Молитвата започва от нещо много просто – да останеш за малко в тишината. Да се върнеш към себе си, да почувстваш, че си тук, че съществуваш. Да поемеш дъх и постепенно, спокойно, без напрежение, да започнеш да казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Без тревога дали ще успееш или не. Умът ти ще се разсейва, мислите ще идват и ще си отиват. Няма нищо страшно – това е тяхното естествено движение. Остави ги.
Какво всъщност представляват шумът и помислите по време на молитва?
Представи си, че се намираш в лодка насред красиво, спокойно езеро. Седиш тихо, може би ловиш риба, гледаш водата и всичко около теб е спокойно. Изведнъж наблизо преминава бърза лодка и вдига вълни. Водата се разбунва. Ако не се уплашиш, ако не скочиш панически във водата и не започнеш отчаяно да се бориш с вълните, а просто останеш на мястото си, след малко езерото отново ще се успокои.
Така е и с помислите.
Когато дойдат, не се плаши и не се смущавай. Именно тогава изкушението започва да ти внушава: „Виж какви неща мислиш! Какъв човек си!“ Или: „Каква молитва е това, щом умът ти не може да остане съсредоточен дори една минута?“ Не му отговаряй. Не изпитвай вина и не се разстройвай. Просто си кажи: такъв е човешкият ум. Той се разсейва. Няма нищо страшно. И отново се върни към молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“
Умът пак е избягал? Няма нищо. Върни го отново: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Постепенно, чрез това вътрешно упражнение, ще видиш, че умът ще се разсейва все по-рядко и все по-лесно ще можеш да го събираш. А в един момент молитвата започва да слиза от ума в сърцето. Тогава човек усеща една особена радост, вътрешно разтваряне, умиление, понякога сълзи и удивителен мир – без непременно около него да има какъвто и да било външен покой.
Животът ти може да е в пълен безпорядък. Може да имаш дългове, да си болен, да си заобиколен от трудности и нерешени проблеми – и въпреки това вътре в теб да има радост. Защото Бог понякога сякаш се отдалечава, за да бъде търсен непрестанно. Ако можехме да Го имаме като наше притежание, нашият егоизъм лесно би превърнал и Бога в нещо наше – в предмет, който ни принадлежи и който използваме според нуждите си. Но Христос сякаш казва: „Отивам при Отца, за да Ме търсиш винаги, да не преставаш да Ме търсиш.“
И именно това търсене ни кара да растем. То ни преобразява и освещава. А в самото търсене постепенно се разкрива и Неговото присъствие. Затова човек трябва да се научи да приема и изпитанието. Това е трудно, понякога дори страшно трудно. Но такава е действителността на човешкия живот. Болестите ще дойдат. Ще има злополуки, загуби, проблеми и трудности. Напълно нереалистично е да вярваме, че можем да преминем през живота, без да срещнем нищо от това.
Въпросът не е дали ще дойдат изпитанията. Въпросът е дали Христос ще бъде с теб, когато дойдат. Затова и отговорът на молитвата невинаги е разрешаването на проблема. Най-дълбокият отговор на молитвата е Самият Христос. Самият Бог. Ако имаш Него до себе си, тогава изпитанието вече не е същото. Както казва и Писанието: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“ (Рим. 8:31).
Молитвата следователно не е техника, чрез която да подредим живота си така, че в него да няма страдание. Тя е път, по който се учим да оставаме с Христос и когато водата е спокойна, и когато около нас се надигат вълните. И може би точно тогава започваме да разбираме какво означава истинският вътрешен мир.
Въпрос: „Споменахте, че при тежки обстоятелства Светият Дух се намесва в дълбините на човешкото сърце. Това става ли и без човек изрично да Го помоли – например когато вече няма сили да се моли, да говори или изобщо да изрази онова, което преживява?“
– Да. Но това винаги става с нашето съгласие, макар че това съгласие невинаги е съзнателното съгласие на нашето „аз“. Не е непременно някакво външно и ясно формулирано потвърждение. Ниптическите отци на Църквата отдавна са говорили за нещо, до което много по-късно, през XIX и XX век, по свой начин достига и психоанализата. Но ние ще останем при опита на ниптическите отци. Те ни учат, че човекът не е само онова, което се вижда. Напротив, най-същественото в него е именно онова, което остава невидимо. Онова, което самите ние познаваме за себе си, е сравнително малка част. Огромна част от човека остава в дълбочината на неговото същество.
Затова и Христос непрестанно ни предупреждава да не съдим според външността, да не осъждаме и да не произнасяме присъди над другия. Защото човекът е нещо много по-дълбоко от онова, което виждаме отвън. Един от духовните автори казва, че човекът не е толкова онова, което говори, колкото онова, което действително чувства и желае в сърцето си. Затова и Бог не гледа единствено външните ни дела, а и онова, към което сърцето ни се е стремило или не се е стремило – нашите най-дълбоки желания. Защото много пъти на дело не успяваме да осъществим онова, което бихме искали. Но сърцето ни го е пожелало, и Бог знае това.
Именно затова в Писанието се казва, че Бог познава дълбините на сърцето. Бог знае много по-дълбоко от нас самите какво се случва вътре в нас.
Представете си човек, който има връзка с Бога, обича Христос, обича Бога и се подвизава според силите и добрата си воля. В живота му могат да настъпят дни, часове, а понякога дори месеци , не знаем колко дълго може да продължи това, когато той усеща вътрешна мъртвина, студенина, пустота. Не намира думи. Няма желание за молитва. Няма настроение и сили.
Именно тогава Светият Дух поема върху Себе Си онова, което човекът вече не може да изрази. Той започва да говори към Бога от дълбочината на човека. А Бог, Който познава сърцето, откликва. Когато аз съм блокирал, смазан, вътрешно разпаднал се и вече не мога да кажа нищо, Бог не ме изоставя. Говорим, разбира се, за човек, който е изграждал и поддържал връзка с Бога. Но понякога се случват и удивителни неща. Виждаме действието на Бога дори у хора, за които никога не сме предполагали, че водят това, което наричаме духовен живот. И там Светият Дух може да действа.
Не знаем тайната на човешкото сърце. Това принадлежи на Бога. Бог действа там, където Той пожелае, и по начин, който Сам знае. Но тук говорим конкретно за хората, които са изградили връзка с Христос – за онези моменти, когато собствените ни сили вече няма да достигат.
Въпрос: „Загубих съпруга си. Останах с две малки деца“... „На колко години беше той?“ „На четиридесет“.
Преди всичко трябва да кажем нещо много важно. Има моменти, в които болката е толкова крайна, че буквално разкъсва човека, събаря го и го смазва. Понякога тя го отвежда почти до нулата – до място, където е възможно да изгуби всяка опора, да престане да вярва в каквото и да било, дори да се разпадне вътрешно. Пред такава болка няма думи, колкото и мъдри, силни или добре подбрани да са те, които действително да могат да утешат човешкото сърце. Затова в такива случаи най-доброто често е да не говорим много, а мълчаливо да се молим – и за душата на този, който си е отишъл, и за душите на онези, които са останали.
Вярвам дълбоко, че единственият, Който може истински да даде утеха, е Христос. Само Бог може да достигне до такава дълбочина на човешката болка.
Но трябва да знаем и друго: ще има период, в който човек ще изпитва празнота и самота. Това не може просто да бъде прескочено. Не може да има Възкресение без Кръста. В Църквата пътят към радостта от Бога и към усещането за Неговото присъствие не минава покрай Кръста, сякаш можем да го заобиколим. Светлината е в самия Кръст. Не без Кръста и не въпреки Кръста, а вътре в него.
Това означава, че периодът, през който преминаваш сега, е изключително тежък за душата ти и за цялото ти същество. Но именно там, в тази болка, постепенно може да се роди и нещо ново в живота ти. Какво означава това?
Раната няма просто да изчезне. Травмата няма да бъде заличена, сякаш никога не е съществувала. Представи си душата си като прекрасен кристален съд. В един момент той пада и се счупва. Така е и с душата след такава загуба. Тя вече носи пукнатина, травма, рана. Каквото и да направим, колкото и грижливо да съединим счупеното, белегът остава. Тази рана ще те съпътства през живота. Това е нещо, което ще носиш със себе си. И това е част от самата реалност на нашия тварен живот. Светът има своите закони. Ние сме тварни и смъртни. Има закон на тежестта, има тление, има разпад. Ако пусна един предмет, той ще падне. Не можем просто да отменим начина, по който съществува сътвореният свят.
Но Бог може да направи нещо друго. И в това искам да бъдеш напълно уверена.
Бог постепенно ще дойде при тази пукнатина в сърцето ти – при раната, която няма просто да изчезне. И сякаш ще вземе четка и ще започне да рисува върху нея.
Първо ще положи цвят. После върху тази пукнатина ще нарисува едно листо, после второ, после трето. И там, където преди е имало само счупване, ще разцъфне роза. Нещо ще разцъфне в живота ти.
Пукнатината няма да бъде заличена, но постепенно ще се преобрази в нещо друго. Отсъствието на човека, когото си загубила, също няма да престане да бъде отсъствие. Но в живота ти то може да придобие друг смисъл и друго място.
Без пукнатината да изчезне. Тя ще остане, но Бог ще нарисува нещо върху нея, не извън нея, не без нея, а именно върху самата пукнатина. Ще нарисува нещо ново за живота ти. Миналото няма да бъде заличено, но раната постепенно ще придобие друг смисъл. Както казваше свети Порфирий, раните не изчезват. Те се преобразяват, претворяват се, променят се.
Но в периода, през който преминаваш сега, ще трябва да носиш своя кръст. А този кръст, както вече казах, носи много самота. Затова имаш нужда от хора до себе си. Имаш нужда от присъствие, от подкрепа, от много молитва. И ние ще се молим за теб и за децата ти.
И ще видиш, че Бог ще ти отговори. Всъщност Той ти отговаря още сега. Това, че тази вечер си тук, също е Негово действие. Това, че въпреки скръбта продължаваш да съществуваш, че дишаш и намираш сили да вървиш напред, и това е от Него.
Самият ти дъх е Негов дар.
Надеждата, която все още живее в теб, също е от Него.
Понякога питаме: „Къде е Бог?“
Той е именно там – в надеждата, която все още не е угаснала в теб. Във вярата, която все още ти позволява да вярваш в живота и да не се отказваш, там е Бог. Това е действието на Светия Дух. Понякога питаме: „Къде е Бог?“ Той е във вярата на човека, който влиза в тежко изпитание и въпреки всичко продължава напред.
