Откъс от Дневниците на прот. Ал. Шмеман
Събота, 11 февруари 1978 г.
Потапяне, вчера и днес, в съвсем непознатия ми свят на коптското християнство. И веднага съм длъжен да изразя главното си впечатление: c’est édifiant и c’est vivant[1]…
Помня ужасното си впечатление от посещението през 1971 г. в Антиохийската патриаршия в Дамаск, а преди това – през 1966 г., в Йерусалим, Истанбул и Атина… Навсякъде оставах с това унило чувство за нещо отживяло, за номинализъм, угасване и скованост от миналото и цялата тази „църковност“ – existence of a non-existent world[2]. Безжизнени йерарси. Страх. Лъжа и корупция. „Византинизъм“.
И ето, срещата миналата година в Лос Анджелис с папа Шенуда ІІІ, патриарха на Коптската църква. И моменталното усещане за автентичност, жизненост, духовност и откритост. А сега в Кайро се срещам със самата коптска реалност. В Египет коптите са около седем милиона! Църква, която – въпреки столетията на гонения (византийски, арабски, турски), въпреки окръжаващото я море от ислям, въпреки самотничеството си и целия духовно-политически хаос на Близкия изток – е жива и се възражда! Какъв урок за вечно опечалените византийци, за целия този „гръцки рак“ в тялото на православието!
Сутринта – на дълъг прием при Шенуда. И веднага – за най-важното: Църквата, пътищата към единството, мисията, Африка, младежта… Разгледахме грандиозната нова съборна църква, семинарията им, печатницата, недостроения „папски дворец“. Много безвкусица, но това е от столетията на гетото, стихийно преодолявано отвътре…
Вечерта – нещо поразително. В претъпканата църква седем хиляди души слушат – както всеки петък – патриарха. На малка масичка пред него има стотици хартийки с въпроси. Той избира пет-шест от тях и им отговаря – поразително по простотата си и в същото време с дълбочина (за смисъла на молитвата „Господи, помилуй“; за смъртта на нечия майка – къде е тя сега; за някакво петнадесетгодишно момиче – може ли то да отиде в манастир; на някого, който бил обещал, ако издържи изпитите си, да работи в църковното училище и не изпълнил обещанието си, и т.н.). После им чете лекция за изкушенията на Христос в пустинята и пак истински, живо, пастирски, питателно… Къде в православието може да бъде видяно и изпитано това – патриарх в жива беседа с народа си?
Преди това през деня – пирамидите. Радвам се, че отидох – не може да дойдеш в Кайро и да не ги видиш. Вътрешно обаче те „не ми действат“. С ума си разбирам, че са интересни и грандиозни, разбирам своеобразната им красота. С душата си обаче чувствам, че всичко това е мъртво, че не е мое, че е минало, нещо, откъснато от живота, туристическо. Жива и истинска е само пустинята. А пирамидите и сфинксът са само мъртви паметници на мъртва гордост.
Затова пък днешният ден е необикновен – посещение на три манастира в самата тази пустиня, с практически непрекъсната традиция още от Антоний Велики, Макарий Велики и т.н. Гробницата на Ефрем Сирин! Най-поразителното обаче е, разбира се, че всичко това живее. Истински монаси! Та аз досега никога не съм виждал нещо различно от подражание, от игра на монашество, всякакви дрънкулки, фалшифициране, стилизация и най-важното – неудържимо бърборене за монашеството и за „духовността“. А ето че те са в истинска пустиня! В истинския подвиг… И колко много млади сред тях. При това никаква реклама, никакви брошури за духовността. За тях никой не знае нищо и това изобщо не ги интересува. Всичко това просто те шокира. В главата се въртят хиляди въпроси, но в тях ще трябва да се ориентирам постепенно. Засега тази разходка в пустинята остава като нещо лъчезарно…
Неделя, 12 февруари 1978 г.
Сутринта – посещение на стария Кайро. Литургия в коптска църква. Впечатлението ми е някак смесено. От една страна, това е несъмнено „александрийство“. Всичко е „под покрова“, през покрова… Малки царски двери и там, на престола, свещеникът извършва нещо „неземно“. Извършва го необичайно бавно, на фона на един много дълъг и абсолютно неподражаем молитвен напев… От друга страна пък, радва освежаващото отсъствие на „византинизма“.
Коптският квартал в старо Кайро: гето, в което входовете към храмовете са почти скрити. Зад това се крие хилядолетното отхвърляне, навикът да се „криеш“, да живееш в себе си – тук изглежда го има и влиянието на „пустинята“, на монашеството. Всичко е занемарено.
Затова пък девическият манастир е тих, слънчев и радостен.
Наоколо е старият Кайро, което е невъзможно за описване. Градът е едновременно и гъмжащ, и безкрайно оживен, но и някак си застинал в това гъмжене, тъй като е неизменен. Следобед – дълга разходка из Кайро под почти лятно слънце. Мръсотията, шумът и „струпването“ в този град са абсолютно поразителни. И бедността, страшната бедност. С нещо търгуват, но някак безнадеждно, безучастно. Ако купят, купят, ако не – не. Имаш чувството, че никой тук няма „проекция“ за бъдещето (подобрение на живота и т.н.), защото никой не вярва в него. Дали е от присъщия на бедността фатализъм? Или от исляма? Да изкараш деня, да поседиш, да попушиш, да поговориш с някого. И тази бедност на дрехите. Навсякъде седят, дори просто клечат като вцепенени стари араби. Когато обаче ги попиташ откъде да минеш, са много дружелюбни…
Друг, абсолютно друг свят. И не знаеш правилно ли е, необходимо ли е да бъде той влачен към западната цивилизация. Макар да е ясно, че без нея той просто умира от глад.
Всички са като без бъдеще – и арабите, и коптите. Настоящето се състои в това да оживеят. Разбираемо е защо е по-добре да идеш в манастир. Светът е „оцеляване“. Какви ти тук „космизъм“, „есхатология“, „действие“ и „мисия“… Във връзка с това си мисля и за исляма, за съдбоносното му значение в историята въобще и в частност – в историята на християнството.
Превод: Борис Маринов