„Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” (Пс. 22:4). „Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти” (Пс. 138:8).
„Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те" (Йер. 1:5). „Господ ме повика още от утроба, от майчина Ми утроба нарече името Ми… [Бог] още от утробата Ме направи Свой раб, за да обърна към Него Якова, и да събере при Него Израил…” (Ис. 49:1,5).
Бурното развитие на технологиите и науката откри нови хоризонти пред човечеството, но създаде нови нравствени и социални проблеми. Тези огромни възможности са изключително парадоксални, тъй като технологичното развитие, служещо за улесняването на човека в неговия живот, същевременно улесни и неговата дезинформация и експлоатация[1]. Днес все повече се повдигат характерните за постмодерността въпроси за легализирането на евтаназията, еднополовите бракове, проституцията, като същевременно това говори за едно патологично, безчувствено отношение към отделната личност. Всички тези призиви са построени върху принципите на индивидуалната свобода, т.е. една „свобода без граници”, един хипериндивидуализъм, изповядващ нарцистично щастие и удоволствие, здраве, хирургически постигната красота и независимост от другия.
Вчера на първо четене и в полупразна зала депутатите приеха проектозакона за сурогатното майчинство, внесен от депутатката от „Атака” Калина Крумова. За тези, които не знаят какво е това, ще поясним, че сурогатната майка или заместваща майка, е жена, която се наема да износи оплодена яйцеклетка на друга жена, да роди детето и да го предаде на притежателите на оплодената яйцеклетка, които занапред ще се считат от закона за майка и баща на детето. В отговор на питане на депутата Лъчезар Тошев преди месец Св. Синод излезе с лаконично становище: „изразяваме категорично несъгласие”, без да даде богословска и социална аргументация на позицията си. Тогава митрополитите обещаха да обосноват становището си по-късно. Такова разяснение не се появи, а и обществена дискусия за сурогатното майчинство не се състоя. Причината е може би „консенсусът” между политическите сили по този проектозакон. Вярно е, че държавата никога не се е съобразявала с позицията на Църквата особено по теми, където християнската етика се сблъсква със секуларната и атеистична етика на модерното общество. Тези въпроси са непревземаем бастион за Църквата – по-лесно е да се намери по милион за всеки селски храм, „за да блести и радва окото”, отколкото да се зачетат християнските възгледи по въпроси като абортите, изучаването на религия в училищата, евтаназията, „правата” на хомосексуалните и др.
През 1943 г. французойката Мари-Луиз Жиро[1] умира на гилотината в затвора „Ла Рокет” в Париж заради нелегално извършвани аборти. Тя е единствената жена, станала жертва на приетия година по-рано френски закон, обявил аборта за престъпление, подлежащо на смъртно наказание. Показният процес и екзекуция са един от жестовете, с които обвързаният с нацистка Германия режим „Виши” разпростира авторитарната си власт, опирайки се на демагогска пропаганда за възвръщане на християнските ценности и морал.
Две десетилетия по-късно, през 1975 г., законът „Вейл”[2] – по името на своята инициаторка Симон Вейл – официално разрешава доброволното прекъсване на бременността във Франция. Приемането на закона, предшествано от бурна обществена полемика, се вписва в паметта на французите като момент, отбелязващ „революция” в нравите. Днес плодовете на тази „революция” са 200 000 аборта годишно, което нарежда Франция на челните места в статистиката.[3] Но всъщност първият законен акт, разрешил аборта, принадлежи на съветската власт през 1920 г., последвана от другите държави под бремето на атеистичната идеология.[4] А в съвремието ни православните страни в Източна Европа държат първенството в годишните данни за предродовите детеубийства.[5]
Напредъкът, който през последните години се отбелязва в медицината – както в областта на терапевтиката, така и в областта на генетиката и биологията, освен че е впечатляващ и често пъти преминава границите на човешките очаквания, е предизвикателство за богословието и очевидно го тласка към повторен прочит и преразглеждане на неговите традиционни схващания. В кръговете на богословите, но и на не-богословите, се задава въпросът: дали богословието притежава необходимите средства, за да даде отговор на въпросите, които съвременното научно изследване настоятелно поставя? Нима неговата етика е безрезултатна и не е актуална и способна да се изправи пред новите факти и скокообразното развитие по отношение на биологическото съществуване и функциониране на човека? Нима неговото слово се отнася само към духовната сфера на битието и не е съвместимо с реалността на еволюцията или по-точно на революцията, която се извършва в областта на биологията и медицината? Нима догматите, вярата на Църквата са наложили един формализиран етос, чийто характерни черти са скованост, липса на гъвкавост и безсилие за приспособяване към новите постижения на науката?
Тези въпроси имат много аспекти и в тях човек може да види многообразни поводи за обсъждане. Известно е, че биоетиката се появи през последните години първоначално в Америка, а след това и в Европа и очевидно е продукт на новите факти, които медицинският напредък и изследванията в областта на биологията излагат. Биоетиката е резултат от научното развитие и има за цел критичното разглеждане и оценяване на последиците, които новите познания са извели на повърхността на социалния живот. Следователно биоетиката се е появила като потребност да се посрещнат етическите проблеми, които имат връзка с напредъка на медицинската наука, но и онези проблеми, които произтичат от експериментите, свързани с биологическото съществуване на човека.
Скъпи приятели, Във
форума на сайта “Двери на Православието”, който много харесвам и уважавам и на
който редовно сътруднича с преводи от руски език, започна дискусия във връзка с
евгениката, абортите, стерилизацията на хора с умствени и психични проблеми,
грижите за хората с увреждания и т. н., по повод материалите във в. “Култура” от 20. 05. 2008 г.
Бих искала да се включа в дискусията като пряко
засегната от проблема, т. е. като човек с увреждане. Диагнозата ми е
неврологична, но не е генетично обусловена в моя случай – страдам от детска церебрална
парализа поради тежка недоносеност и задушаване при раждане. Сега съм млада
жена. Придвижвам се с инвалидна количка. Интелектът и емоционалността ми са
напълно съхранени. Въпреки увреждането си успях да завърша общообразователна
гимназия с отличен успех (на индивидуално обучение вкъщи, защото когато бях
ученичка повечето училища не бяха адаптирани, за да приемат деца като мен. За
съжаление и сега това все още е факт, въпреки че се правят положителни стъпки в
тази насока). Работих известно време като социоконсултант в НПО на родители на
деца с увреждания; сега работя за книгоиздателство от дома си – набирам и
редактирам текстове; имам издадена поетична книга, пиша есета, превеждам
богословски текстове от руски език. Вярваща православна християнка съм. Това е
като визитка за мен.
Скъпи приятели,
