Посвещава се на 80 години от рождението и 5 години от гибелта на протойерей Павел Аделгейм. За неговата мъченическа смърт през 2013 г. може да прочетете тук

В малък руски град почти 40 години живя един обикновен православен свещеник. При среща на улицата познати и приятели го поздравяваха с особено уважение. Но и мнозина други случайни минувачи неволно забелязваха този човек. Причината е не толкова силното куцане, подсказващо наличието на голяма протеза, и не расото, а красивото лице с правилни черти, което с приветливостта си рязко се открояваше на фона на обичайно тревожните, често намусени физиономии. Погледът на свещеника искреше от радост и не се плъзгаше над околните, както се случва при хората, уморени от живота. Очите му запазваха вниманието, свойствено на децата, готови да се изумят пред разкрилото им се чудо на света.

Във всичко останало, гледайки този скромно облечен човек, беше трудно да се предположи, че неговото мнение по най-различни въпроси – от църковните до светските – ще има значение за все повече хора, включително известни и значими, както от Русия, така и от много страни в чужбина. Внезапната му мъченическа смърт се превърна в онзи тласък, който започна да разкрива действителния мащаб на личността му, и колкото повече се отдалечава денят на неговата гибел, толкова по-значим става отец Павел. Една от причините за сегашната му широка известност, разбира се, е биографията му, събрала в един възел немалко събития: дългите скитания и страданията на оцелял след разстрела на близките, неправедните гонения заради вярата, поразителната устойчивост, проявена в затвора…

Отец Георги Калчу-Думитряса е роден на 23 ноември 1925 г. в с. Махмудия (Северна Добруджа) в многодетно семейство с единадесет деца.

След завършване на гимназията през 1946 г. постъпва в Медицинския факултет в Букурещ. Обвинен е, че извършва антикомунистическа дейност „срещу сигурността на страната” и е осъден на 8 г. строг тъмничен затвор. Първоначално е изпратен в Питещ (1949 г.), където е включен в процеса по „превъзпитаване”. По-късно е преместен в Герла, след което в Жилава. „Жилава е затвор на седем метра под земята – спомня си отец Георги. – Тук, под земята, в помещение с полуцилиндрична форма, имаше 5 килии без естествена светлина, без въздух. Цялото проветряване ставаше чрез три дупки, пробити отдолу на вратата. Там бяхме натикани 16 човека. В продължение на две години половината от нас умряха. Беше секция за унищожаване, със строг режим, побои, глад и специално гонение!”.[1] През 1961 г. при тях е доведен отец Тудор Бежу, който имал „сухо причастие, зашито в ризата”. Без надзирателите да забележат, се изповядват при него. Отец Бежу служи тайно Литургия. „Освен окуражаването, което ни вдъхваше, благодатта на светото причастие особено укрепваше нашата душа” – споделя о. Калчу.

На 16 май 1963 г., след 15 години затвор, Георги Калчу е освободен. Налагат му домашен арест в обл. Бъръган, с. Виишоара.

”И искам да ви кажа, че сме тук и живеем на тази земя, за да бъдем полезни”

(отец Страти)

В началото на септември напусна този свят известният на всички в Гърция папа-Страти. Отец Стратис беше свещеник в църквата „Св. Георги” на о. Лесбос и загуби битката с рака на 57 години. Толкова голямо беше неговото дело, че привлече вниманието на Върховния комисариат на ООН за бежанците, които го нарекоха „добрия самарянин”, а "New York Times" публикува статия за дейността му на този гръцки остров, където ежегодно пристигат хиляди бежанци.

От 2007 г. отец Стратис посвещава живота си на спасението на тези хора - бежанци и мигранти, помогнал е на близо 10 хиляди души без да забравя и своите съграждани на Лесбос, които през този период преживяват тежките последици на кризата в Гърция. Самият той заедно с други жители на острова спасява стотици от морските вълни, грижи се за спасените, осигурява им храна, дрехи, място за нощувка и психологическа помощ. Не трябва да премълчим, че по същото време отец Стратис страдаше от неизлечима дихателна болест и постоянно се движеше с кислороден апарат, който улесняваше дишането му.

Отец Стратис или папа-Страти, както го наричаха хората, разказва как основава своята организация за помощ на прииждащите емигранти – „Прегръдка”: „Прегръдка” започна неофициално да се грижи за хората, които идваха от отсрещния бряг, през 2007 г., а официално от 2009 г.” А избора на името обяснява така: „Вдъхновихме се за това име от Кръста на Христос, Разпнатия, Който е отворил ръцете Си, за да прегърне целия свят”.

Само малка част от юбилеите в нашата Църква се отбелязват така, че тяхното послание да достигне до голяма част от народа. Повечето годишнини – на събития или личности – или се почитат в много тесен кръг, или отминават незабелязано. Още по-малко се сещаме за починалите вече наши архиереи. Скоро след смъртта им те минават в забвение, сякаш паметта им става ненужна за Църквата. Един от забравените юбилеи на 2012 г. е 80-годишнината на Пловдивския митрополит Арсений (избран през 1987 г., починал през 2006 г.). Официално той не беше честван и вероятно годишнината щеше да остане съвсем незабелязана, ако в Пловдив не беше се случило нещо наистина необикновено.

През лятото у богослова Димитър Арнаудов при странни обстоятелства попада част от архива на митрополит Арсений. Безценните писма, снимки, книги, записки на архиерея са подготвени за унищожаване, но оттам по чудесен начин са спасени и предадени на г-н Арнаудов.

„...бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях: ...за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои.” (1 Кор. 9:19-22)

 
Преди десетина години се озовах на пресконференция с участието на митр. Кирил Гундяев (сега патриарх, а по онова време все още председател на Отдела за външно-църковни отношения). В залата присъстваха предимно руски журналисти от светски и църковни медии, които задаваха въпроси в широкия спектър от високо богословие до актуални политически теми. Митрополитът отговаряше умно и с една отиграна през годините рутина. Докато не му зададоха въпроса за мястото и ролята на о. Александър Мен в живота на Руската църква. Току що в Русия отново се беше изострила полемиката между крайните критици на о. Александър и многобройните му духовни чеда.

Последва кратка пауза. Вместо да коментира книгите и богословските тези или пък отклонения на о. Александър, владиката разказа следната история. В началото на 80-те години летял за някаква конференция в чужбина. В самолета на съседната седалка се настанил мъж на средна възраст и щом самолетът на Аерофлот застанал на пистата и форсирал двигателите, човекът тихичко се помолил, след което се прекръстил. В онези години това била толкова изненадваща гледка, че Кирил веднага заговорил непознатия.