Трета и последна част на интервюто с прот. Василий Термос за предаването "В страната на стереотипите" за News24/7. Първите две части вж тук и тук.
- Вие говорихте по-рано за любовта – любов, която лекува психиката. Говорихте също за любовта и безусловното приемане на хората. Във вашите книги и в публичните ви изяви често сте засягали и темата за хомосексуалността – една тема, която винаги предизвиква голямо обсъждане. И така, в крайна сметка Църквата приема ли хомосексуалността и хомосексуалните хора?
Темата за хомосексуалността ме е занимавала от години – първо, за да я разбера по-добре самият аз, и после, за да изследвам и въпроса за половата идентичност, който е различен от нея. Плод на това проучване е книгата ми „Привличане и страст“, която, между другото, се изчерпа и скоро ще излезе в разширено издание, защото съм събрал нов материал. Книгата вече е преведена и издадена на английски в Америка. Що се отнася до въпроса за приемането, тук е нужна една ясна разграничителна линия. Когато казваме „Църквата“, имаме предвид тялото Христово, което включва и духовенството, и миряните. В книгата си обяснявам защо според мен богословието и Църквата не могат да приемат хомосексуалността като равностойно състояние на хетеросексуалността. И това не е по обичайните причини, които изтъкват някои богослови – като цитират пасажи от Свещеното Писание. Не. Аз анализирам и отхвърлям подобни аргументи, защото смятам, че библейските текстове, които говорят срещу хомосексуалността, са повлияни от представите на епохата, когато се е вярвало, че всички хора се раждат хетеросексуални, а някои съзнателно, по своя воля и от поквара, избират друг път.
Днес вече знаем, че това не е съзнателен избор. Човек се ражда с такава склонност, без сам да го разбира или избира. От богословска гледна точка обаче, по други причини, хомосексуалността не съответства на християнската антропология.
Но едно е хомосексуалността като явление, и съвсем друго са самите хомосексуални хора. Те са човешки същества, и е немислимо и недопустимо за един християнин да не приема човека. За съжаление, някои вярващи губят мярката именно тук – проявяват агресивност или враждебност към тези хора, както и към транссексуалните, които чувстват, че принадлежат на друг пол и предприемат промяна.
И е тъжно и показателно, че човек може да бъде напълно категоричен в отхвърлянето си, но когато подобно нещо се случи с неговото дете или близък, изведнъж променя позицията си.
Що се отнася до въпроса за транссексуалността, в книгата си го разглеждам подробно, с множество данни и изследвания. И правя важно разграничение: едно е „традиционната“ форма на трансидентитет, при която човек усеща принадлежност към другия пол още от много ранна възраст – още от детството, и в повечето случаи това чувство остава непроменено през целия живот; а съвсем друго е новият тип транссексуалност, който се наблюдава през последните години сред момичета в пубертета и има социално-психологически и дори „заразителен“ характер, тоест разпространява се чрез подражание и влияние от средата.
Тоест, когато някое момиче види подобен случай – било в интернет, било сред свои приятели, тя се „заразява“ с идеята, че и тя иска да смени пола си. Това е нов феномен, който не съществуваше в миналото, и напомня психогенната анорексия, която също се разпространяваше по подражание. Учени вече са отбелязали, че това не е същото явление като класическата транссексуалност и че изисква голямо внимание и подходящо разграничение. Не бива да приемаме всяко искане за промяна на пола като нещо, което автоматично трябва да се подкрепи. Това е сериозна грешка.
И в това отношение не е само Църквата, която има основателни резерви – такива имат и много учени, по научни причини.
Важно е тези два случая да се разграничават ясно. И затова е нужна обучение и подготовка, както за свещениците, така и за миряните – за да могат да приемат хомосексуалните и транссексуалните хора като личности, без да отхвърлят човека, но и без да смесват различните явления.
– За да стане това по-разбираемо и за нашите слушатели – вие казахте много ясно, че едно е приемането на човека (на хомосексуалния или транссексуалния), а друго – приемането на самото състояние или ориентация. Но в ежедневието, в реалния живот и в контактите ни с хората, как може това да се прилага на практика? Защото, така или иначе, много хора смятат, че Църквата е враждебна към хомосексуалните – било поради стереотипи, било защото понякога наистина се държи така. В ежедневието тези две неща – различието между приемане на човека и несъгласие със самата хомосексуалност, често изглеждат несъвместими. Искам да ви попитам нещо конкретно. Ако дойде човек от ЛГБТИ общността и каже: „Отче, аз вярвам. Вярвам в Бога, вярвам в любовта и солидарността, които Той изразява. Но моите сексуални предпочитания са такива.“ Какво би трябвало да му каже Църквата? Как да го посъветва, ако, както казахте, богословието не приема хомосексуалността като състояние, но не отхвърля човека?
Това винаги трябва да се разглежда индивидуално. Тоест, ако този човек е вярващ, а има немалко вярващи хора от ЛГБТИ общността, той трябва да бъде приет в живота на Църквата, да бъде добре дошъл и насърчен да участва в нейната общност. Що се отнася до духовното ръководство, което ще получи, това зависи от конкретния човек и от неговия път. Не можем да го обобщим, защото при всеки случай подходът е различен.
Освен това, повечето вярващи хора от ЛГБТИ общността, които идват при свещеник, знаят сами, че това, което преживяват, не съответства напълно на богословието на Църквата. Но това не им пречи да бъдат вярващи.
Те разбират, че не носят вина за това, че така са устроени. И ще ви кажа нещо: тези хора могат да бъдат дори много добри вярващи, защото, усещайки своята различност, те идват с дълбоко съзнание, че сам Христос ги приема. А това им дава възможност да изградят лична, автентична връзка с Него. Затова е нужно свещениците ни да бъдат добре обучени, за да могат да ги подкрепят и да им помагат.
Това, за което говорим, може да се промени, но само чрез много внимателно и системно образование – както на свещениците, така и на миряните. Нужно е също по-внимателен подбор на хората, които ще станат духовници, защото пастирството изисква зрялост, деликатност и богословска осъзнатост. За съжаление, тъй като Църквата е много голямо тяло – в Гърция има около десет хиляди свещеници – винаги ще има разнообразие и различни нагласи. Не можем напълно да избегнем факта, че някои ще продължат да имат негативни стереотипи, но можем да ги намалим, защото мнозина са добронамерени, просто не знаят, и затова могат да бъдат обучени и просветени.
Същевременно обаче и другата страна трябва да се освободи от своите предразсъдъци към Църквата. Когато посещавам сайтове и форуми, приятелски настроени към ЛГБТИ общността, често срещам обратни стереотипи и това ме натъжава. През последните години се е създала атмосфера на взаимна агресия, особено по въпросите за пола, и сме стигнали до едно състояние на културен сблъсък – наистина до една културна „война“. А както правилно е казано, във всяка война първата жертва е истината. Колкото по-поляризирана е една среда, толкова повече се засилват и укрепват стереотипите.
Затова хората с добра воля и от двете страни трябва да излязат от тази логика, да не се поддават на противопоставянето. Това изисква много работа, много разбиране и търпение между двете общности. Аз самият заради книгата си понесох нападки и от двете страни – и от фанатици вътре в Църквата, и от крайни активисти на ЛГБТИ движението. А аз имах наивната надежда, че с тази книга ще изградя някакви мостове, че след нея ще можем поне малко по-добре да се разбираме.
Не успях да постигна пълното разбиране, което очаквах. Видях обаче много отделни хора, които ме благодариха искрено за позицията ми и за опита ми да подходя с уважение и разбиране. Но като цяло, самото движение мисли по различен начин. Във всеки случай, както казахме, най-важното остава приемането – приемането на човека такъв, какъвто е.
Едно от старите, предмодерни стереотипи, които продължават да съществуват, е, че хората от ЛГБТИ общността са някакъв особен вид хора, към които трябва да се изпитва отвращение. Това е напълно погрешно. Има ЛГБТИ хора, които като нравствена стойност и личностно качество са много по-добри от мнозина хетеросексуални.
Когато миналата година се проведе обществената дискусия за узаконяването на еднополовите бракове, аз написах публична статия по темата и изразих позиция против приемането на такъв закон, но по различни причини от тези, които обикновено се изтъкват. Развих свое собствено богословско и антропологично становище, което нямаше нищо общо с моралната оценка за хората от ЛГБТИ общността. Напротив – ясно заявих и продължавам да вярвам, че много хомосексуални хора могат да бъдат отлични родители, дори по-добри от някои хетеросексуални, които виждаме как се държат и възпитават децата си. Но същевременно подчертах, че това не означава, че връзката им трябва да се нарича „брак“, защото в богословския смисъл бракът има определено духовно и онтологично съдържание, което не може просто да се променя според социалните разбирания на епохата.
Според мен това не бива да се нарича брак, защото не трябва да се променя определението на брака. Защо? Защото ако сега това определение се промени, дори да приемем, че няма да възникне никакъв проблем нито сега, нито в бъдеще, самият факт, че сме променили определението за брак, ще даде възможност на още хора да поискат нови промени. Ще кажат, например: „Ние сме трима души, които искаме да живеем в открита връзка и да я узаконим. Моля, променете закона, който забранява многобрачието, защото ние и тримата сме съгласни — какво ви интересува вас? Защо законът трябва да се намесва?“
Определението на брака като съюз между мъж и жена, според мен, не трябваше да се променя. Трябваше да се въведе гражданско споразумение за съвместно съжителство за еднополовите двойки, особено за онези, които вече имат деца или са сключили брак в чужбина, за да се уредят въпросите от гражданскоправен характер. Това беше необходимо, но не и промяната на определението за брак, защото така се отварят врати за неща, които могат да се окажат разрушителни.
На въпроса дали съм „за“ или „против“ еднополовите двойки, които искат да имат деца, отговарям — нито „за“, нито „против“. Ако тези хора проявяват зрялост и стабилност като личности, е напълно възможно да се окажат много добри родители.
Истината е, че все още нямаме дългосрочни и надеждни изследвания за това какво се случва с децата в такива семейства. Имаме някои проучвания, но периодите са твърде кратки и понякога изследователите могат да са пристрастни. Засега просто не знаем как ще се развият нещата в дългосрочен план по отношение на децата.
– Като детски и юношески психиатър, предполагам, че през всички тези години сте виждали много деца, предимно тийнейджъри, които може да изпитват затруднения, да се сблъскват със стереотипите, свързани с хомосексуалността. Какъв е бил вашият опит с тях, особено от позицията ви на клиничен специалист? Говорим за тийнейджъри от ЛГБТИ общността, нали?
Разбира се. Фактът, че въпреки всички промени, които са настъпили в обществото, все още има младежи, които се чувстват подложени на силен натиск, а някои дори правят опити за самоубийство, показва колко уязвима е тази възраст.
Със сигурност има проблем, и аз самият съм написал теоретично обяснение защо продължава да съществува толкова силна хомофобия, особено сред мъжете, не толкова сред жените. Това, според мен, произтича от несигурност относно мъжката идентичност. Колкото по-несигурен е един мъж относно собствената си мъжественост, а това е доста често срещано явление, толкова по-вероятно е той да проявява хомофобски нагласи.
Причината е, че в нашето общество мъжът се определя отрицателно – казваме: „Мъж си, ако не правиш като жените.“, „Момче си, ако не се държиш като момичетата.“, „Не плачи, не показвай чувства.“ Тази култура на отрицание поражда вътрешна несигурност, а хомофобията е следващата стъпка – тя е начин да се защити човек от собствените си страхове. Затова и жените имат много по-малко хомофобия, просто защото тяхната идентичност не се изгражда чрез отричане.
От друга страна, виждам и грешка от страна на ЛГБТИ движението – твърде бързо се приписват етикетите „хомофоб“ или „трансфоб“ на всеки, който изрази някакво несъгласие или резерви. Например, ако някой каже: „Не трябва автоматично да се съгласяваме, когато някой иска да смени пола си“, той веднага се обвинява в предразсъдъци. Това е прибързано и несправедливо.
Или пък друг човек проявява на дело любов към хомосексуалните хора, но счита, че хомосексуалността не може да бъде оправдана богословски. Защо веднага да го наричаме хомофоб или трансфоб? Самата дума го показва – „фобия“ означава страх.
Хомофобия или трансфобия е състоянието, при което в мен се поражда емоционална реакция срещу човек от ЛГБТИ общността — отвращавам се от него, мразя го, страхувам се от него. Това означава понятието, а не мнение. Тук наблюдаваме опит за криминализиране или осъждане на различното мнение, не от обществото, а от самото движение. Следователно, нужна е работа и от двете страни.
– Нека накрая сменим темата. Какво бихте посъветвали децата и младежите, които водят своята борба срещу тревожността и очакванията – което се засилва особено по време на изпити и националните матури?
Да, в Гърция това е естествено, системата е такава, и последната училищна година е на практика нечовешко състояние. В тези случаи се опитваме да помогнем на юношите да не мислят сковано и едностранно, да имат в ума си алтернативни решения, и също така, както често правят тийнейджърите, да не вярват, че това, което преживяват сега, ще продължи завинаги. Тоест, да им дадем усещане за перспектива, че тази ситуация ще се промени. Че дори и да се провалиш сега, не е станало нищо страшно. Да разберат, че това напрежение ще отмине, че ще могат да видят света по-широко, а не така ограничено, както им изглежда на тази възраст. Но не е само въпрос на думи – важно е да имат и реална подкрепа.
– С целия този опит, всички тези години, и като духовник, и като лекар, какво е щастието за вас?
– Не знам. Мнозина казват, че щастието е в моментите. И аз бих казал, че е така. Не ме е занимавал толкова въпросът какво е щастие, повече ме интересува радостта. В Новия Завет намирам много пъти думата „радост“, но нито веднъж думата „щастие“. Среща се и думата „блаженство“. Радостта е нещо, което произлиза от здрави междуличностни отношения.
Проблемът на нашата епоха е, че е поставила огромен акцент върху удоволствието. Имаме култура на удоволствието – било то чувствено или нарцистично, и това създава фалшиво обещание. „Искаш да си щастлив? Наслади се!“ А всъщност има огромна разлика между удоволствието и радостта.
Ако човек повярва на тази приказка, която му продава днешната култура, погубен е, защото пътят към радостта се затваря завинаги. Удоволствието и радостта са различни неща. Радостта произтича от здрави човешки отношения и има дълбочина, каквато удоволствието не притежава.
