Бащата на латинското богословие бл. Августин Ипонски (354-430) държи за сакраменталния реализъм, присъщ на Изтока. За него в евхаристийната жертва Христос е едновременно принасящ и принасян.[1] Христос взема Сам Себе Си в ръце, когато казва „Това е Моето тяло“ (In Ps. 1, 10; Sermo 22, 7).[2] Извършването на Евхаристията е актуализиране на Христовата смърт (Enarr. Ps. 21).[3] Не говори за чисто символично интерпретиране на Христовите Дарове казаното от бл. Августин: „Жалко робство на душата е да се приемат знаците, а не нещата и човек да не може да вдигне окото на ума си над телесната твар към вечната светлина“ (De doctrina christiana 3, 5; срв. De civitate Dei 21, 25).[4]
Реалистичният възглед на бл. Августин е възприет от св. папа Григорий Велики и след кончината му е разпространен широко на Запад. Първият труд по въпроса е написан от френския бенедиктински монах, канонизиран за светец, Пасхазий Радберт (ок. 790-865) и е озаглавен За тялото и кръвта на Господа.[5] Той смята, че евхаристийният хляб е същата пресъществена плът, родена от Дева Мария, която страда на Кръста и възкръсва и която поради Божието всемогъщество се преумножава във всяка литургия. Ho той твърди, че нашето участие в Евхаристията е духовно, а не материално и че само вярващите приемат Христовите Дарове. Този първи системен труд за Евхаристията се разпространява и има голямо влияние.
На професионалните богослови Ханс Урс фон Балтазар (1905-1988) е известен като най-значимият римокатолически богослов на 20 в. Създава монументално по обем и стойност творчество, посветено на разнообразни богословски, философски, социални и литературни теми. Сред тях изпъкват неговите изследвания върху гръкоезичните отци на Църквата (особено св. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски), шестнадесеттомната му богословска систематика, но най-вече трайното му вълнение от въпросите пред християнското свидетелство в днешния свят. Фон Балтазар е действащ свещеник, за известно време член на Йезуитския орден, който напуска през 1950 г. Въпреки огромния му авторитет в академичните и църковните среди и съвместната му работа с влиятелни личности в римокатолическата йерархия като Жан Даниелу, Анри де Любак, Валтер Каспар, Йозеф Ратцингер (сега папа Бенедикт Шестнадесети) и др., той живее уединено и аскетично. Настоява неотклонно на неразделната връзка между догматическите истини и мистичния опит. Фон Балтазар посвещава голяма част от живота си на просветна работа сред хора, на пряка благотворителност и изтощителни грижи за смъртно болен човек. Друга част от видимото му ежедневие заема музиката – известно е, че фон Балтазар е знаел наизуст всичко написано от Моцарт. Смъртта му изпреварва с два дни церемонията по неговото удостояване с кардиналско звание, което вече е отказал преди години, но в края на живота си приема като послушание към папа Иоан Павел Втори. Би трябвало да се спомене и че през 1965 г. е отличен от Свещения Кинотис на Света гора с най-високата ѝ награда – Златния кръст на Атон. Краткото есе, което предлагаме на читателите на Двери, е посветено на недъзите на старозаветното мислене и тяхната инерция в християнството.














