Продължение на беседата "Самотата на любовта"
Целта на живота в манастир и в брак е една и съща. Коя е целта? Целта е онази безкрайност, която аз нося в себе си – цялата безкрайност, която тя, жената, носи в себе си, което всяко дете носи в себе си – да бъде посветена свободно на Божията любов, която също е безмерна, тоест няма мяра, нито край. За да ни покаже Бог какво иска да направи с нас и от нас.
Предаваме себе си с тези думи: „от Твоето Тебе принасяме за всичко и за всички“, за да направиш с нас това, което Ти искаш. Тогава влизаме в чудото на Бога, влизаме в Божието провидение. Тогава Бог започва да ни приема на сериозно. Човекът не е просто природно същество. Не е нормално да бъде същество, което прави естествените неща по свръхестествен начин. Как да го кажа... Затова и всичко, което прави, е прекомерно. Бедните животни ядат каквото намерят наляво и надясно, било то месо или плодове, но не готвят. Животните изобщо не готвят. Защо? Защото не изграждат връзки – нито с храната, нито с Бога, нито с другия.
Но животните не само се хранят, те се и възпроизвеждат. Всяга година, през май или юни, кучето намира някоя самка, изпълнява дълга си към природата и след това се успокоява. Докато човекът има сексуален живот. За човека любовта (еросът) не свършва. Любовта е една свръхреалност, една прекомерност. Винаги казвам на студентите си – само човекът се влюбва. Изведнъж среща друг човек и му казва: „Ти си единствен за мен!“ А другите: „Хаха, единствен? Че има още четири милиарда като него!“. Или дори: „Как можа да избереш точно него/нея?! Отвори ли си очите!“. Нима това не е прекомерност? Нима не е нещо божествено? И накрая, придаваме на това същество такава ужасяваща значимост, че ако умре, като Вертер си казваме: ще се самоубия. Има самоубийства поради емоционални причини, особено в миналото… Сега обаче еросът беше заменен с … пилатес. Всичко стана функционално. Съществуват много същества, които могат да „заместят“ него или нея. Навремето имахме една съседка, чийто мъж беше пияница, и тя го водеше обратно от кръчмата – както в онзи филм с Орестис Макрис. Тогава все още съществуваше този свят, който усещаше свещеното. И питах баба си: „Защо, бабо, защо го прави?“ – А тя: „Защото бракът е свещен.“ Хайде сега, опитайте се да кажете на някого днес, че бракът е свещен…
Но да се върнем към темата: човекът има сексуален живот. И дори Светият Дух признава този живот, когато апостол Павел казва: „за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж.“ (1 Кор. 7:2). Тази фраза силно е шокирала Ницше; много дълбоко. Какво означава това? Означава: не се отдавай на разврат. Не се разпилявай, като имаш хиляди връзки, всяка от които ти отнема парченце от самия теб – както винаги става. И така преставаш да знаеш кой си. Това е порнографията. Днес постоянно говорим, че мъжът трябва да „доказва“ кой е, да го показва, да "завоюва", докато накрая престава да завоюва когото и да било, стига до разпад, до липса на самоуважение, зад което се крие депресията.
Църквата не казва да се откажеш от сексуалния живот. В това отношение има едно объркване и то идва нерядко от страна на монаси, които имат и проповеди на тази тема. Тъй като монахът трябва постоянно да се бори с въображението си, да извади сексуалното от там, защото е дал обет за девство. Това за него е разбираемо, то е част от неговата прекомерност. Но всички ние, останалите, не вървим точно по същия път. И ако някой ви каже, че сексуалната връзка е компромис, отстъпка пред човешката слабост, това натоварва сексуалната връзка с вина. Затова и много религиозни хора имат проблеми в интимния живот, защото някой им е създал този проблем.
И така, животните не готвят, не правят любов, не разбират защо им е нужно всичко това. Но ние хората, и чрез двете – създаваме връзка. И то много дълбока връзка. В древногръцкия език съществува изразът: „φίλος εκ φιλοξενίας“ – тоест приятел, станал такъв чрез гостоприемство, чрез обща трапеза. Ще ми кажете: „Това ли е същността на приятелството?“ – не, но е тясно свързано с него. Знаете какво имам предвид – да отидем да пием, да отидем да хапнем – не заради самото ядене или пиене, а защото „другият“ е там. Аз празнувам другия, празнувам общението с другия.
Същото е и със сексуалността. И добрата кухня, и сексуалността могат да бъдат възмогнати. Да, надминават се, но не поради презрение, а поради издигане. Не поради недостиг, а поради пълнота.
Тогава те се преобразуват – в едно по-висше, евхаристийно състояние и съзерцание на Бога. Но тяхната предистория в никакъв случай не се демонизира.
Днес, понеже сме изгубили същественото, се препъваме в неща, в които не би трябвало да се препъваме. Проблемът на една връзка между двама души не е самият факт, че имат такава връзка, а че не могат, стъпвайки върху тази връзка, да видят в нея евхаристийната любов на Бога, безкрайността на Бога – и да позволят животът им да тече в нея.
Но това не е както е при Платон, който, така да се каже, никога не е докоснал човешко тяло. Или както е Сократ, след определен момент, защото да докоснеш човешкото тяло е (според тях) разпад и смърт, разбирате ли? А ние очакваме възкресение на мъртвите. Очаквам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век – една психо-соматична (тоест, душевно-телесна) форма на живот. Както казва св. Максим Изповедник: въплъщението означава, че Бог признава телесността, това измерение в нас, което си струва да бъде възкресено.
Не разбирам защо, вместо да използваме всичко това, за да видим прекомерната любов на Бога, неговото призвание към нас, да видим безсмъртието и вечността, ние се държим така, сякаш сме платонисти. И започваме да отрязваме части от себе си и да ги слагаме настрана.
Веднъж, един мой приятел, много добър свещеник, отишъл при отец Паисий. Бил млад човек и със съпругата си били започнали да практикуват пълно въздържание, съвършена въздържаност. И започнали да имат проблеми – млади хора... Та отишъл при отец Паисий и му казал:
– Геронда, тя не иска да ме последва в това!
– За щастие! – отговорил му той.
– Как така?!
– Ние се въздържаме, защото се освещаваме, а не се въздържаме, за да се осветим. – отговорил му старецът.
Или друг пример. Ако аз сега реша да не ям нищо, заради Бога – много скоро ще трябва да ме закарате в болница. А как е при аскетите? Те не ядат нищо, живеят само с Божественото Причастие. Да, но имат вътрешна подготовка.
Това го виждаме много често в Америка. Бивши протестанти влизат в Православието и идват със съзнанието: „Ето това е правилно, това е грешно!“. В главата им е това мислене – правилно vs. грешно. Понеже Бог е прошка, Той вече ги е опростил и цялото им старание е в това – да не сгрешат. Влизат в Православието с този начин на разсъждение и започват: „Ама правилното е това, да нямам никаква интимна връзка. Нали така правят монасите“. И се започва едно страдание и мъка…
Но въплъщението означава, че човешките неща се освещават. Но е цяло изкуство как това, което Бог освещава, да го направиш евхаристия. И лека полека човек се изкачва, и може да стигне много високо, но по естествен начин.
Аз например се вълнувах много от рок-музика преди. И сега, когато започнем да говорим със студентите на тази тема, ги впечатлявам. Имам ли нужда от рока днес? Не. Но фактът, че съм го преживял, за мен беше богатство. Stairway to Heaven – най-доброто! И тази реплика: “Lady thinks all that glitters is gold, and she's buying a stairway to heaven.” Това е невероятна песен – за онези, които искат да получат много, като дават много малко. Разбирате ли?
Светците, които познавахме, бяха съвсем нормални хора. Не бяха някакви отнесени, от друг свят. Бяха напълно вкоренени в реалността. Блаженият отец Порфирий казваше – казвал го е лично на мен, и съм го разказвал преди: „Самолетът стъпва много здраво, много хубаво върху земята. И чак тогава тръгва, и се издига.“ А платоникът какво би казал? „Изобщо не! Никакво стъпване! Само изстрелване в небето, в безкрая. Екстаз! Излизане!“ Излизане от какво? От творението, защото било „падение“, от тялото, защото било „гнусно“. От всичко!
Но виждате, че при нас, православните християни, излизането (тоест, възнесението) става с цялото творение, с тялото заедно. Ние се освещаваме с тялото. Разбирате ли разликата? Защото тялото от „предмет на въплъщение“ се превръща в предмет на освещаване.
Децата следват загубилите себе си родители. И също така ги следват, когато те намират себе си. Повечето объркани деца, които съм срещал, са деца на объркани родители. Родители, които им изпращат противоречиви сигнали. И детето какво да прави – вижда баща си, едно говори, друго върши, гледа майка си – и тя говори едно, а постъпва различно. И така, те следват объркването на родителите си. Бог е направил нещата просто.
Затова когато някой родител отивал при някого от светите хора, за които ви говоря, и му казвал отчаян: „Загубих детето си!“, те отговаряли: „Намери себе си и детето ти ще се върне!“.
Ти намери себе си, стани човек без противоречия в Бога, и детето ти ще се върне, и ще се радва с теб, и ще празнува с теб.
Разбира се, съществува човешката свобода. Може някое дете да тръгне по свой път, да се заблуди – днес има хиляди начини човек да се загуби. Да, но опитът на светлината, на разумността, ще го пронизва постоянно, и в някакъв момент, след 5, 10 или 20 години, ще го доведе обратно.
Голямо нещо е човек да е докоснал Божиите неща – и да е предал нещо от това на детето си. Не идеи, не идеи!
Разказвал съм ви тази история с отец Паисий. Отишъл при него един известен богослов и му казал: „Геронда, детето ми си тръгна от къщи, и се чудя – взе ли достатъчно Христос със себе си?“. И старецът се засмял и казал: „Какъв Христос, бе, чедо мое? Какъв Христос, какви ги говориш? Ако е взело любов, ще се върне“.
Любов – какво значи това? Човекът на Бога дава любов – независимо дали говори или не, дали съветва или не, а още по-добре ако не съветва! Покажете ми родители, които да не съветват, а да поверяват себе си и детето си на Бога – в тайна, в тишина. Всички даваме съвети. Всички са се преситили на съвети. И ви го казвам като психолог: всички, които непрестанно дават съвети, те самите правят обратното. Това е начин да се справят със собствената си тревожност. Когато някой те „съветва“ натрапчиво, значи сам прави обратното.
Онзи, който не съветва, но обича в Бога, той предлага онази прохлада, която идва само от Светия Дух. И другият отива при него и му казва: „Говори ми… Кажи ми нещо…“ А отец Порфирий го прегръщаше и му казваше: „Ела да се помолим заедно. Нищо друго. Само това“.
А молитвата? Какво е молитвата? Молитвата е Бог сред нас. Тя ни представя пред лицето на Бога. И Той ни казва неща, които никога не са това, което очакваме. Те са винаги нови. Винаги чудесни. Винаги дълбоки. Винаги красиви. Няма нищо старо в живота в Христос. Животът в Христос ще ви пази вечно млади – ще сте като на 20 години през целия си живот. „Ще се обновите като орли“, както е писано.
С Бога никога не ти е скучно. Той е еросен, сиреч възторжен, обичащ – постоянно те изненадва, звъни ти, праща ти „имейли“… Невероятно, нали? С Бога никой никога не е скучал. И тогава си казваш: „Каква младост! Тук няма никаква скука, човече…“
Животът не свършва. Защото Бог е живот.
