На 2 ноември се навършват тридесет години от интронизацията на Цариградския вселенски патриарх Вартоломей, 270-и по ред епископ на Византион, после Константинопол, сега Истанбул, а за българите и другите славяни – Цариград. Впечатлява това, което патр. Вартоломей казва в словото си при интронизацията си: че поема „кръста на свети апостол Андрей Първозвани (първия епископ на Византион – б. м.) в непрекъснатото изкачване по пътя към Лобното място, за да се съразпънем с Господа и с Неговата съразпъната Църква, за да запазим светлината на Възкресението!“. И по-нататък: „Пребивавайки в дълбоко съзнание за своето недостойнство и смирение и гледайки колко трудно може да се носи този кръст, който поемаме, ние прибягваме към милостта на Господ и призоваваме Неговата благодат, та в нашата немощ да се прояви напълно Неговата сила“.[1]

С благо слово и благо действие в служба на малките и онеправдани Христови братя митрополит Неофит Видински (1868 – 26 февруари 1971 г.) се превръща в българския пример за добротворец на 20 в. Благодетел на сираци и пастир на Видинска епархия в преломни времена, митр. Неофит оставя след себе си отчетлива историческа следа, която враговете на Църквата искат да заличат чрез умишлена забрава и игнориране на личността му.

Видинският митрополит Неофит е един от най-харизматични църковни лидери у нас през 20 в. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит, автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922 г.) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944 г.).

В неговия вековен житейски път ясно се разграничават два периода, белязани от политическата промяна на 9 септември 1944 г.

Първият период от 1889 до 1944 г. е период на съзидание и градеж. Въпреки личната трагедия и душевни страдания, с които започва пастирският му път, Видинският митрополит Неофит намира здрава основа в искрената си и дълбока вяра в Бога и преодолява всички изпитания с възхитителна любов и копнеж по Христа, изпълнявайки апостолските думи: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). При всяка трудност, която се появява, той не загубва присъствие на духа, не се отчайва, а прибягвайки към Христа, Който е в него, намира начини да я преодолее.

На 14 януари преди точно петдесет години ни напусна нашият учител Апостол Михайлов, богослов и филолог. След продължително боледуване от тежка болест той си отиде от нас може би не пълен с години, но пълен с трудове и добри дела, оставил светъл спомен преди всичко у своите хиляди ученици от Пловдивската и Софийската духовна семинария, но също така и в цялата ни църковна общност и в интелектуалните ни среди като добър преподавател, научен работник и опитен лексикограф.

Апостол п. Михайлов Апостолов е роден на 22 ноември 1910 г. в с. Константиново, разположено южно от Варненското езеро, на няколко километра от морския град. Родителите му са били преселници от радомирските села Дебели лаг и Извор. Баща му Михаил е бил свещеник в с. Константиново и в гр. Провадия, а после близо двадесет години е служил в Доростоло-Червенска епархия, в гр. Силистра, където Доростоло-Червенски митрополит Михаил го назначава за архиерейски наместник и отличава с титлата иконом – тогава рядко давана.

Доклад на Павловите четения в гр. Верия (Бер), Гърция, 2013 г.

Ваше Високопреосвещенство, сърцето ми е изпълнено с радост и ликуване, защото отново имам възможността да бъде във Вашата богоспасаема епархия, във Вашата апостолска св. епархия, в празничната атмосфера на честванията на нейния основател, апостола на народите Павел – Деветнадесети Павлови четения. Благодаря на нашия Господ за тази възможност, както и на Вас за Вашата любезна покана.

Дължа ви и особена благодарност за това, че по вдъхновение свише Вие решихте да почетете днес Божия човек, клирика на митрополията на Халкида и многоценна украса за нашата църква, вече повсеместно известния с добродетелта си старец Яков (Цаликис), харизматичния игумен на нашия исторически манастир „Преп. Давид“.

Вие поискахте от мое смирение да споделя моето свидетелство за вярното и светоносно чедо на Църквата и аз с изпълнено с благодарност сърце проявих послушание. И ето ме днес пред всички вас, заедно с произхождащия от Вашата епархия мой духовен син и игумен на „Преп. Давид“ отец Гавриил Еманулидис и родения в гр. Халкида професор по богословие в Солунския Аристотелев университет Анестис Кеселопулос.

Старецът Софроний е от хората, за които можеш да говориш години наред. От мига, когато Бог ме благослови да се запозная с него, аз неведнъж съм говорил и писал за него, а различни мои статии за него бяха включени и в книгите ми. Той оказа силно влияние на моя богословски и свещенически живот. Освен различните статии аз написах и книга, озаглавена Зная един човек в Христа, в която се опитах да опиша неговата личност и устното му слово. Образът му обаче е толкова неизчерпаем, че няколкото написани от мене текста не могат да изчерпят цялата личност на стареца, богословието и живота му. Всеки път пред нас се разкрива нова страна от неговата богата духовност.

Старецът Софроний често говореше за лицето-ипостас на Бога и на човека и цялото негово богословие се градеше около този важен въпрос. Това се дължи на факта, че самият той, след едно продължително търсене на безличния Бог в индуистката философия, лично среща Бога в лицето на Христос, в нетварната светлина; вижда, че Бог е личност и затова тази тема заема централно място в богословието му.

В тази своя беседа ще се опитам да представя някои характерни черти на неговата личност, променена под влиянието на съвършеното Божие действие.