Продължение на беседата "Ръководство за самоубийство на семействата..."
Вторият белег на проблема, тоест това, което ражда самоубийство, е изчезването на свещеното, или на благодатта, на покаянието от личния живот. Когато казвам „свещеното“, не го приемайте само в строго богословски смисъл. При повечето хора това вече е приключило, изчезнало е от живота им. Имам предвид една по-широка, по-човешка представа. Когато бяхме деца и паднеше хляб на земята, баба го вдигаше, пазеше го и го слагаше на перваза, да го изядат птичките. А ние гледахме и казвахме: „Ама, бабо, хляб е, нищо особено, защо го пазиш“ Но баба знаеше защо. Защото беше преживяла много. Тя знаеше, че хлябът е свещен, че храната не е даденост и нещо очевидно. Това също е резултат от Божия промисъл, нали? Фактът, че съм тук и ям, че имам и ям, докато толкова много хора нямат нищо – това също е дар. И това е свещено.
Фактът, че имам теб, ми казваше баба ми, е нещо прекрасно. И го усещах, чувствах се значим. Животът на човека беше изпълнен със свещени неща.
Когато си отиде благодатта, отива си и възможността за изправяне, за израстване. Кой днес говори за това – да стана по-добър? Чухте ли някой да казва: „Искам да стана по-добър човек“? Не. Всеки казва: другите да станат по-добри – аз съм си идеален. Ще ти го докажа даже! И започват караниците… И двойката се разпада – от крясъци, в които всеки обяснява на другия колко е добър и как няма нужда да се променя. И как всъщност другият е този, който трябваше вече да е разбрал колко по-добър трябва да стане, за да бъде достоен за мен.
Изчезна свещеното, изчезна благодатта, изчезна и покаянието. Кой говори днес за покаяние? Погледнете политиците – чувате ли някой от тях да поеме вина? Само обвинения – всички злини ги е направил опонентът. А ние знаем, че и този, който го казва, е правил същото – и по-лошо. Но никой не се намира да го спре, да му каже: „Чакай малко, ти луд ли си? Ако не друго – не сме ли заедно отговорни?“
Когато свещеното, благодатта и покаянието изчезнат, винаги са виновни другите.
В резултат на тази подмяна психолозите трупат състояние…
Следователно – вече няма усещане за свещено предназначение на живота.
Какво означава „да станеш човек“? Да срещнеш Бога. Това значи. Да придобиеш Божията мъдрост. Да позволиш на Бога да обитава в теб и в делата ти. Да имаш критерий, който да е отвъд себелюбието. Ако го нямаш – не си човек. Да си човек означава другите да могат да намерят опора в теб. Това е да станеш човек. Нали?
А сетне логично идват и магическите практики, чрез които уж всичко това трябва да се „оправи“. Колко много хора днес печелят пари от това… Вземете например лайфстайл списанията – отворете ги и ще видите рецепти за щастие, според които всички тези неща по някакъв начин ще се наредят. Ако направиш еди-каква си поза, ако кажеш точно тази фраза, ако кажеш точно онази дума и застанеш по точно определен начин – по някакво чудо всичко ще заработи правилно.
Най-страшното от всичко е, че срещаме това дори и в Църквата. Получавам толкова драматични мейли - молби за помощ от хора, които вярват, че ако им кажа точната „абра-кадабра“, някаква магическа дума или фраза, и я научат, проблемът им ще се реши.
Проблеми, които са изградили с години – с безразличие, със суровост… понякога в продължение на десетилетия. И после отиват при някого и мислят, че той ще натисне някакво магическо копче, ще каже някаква магическа фраза, и всичко ще се оправи.
Знаете ли колко много такива случаи има? Това е общото усещане за всичко днес – натискаш копче, и се случва. С това се занимаваме денонощно – и вие, и аз. Сякаш има „подходящо копче“ и за всяка ситуация – без нищо да се промени. И най-вече, без аз самият да се променя.
Но за да се промени нещо, трябва да се задейства тайнството на кръста. Както Бог полага усилие, за да ме търпи, усилие, за да ме обича — така трябва и аз да положа някакво усилие. Да се затрудня в нещо, да спра нещо, да започна нещо друго.
Ако някой отидеше при стареца Йосиф Исихаст и му кажеше: „Свети отче Йосифе, аз съм една развалина, един пропаднал човек… Може ли малко да го променим това?“, тогава да видите какво значи благодатта у светеца, тогава да видите какво значи благословение!
Оплакването на светите хора беше едно и също - и на отец Порфирий, и на отец Паисий, и на други. Чувал съм го лично: „Отче, – ми казваха – никой не идваше да ме пита: ‘Как да стана Божи човек? Какво иска Бог от мен? Как да живея?’ Всички ме питаха: ‘Коя да взема? Коя няма да взема? Кой е добрият адвокат? Как да си получа парите? Как да намеря съкровището?’“ Понеже бяха чули, че отец Порфирий виждал заровените съкровища… А тези свети хора бяха пълни с любов, и затова изпитваха такава самота. Това е самотата на Христос. Искам от години да напиша книга с това заглавие: „Самотата на Христос“.
Знаете ли каква самота носи тази велика любов? Както казва Савопулос някъде: „Понеже обичах много, останах сам.“ Това казва Христос: „Който обича много, остава сам.“ Защото как другият да те разбере?
Но когато се окажеш в болницата, на ръба на смъртта, тогава, със задна дата, казваш: „Боже мой, в какъв рай съм живял… заслужавах ли го?“ А Светият Дух ти отговаря отвътре: „Изобщо не го заслужаваше.“ И започва да ти показва: както направи там, какво каза там и какво не направи тук… Тогава започва покаянието. Тогава започват стенанията на едно друго състояние, което променя човека.
Човекът не е това, което си мислим. Ако бяхме „хора“ само в този повърхностен смисъл, щяхме да сме просто животни. И нямаше да имаме никакви въпроси, и тази зала щеше да е празна, и аз щях да говоря на стените… Но ние сме същества, които сме богове, и трябва да освободим божествеността си. Трябва да живеем вечността още от сега и да се отворим за истинския дар на Бога – този, заради който Той стана човек.
А ние Му казваме: „Кой си ти, Боже, а? Ти си Бог – стой си там горе, и хвърляй мълнии като Зевс, раздавай възмездие като Аллах.“ А Той влиза в историята. И поема върху себе си страданието, смъртта и кръста. И се бори, с кръста, за да ми покаже колко ме обича. В отговор на тази нелогична любов, човек прави същото – отговаряш Му, отиваш и … се срещате някъде там.
Цялата история се развива с една-единствена цел: да приеме, да осмисли въплъщението – въплъщението на Божия Логос. Няма друга цел. След като изпробваме всички задънени улици – онези, които вече сме изпробвали, и онези, които идват и ще са още по-лоши. Финалният ад, казват отците, го създаваме ние, заедно с дявола, и още отсега започваме да го строим…
И така – защо стана въплъщението? Казвам го и пак ще го кажа: За да се изпълни най-лудото ни желание, най-смелата ни мечта – да имаме живота на Бога на разположение, да можем да се причастяваме с Неговото Тяло и Кръв, да имаме благодатта, само с мъничко покаяние, само с мъничко съзнание, за да започне да обитава в нас, да започне да ни дава усещането за вечен живот. Да разберем, че смърт не съществува, да проумеем неща, които онези там са виждали, живели, докосвали – точно както аз сега докосвам тази чаша.
Това не е метафизика – това е опит. Метафизика има в изобилие във философията – аз я обикнах много. Една от книгите ми е „История на древната философия“. Някои не разбират, но аз идвам оттам. Това, което ви описвам, е един път, една вътрешна траектория.
Без този опит – от опита на свещеното, от опита на благодатта, стигаме до пълна некроза, която е близо до депресията. Нищо вече не ме вълнува. Разочарован съм от всичко. Не искам нищо. Нали така? Не съществувам. Опитът с хората е толкова болезнен, че вече не искам никакви отношения. Страх ме е от връзките. Днес хората се страхуват да влязат във връзка. Страхуват се. Младите хора – от това имам личен опит, защото работя с тях. Питам един 35-годишен мъж: „Ще се ожениш ли?. "Какъв брак?!“, ми казва. „Те всички са луди. Всички жени, които съм срещал досега, са били луди!“.
И нека сега се върнем към темата – всичко, което описвам досега, са всъщност начини за самоубийство, за едно доброволно самоубийство – никой не ни го налага, но ние сами си го причиняваме. Хората днес са толкова наранени, толкова травматизирани, пълни с болка, с вътрешни кръвоизливи. Само благодатта може да възстанови това, може да го излекува – но по човешки начин, това не се лекува. Проблемът е, че търсят изцеление един в друг – и така се нараняват още повече.
И така, за да стигнем до нашата тема – какво е бракът за Църквата? Знаете ли, аз обичам монашеството. Обичам го, защото в него се проявява онази прекомерност, онази огромна отдаденост. Да, но Бог създаде мъж и жена, доколкото знам. Не създаде монашеството. Откъде се появи това? Откъде ни дойде? Да не би това състояние да е естествено? Монашеството може да бъде разбрано само като коригиране на проблема на кого отдаваме нашата воля. Монашеството е чисто отдаване на Божията воля. Нека се опитаме да обясним.
Какво стана с този първи брак – между тези две прекрасни същества, за които и биологията казва (според теорията на митохондриалната Ева), че съществува една първична двойка homo sapiens sapiens – в Африка, от която произлизаме всички. Тези двамата бяха първо призвани. Какво стана с тях? Бог създаде двама, повтарям, не създаде монаси.
И сега да обясня – създаде мъж и жена. Но какво стана после? Дойде изкушението и каза на Ева – с аргумента на един възхитителен, невероятен философ: "Не си свободна, за да бъдеш като Бога, както ти каза Той. Трябва да поставиш съществуването си на изпитание, да го започнеш от нулата. Започни с непослушание, защото виждам, че не си добре..."
И така, какво е трябвало да направи Ева? Два варианта е имала. Първото — да се обърне към Бог и да каже: 'Господи, какво ми говори този тук? Да го кажа ли на Адам или не?' Второто — да отиде при Адам и да му каже: 'Скъпи и единствен мой мъже' (а той наистина беше единствен), 'това същество тук ми говори нещо. Хайде да попитаме Бога заедно, да го разберем заедно, защото тези неща са дълбоки, звучат разтърсващо, но ако ще сбъркаме, нека сбъркаме с Него, понеже от Бога се учим, не от другите създания.'
Какво направи Ева? Нито едно от двете. Отиде при Адам и, използвайки духовната власт, която имаше над него – защото жената е тази, която има духовната власт, а не мъжът. Мъжът има интелектуална власт, но духовната власт в една двойка винаги принадлежи на жената. Знаете ли защо? Бог така е създал жената – за да напомня на Адам за прякото вмешателство на Бога. Защото тя самата е сътворена чрез директна Божия намеса. Нали така? Адам знае, че е сам. И изведнъж се събужда и до него – кой е? Кой направи това? Бог. Ева е директна Божия намеса. Затова и във всички двойки жените обикновено са по-духовни. Тоест, защото са по-надарени същества що се отнася до чувствителност, любов, отдаденост и вярност. Те по-лесно разбират какъв е Бог.
Старецът Паисий често го казваше: „Колко жалко! Не разбират колко лесно е за тях да станат светици. И разпиляват всичко това – в ревност, във външен вид, в това как ще се покажат, какво ще направят… Не разбират колко надарени същества са“.
Дори психологията признава това – за анима и анимус (понятия в психологията, въведени от Карл Юнг). „Анима“, женската страна в човека, която притежава мъжът, я получава от майка си. А момичето взема „анимус“, мъжкия аспект, от баща си. Но духовността е анима. Но да не се отклоняваме…
Какво трябваше да направи Адам, когато чу Ева? Да ѝ каже: „Ела тук. Уважавам те напълно. Сигурен съм, че това, което казваш, има нещо общо с истината. Затова, хайде да попитаме Бога заедно, да ни каже. Ние сме тварни същества, дали не грешим? Хайде да го попитаме.“
Направи ли го това Адам? Не. Вместо да се подчини на Бога, се подчини на Ева. Вместо да се посвети на Божията воля, се посвети на волята на Ева – и се подхлъзна. Ева не прояви послушание към Адам – Адам прояви послушание към Ева, както почти винаги се случва, с малки изключения.
Някои възразяват, че това не е вярно. Много пъти мъжът се чувства „мъж“ само когато е груб, защото вътре в себе си се бои, че жената знае по-добре. И това го плаши – страх го е, че тя ще му отнеме господството.
Не забравяйте, че след грехопадението Бог каза на жената: „Към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над теб“. Няма вече ти да бъдеш тази, която насочва мъжа, но ти ще се обръщаш към него с боязън, защото той ще озверее. Това не е клетва, а предсказание, пророчество – Бог казва какви ще са последиците за двамата от това, че нито единият, нито другият направиха това, което трябваше да направят.
И тук се появява възможността за един друг отговор на Адам – като монах, а също и на Ева. Адам все едно казва: „Обичам всички жени на земята, но повече обичам Онзи, който ги е създал.“ И се обръща към Бога и прави този голям скок. И жената, понеже тя също се нуждае от покаяние, го последва. С други думи, монашеството е приемливо само като коригиране на проблема с отдаването на собствената ни воля – то е едно абсолютно, крайно отдаване на Божията воля.
Но какво да правим ние, които не сме монаси?
Ако монашеството е едно превъзходно дарование, тогава и бракът – и това е единственият начин да го разберем в пълнотата му – може да опишем със същата дума: дар, харизма. Бракът е дар. Това е дарът, чрез който отново се поправя същият проблем – и двамата, мъжът и жената, се подчиняват на Божията воля. Разбрахте ли?
Някои не разбират богословието на монашеството – дори монаси не разбират какво всъщност е монашеството. Сякаш само то е дар от Бога за хората. Не! И бракът е дар – дар, и нищо друго. В Църквата бракът е онзи дар, чрез който естествената връзка се връща обратно към дара на посвещението, на отдадеността, на Божията воля.
Затова и семейството е точно това – тайнство. Тоест, и то е дар. Не се женя просто, защото обичам някого. За това не е нужен брак, нали? Не е нужен! Брак се сключва, защото тази естествена връзка я насочвам към Христовото послушание, насочвам я към Бога, към отварянето към Неговата благост, към Неговата воля – и така я превръщам в тайнство, в Негово откровение.
(следва)
