Ще ви разкажа един случай от живота на един добродетелен човек, наш съвременник. Няма да ви кажа името му. Този човек вече е починал. Но ще ви разкажа за него, за да видите каква борба водят хората и колко велико нещо е любовта.
И така, този човек беше наистина много добродетелен. Истински пазител на евангелския закон. Всичко, което Църквата казва – каноните, Божиите заповеди, той ги спазваше безукорно. И не само това: в края на живота си той се помоли и беше изцелен от тежко заболяване, което с математическа точност го водеше към смъртта. Този човек живееше с голяма духовна строгост. Молеше се непрестанно. Изповядваше се редовно. Причастяваше се. Животът му беше свят, наистина свят. Беше семеен, имаше четири или пет деца. Имаше всички добродетели. И все пак изглеждаше, че нещо му липсва.
Той много се молеше, с голяма сърдечна чистота, и постоянно умоляваше Бога да му покаже дали след смъртта си ще се спаси. Имаше в себе си тази вътрешна тревога – не тревога в смисъл на страх или паника, а добра, спасителна тревога, онова дълбоко вътрешно безпокойство: какъв ще бъде моят изход от този свят?
Изглежда, че в дълбините на сърцето му имаше празнота. Самият той го усещаше: нещо липсваше.
Изповядвам ви това с увереност, защото го познавах лично. Този човек се изповядваше при мен две десетилетия без прекъсване. Познавах живота му от първа ръка. И мога да свидетелствам: той беше истински добродетелен човек.
Няколко месеца преди смъртта си той ми разказа следното. Докато молел Бога за милост и за спасението на душата си, му се открило видение: пред него стояла една голяма стълба, една лествица, така както се нарича и в Лествицата, и той трябвало да я изкачи. Започнал да се изкачва и стигнал до върха. Там било Божието Царство, раят. Това бил неговият изход от този свят и входът му в Божието Царство. Подобно на онова, което е изобразявано в някои стенописи – Лествицата на св. Йоан Синайски.
Той водел истинска борба. Изкачвал стъпало след стъпало, едно по едно, но с огромно усилие. С много труд. Със страшно напрежение. Потял се, изнемогвал, борел се. Изкачил първото стъпало. После второто. После третото. После четвъртото. Много се затруднявал. Едва успявал, но все пак изкачвал следващото стъпало. Отново огромна борба, и пак следващо стъпало. И така стигнал до предпоследното стъпало. Там вече не можел да се изкачи.
Опитвал се. Пак и пак се опитвал. Полагал усилия. Но всеки път, когато се канел да се качи, стъпалото сякаш се издигало още по-нагоре. Колкото повече се приближавал, толкова по-недостижимо ставало. И той се пречупил – от тревогата, от изтощението, от непосилния труд. Целият се облял в пот. Не можел да изкачи това стъпало. Започнал да плаче и да се моли, и да си казва: „Какво да правя сега?“ Бил изкачил всички стъпала, останало му предпоследното, а след него имало още едно, последно, което дори не можел ясно да разбере какво представлява.
„Какво да направя? Как да изкача това стъпало?“, молел се той и просил Бога да го просвети: „Какво е това стъпало?“, а сам себе си питал: „Но какво още можех да направя в живота си? Всички молитви извърших. Постите спазвах. Бденията, правилата, каноните – всичко изпълних. Нищо не съм оставил неизвършено.“
Тогава до него се приближил светъл ангел, прегърнал го и му казал: „Не мога да ти помогна да изкачиш това стъпало. Липсват ти делата на милосърдието. Нямаш милосърдие“. И това беше истина. Този човек, понеже беше израснал беден и имаше пет деца, се беше поддал на една човешка слабост: всичко, което имаше, всички средства и грижи, беше вложил само в децата си. Милостиня почти не беше давал. Съвсем малко, незначително.
Той беше устроил децата си повече от необходимото – с имоти, с апартаменти, с всичко, което надхвърляше нуждата. Не просто да не им липсва нищо, а в изобилие. Но милостиня не даваше. Само някакви символични жестове.
Точно както често правим и ние: даваме 2 или 5 евро и пак искаме касова бележка; искаме да сме сигурни дали парите ще бъдат „използвани правилно“; съмняваме се дали някой не ни е измамил… А в същото време купуваме без колебание чанти, обувки, дрехи за хиляди и това изобщо не ни тревожи.
„Нямаш дела на милосърдие“, повторил ангелът. „Но аз все пак съм направил нещо…“, възразил човекът. „Твърде малко“, бил отговорът. „А следващото стъпало какво е?“, попитал той.
Тогава ангелът му казал: „Тук само Богородица може да ти помогне. Само към Нея трябва да се обърнеш. Призовавай непрестанно нейното име“.
И тогава му се открило, че последното стъпало е стъпалото на Богородица. И Пресветата Дева го поела, извела го и го предала в ръцете на Христос.
По Божия милост този човек остана още няколко месеца в този живот и през това време направи всичко, което можеше. И ние се надяваме и вярваме, че той се е упокоил в Господа.
С този разказ искам да кажа следното: безкористната любов надхвърля естествения ред на нещата.
Някъде св. Йоан Златоуст казва: ако правиш милостиня на своите роднини, това не е милостиня. Тоест, ако дадеш имота си на децата си, какво очакваш от Бога? Да ти каже: „Браво“? Това е естествено дело. Естествено е – ти си баща, ти си майка. На кого ще дадеш, ако не на децата си?
Ако помогнеш на баща си, на майка си, на сестра си, на баба си, на дядо си – това са естествени дела. Те нямат награда като милостиня.
Милостиня е, когато помогнеш на бедния, на непознатия, на човека, който няма никаква връзка с теб. На онзи, към когото нямаш никакво задължение, никакви роднински, социални или лични връзки. Това е милостиня.
Затова често виждаме и духовни хора, които имат духовен живот, но все пак остават привързани към своето, към „своите хора“, към онова, което всеки разбира по свой начин. Това е естествено, но не е съвършенството. Съвършенството е нещо повече.
Често се карам на свещениците, когато служа в храмовете, и те идват и ми водят само своите деца или кръщелниците си. Всички казват: „Владико, това е синът ми, това е кръщелникът ми.“ А аз им отговарям: „Отче, в олтара има десет деца. Ти ми доведе твоето дете и твоето кръщелниче. А другите деца какви са за теб? Не са ли и те деца на Бога? Нали си свещеник, нали Църквата ни учи, че сме отци? А „отец“ означава да обичаш всички като свои деца, а не своето като син, а другите – като далечни роднини или почти непознати. Иди и извикай всички деца, които бяха в олтара и кажи: „Това е Коста, това е Никола, това е Йоан, това е другият Никола – и всички те са мои деца.“
Разбирам, естествено е да обичаш биологичните си деца. Това е човешко. Не искам да кажа, че трябва да отречем напълно естествения ред на нещата. Но съвършената любов е над всичко това. Това е любов, която се разлива към всички, към всеки без изключение.
Ще ви дам един пример. Имахме един преподавател по догматика в университета. На един изпит ни попита: „Бог обича ли дявола?“ Ние отговорихме: „Разбира се, че не!“ И той ни скъса всички, без изключение.
Защо? Защото правилният отговор е: Бог обича дявола, и то точно толкова, колкото обича Пресвета Богородица, без никаква разлика. Защото, ако Бог обичаше дявола по-малко, отколкото обича Богородица, това би означавало, че в Бога има промени и колебания: че обича един повече, друг по-малко. А това е невъзможно.
Бог обича крайната степен на злото, дявола, и крайната степен на добродетелта – Богородица, с една и съща любов. Няма никаква разлика в Неговата любов.
Разликата не е в Бога, а в тези две същества: Богородица обича Бога напълно. Дяволът мрази Бога напълно. Но Бог, Сам по Себе Си, обича всички еднакво.
Бог не може да обича един много, а друг малко. И затова и човекът Божи не може да обича така: моето дете повече, съседа по-малко, а врага изобщо не. Това не е възможно, ако човек иска да живее истинска, завършена, съвършена любов.
