Orthodoxy
