Статията разказва за служението и дейността на Българския патриарх Неофит като Русенски митрополит. Тя е посветена на 10-годишнината от възкачването му на патриаршеския престол. Текстът разкрива мащабите на митрополитската дейност на дядо Неофит, като се представят конкретни данни за ръкоположените свещенослужители и назначените църковнослужители, описват се традиционни културни дейности, организирани в епархията –  научни и духовни конференции с участието на съвременни богослови, посещения на владиката зад граница, приносът му за преподаването на предмета Религия; представят се изключителният му музикален талант и проповедническите му умения; разкрива се уникалното съчетание на високо благородство със скромност в личността на архиерея. Представят се превеждани и адаптирани от него църковни песнопения.

„С дълбоко смирение пред престола Господен приемам това велико достойнство, изпратено ми от Бога“[1]. С тези думи новоизбраният Доростолски и Червенски митрополит Неофит се обръща към свещенослужителите и поверените му пасоми при въдворяването му в Русе на 9 април 1994 г. На 27 март 1994 г. Левкийският еп. Неофит е избран, а на 3 април с. г. е и канонически утвърден от Св. Синод на БПЦ за Доростолски и Червенски митрополит[2]. Той става петият русенски архипастир след блаженопочиналите митрополити Григорий, Василий, Михаил и Софроний (погребани в притвора на катедралния храм „Св. Троица“, Русе), които се поменават на великия вход на всяка отслужвана св. Литургия в епархията. В специално послание (403/7.4.1994 г.) до епархийския клир и паство Св. Синод отбелязва: „Като има предвид неговата опитност, енергия, богословски познания и служението му на светата Църква, Св. Синод се надява, че новоизбраният ваш архиерей ще се грижи и отговаря на своето високо призвание“.

Патриарх Неофит (Симеон Николов Димитров) е роден на 15 октомври 1945 г. в София. На двадесет години през 1965 г. завършва Софийската духовната семинария „Св. Йоан Рилски“ (тогава интернирана) на гара Черепиш, Врачанско, две години отбива военната си повинност, а през 1971 г. завършва и Духовната академия „Св. Климент Охридски“. След специализацията му в Московската духовна академия, където получава титлата „кандидат на богословието“ (равно на нашето „доктор“) по Църковна музика, през 1973 г. е назначен за преподавател по Хорово църковно пеене и става диригент на студентския хор в Духовната академия.

Започва монашеския си път под духовното старчество на тогавашния игумен на Троянския манастир архимандрит Геласий. Монашеското му пострижение е извършено на 3 август 1975 г. от Българския патриарх Максим и на Успение Богородично, 15 август 1975 г., е ръкоположен в йеродяконски чин, на 25 март 1976 г., Благовещение – за йеромонах, а на 21 ноември 1977 г., Въведение Богородично, е възведен в архимандритско достойнство. 

Протосингел на Софийска митрополия е от 1981 г. до 1985 г. На 18 декември 1985 г. е хиротонисан за Левкийски епископ в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ и е назначен за викарий на Софийския митрополит.

… Мисълта ми отново се спира на въпроса за йерархичната структура на Църквата. Всички ние разбираме неизбежността и неотстранимостта на йерархията. Мисля, че сред православните няма човек, който да се разбунтува срещу това „учреждение“, „институция“. Но историческият опит е показал, че когато неравенството, което задължително е свързано с идеята за всяка йерархия, премине определени граници, тогава се унищожава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Когато встъпят в най-висшата йерархична „класа“, за съжаление, повечето епископи губят уважението, което се полага към тези, които са в по-ниската спрямо тях степен, т. е. към свещениците. Въвежда се елемент на „класови отношения“, чужд на единния живот на Църквата. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дори и бащи. Самите те се чувстват преди всичко владици (на гръцки – „деспоти“) и твърде често клонят към „деспотизъм“.

Ако в миналото това подчертано „неравенство“ между епископата и свещенството (дори не говоря за монашеството) по някакъв начин е съответствало на „социалната“ система и реалното състояние на нещата (рядкостта на образованието, например), то сега е станало напълно неполезно за живота на Църквата да се поддържа същата дистанция между свещениците и епископите.

„Шофьор и лесничей свещеници ще ми стават!“ – така преди 43 години сърдито реагирал дядо Партений Левкийски, когато Димитър Вукадинов и Цанко Тотев му казали, че искат да приемат свещенство. Нарекъл ги така, защото Димитър работел като шофьор на камион, а Цанко бил завършил Техникум по озеленяване в Пловдив. В действителност владиката се шегувал, тъй като двамата били негови духовни чада и добре познавал чистия им живот и ревността им. Той дал съгласието си и след ръкоположението им в 1981 г. отец Цанко е разпределен за ефимерий на Драгалевския манастир, а отец Димитър – в Дървеница. Така започва тяхното ревностно и жертвено служение, което продължава без почивка до смъртта им и става пример за няколко следващи поколения духовници.

И двамата бъдещи пастири на словесни овци се раждат през 1930 г. в многодетни семейства, живеят бедно и са принудени още като деца да се трудят като ратаи и пастирчета на чужд добитък – Цанко още докато е осемгодишен в родното си село Горни Лозен, а Димитър от дванадесетгодишен в Дървеница. Тяхната първа среща става през трагичната за страната ни 1944 г., на литургия в манастира „Св. Николай Летни“ (Урвич), когато са на 14 години, и от тогава житейските им пътеки никога не се разделят, а вървят успоредно и без колебания право към Вечността. Въпреки смяната на властта в страната ни, атеистичната пропаганда и репресиите срещу Църквата, двете момчета растат в семейства на вярващи хора и ходят на богослуженията в родните си села Лозен и Железница. Затова те са разпределени като „неблагонадеждни“ да служат в трудови войски – една от репресивните мерки на властта слещу вярващите по онова време. Неочаквано обаче, по Божи промисъл, двамата се озовават заедно в едно старозагорско поделение редовни войски, където приятелството им укрепва. Там, на поляна в гората, всяка вечер след вечерната проверка те прекарвали заедно в молитва свободните 15 минути преди лягане: Митко казвал „Символа на вярата“, а Цанко 50-и псалом, които били научили още като деца от посещенията си на службите. Тази своебразна вечерна продължила без прекъсване три години и половина, до уволнението им.

Ловчанският митрополит Филарет е изтъкнат български йерарх, емблематична фигура в новата българска църковна история.

Роден e в Гръцката махала във Варна на 26 октомври 1903 г. със светското име Атанас Панайотов Атанасов. Той от ранна възраст е възпитаван в дух на благочестие, скромност и човеколюбие, а като трето, най-малко дете в семейството на Панайот и Смарайда Славови, родителите му влагат всичките си сили и възможности за неговото образование и изграждане като достойна личност.

През 1923 г. Атанас завършва Държавната мъжка гимназия „Фердинанд I“ във Варна, а от 1924 до 1928 г. следва в новооснования Богословски факултет на Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“.

През 1932 г. във Варненската катедрала „Успение Богородично“ благодетелят му Варненски и Преславски митрополит Симеон го постригва за расофор с името Филарет (това е практика на Вселенската патриаршия – да се ръкополагат безбрачни клирици без монашеско пострижение и обети, а само с молитва за носене на расо, бел. ред.) и го ръкополага в йеродяконски чин, като така започва нов етап в живота му.

От 1933 г., вече като йеромонах, той е протосингел на Неврокопския митрополит Макарий, който го възвежда в архимандритско достойнство.