Мобилно меню

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)

Бащата на латинското богословие бл. Августин Ипонски (354-430) държи за сакраменталния реализъм, присъщ на Изтока. За него в евхаристийната жертва Христос е едновременно принасящ и принасян.[1]  Христос взема Сам Себе Си в ръце, когато казва „Това е Моето тяло“ (In Ps. 1, 10; Sermo 22, 7).[2] Извършването на Евхаристията е актуализиране на Христовата смърт (Enarr. Ps. 21).[3] Не говори за чисто символично интерпретиране на Христовите Дарове казаното от бл. Августин: „Жалко робство на душата е да се приемат знаците, а не нещата и човек да не може да вдигне окото на ума си над телесната твар към вечната светлина“ (De doctrina christiana 3, 5; срв. De civitate Dei 21, 25).[4]

Реалистичният възглед на бл. Августин е възприет от св. папа Григорий Велики и след кончината му е разпространен широко на Запад. Първият труд по въпроса е написан от френския бенедиктински монах, канонизиран за светец, Пасхазий Радберт (ок. 790-865) и е озаглавен За тялото и кръвта на Господа.[5] Той смята, че евхаристийният хляб е същата пресъществена плът, родена от Дева Мария, която страда на Кръста и възкръсва и която поради Божието всемогъщество се преумножава във всяка литургия. Ho той твърди, че нашето участие в Евхаристията е духовно, а не материално и че само вярващите приемат Христовите Дарове. Този първи системен труд за Евхаристията се разпространява и има голямо влияние.

Цялата статия: Евхаристията в Римокатолическата църква

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

1_101.jpgНа професионалните богослови Ханс Урс фон Балтазар (1905-1988) е известен като най-значимият римокатолически богослов на 20 в. Създава монументално по обем и стойност творчество, посветено на разнообразни богословски, философски, социални и литературни теми. Сред тях изпъкват неговите изследвания върху гръкоезичните отци на Църквата (особено св. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски), шестнадесеттомната му богословска систематика, но най-вече трайното му вълнение от въпросите пред християнското свидетелство в днешния свят. Фон Балтазар е действащ свещеник, за известно време член на Йезуитския орден, който напуска през 1950 г. Въпреки огромния му авторитет в академичните и църковните среди и съвместната му работа с влиятелни личности в римокатолическата йерархия като Жан Даниелу, Анри де Любак, Валтер Каспар, Йозеф Ратцингер (сега папа Бенедикт Шестнадесети) и др., той живее уединено и аскетично. Настоява неотклонно на неразделната връзка между догматическите истини и мистичния опит. Фон Балтазар посвещава голяма част от живота си на просветна работа сред хора, на пряка благотворителност и изтощителни грижи за смъртно болен човек. Друга част от видимото му ежедневие заема музиката – известно е, че фон Балтазар е знаел наизуст всичко написано от Моцарт. Смъртта му изпреварва с два дни церемонията по неговото удостояване с кардиналско звание, което вече е отказал преди години, но в края на живота си приема като послушание към папа Иоан Павел Втори. Би трябвало да се спомене и че през 1965 г. е отличен от Свещения Кинотис на Света гора с най-високата ѝ награда – Златния кръст на Атон. Краткото есе, което предлагаме на читателите на Двери, е посветено на недъзите на старозаветното мислене и тяхната инерция в християнството.

Цялата статия: Може ли „последното време“ да започне по средата на историята…

4.9493670886076 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (79 Votes)

1_91.jpgЦарствената Дева, облечена в истинна слава и достойнство, не се нуждае от още някаква лъжлива слава (Бернар Клервоски)

Някои хора, като се подлъгват от сходството на словесните изрази или лъжливата асоциация на идеи, смесват учението на Римската църква за непорочното зачатие на Мария с догмата за девственото зачатие на нашия Господ Иисус Христос. Първото от тези учения, което е нововъведение на римския католицизъм, се отнася към раждането на самата Пресвета Дева, докато второто, общото съкровище на християнската вяра, се отнася до Рождеството на нашия Господ Иисус Христос, „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек“.

Учението за непорочното зачатие води началото си от това особено почитание, което някои духовни кръгове в отделилия се Запад започват да въздават на Пресветата Дева от края на 14 в. То е провъзгласено за „богооткровена истина“ на 8 декември 1854 г. от папа Пий Девети motu proprio (без свикване на събор). Този нов догмат е приет с намерение за прослава на Пресветата Дева, която, като оръдие на въплъщението на нашия Господ, става съучастница в нашето изкупление. Според това учение тя се била ползвала от специална привилегия – да не бъде подложена на първородния грях от момента на зачеването ѝ от нейните родители Йоаким и Анна. Тази особена благодат, която я е сътворила, така да се каже, сякаш изкупена преди подвига на изкуплението, ѝ била дарена с предвиждане на бъдещата заслуга на нейния Син. За да се въплъти и да стане „съвършен човек“, божественото Слово се нуждаело от съвършена природа, не заразена от грях; трябвало е, следователно, съдът, от който Той е възприемал Своята човечност, да бъде чист от всякаква сквернота, отнапред очистен. Оттук, по мнението на римските богослови, произтича необходимостта да се дарува на Пресветата Дева, макар и зачената по естествен път като всяко човешко създание, особена привилегия, като я поставя извън потомството Адамово и я освобождава от първородната вина, обща за целия човешки род. Действително, според новия римски догмат, Пресветата Дева се била приобщила още от майчина утроба към състоянието на първия човек преди грехопадението.

Цялата статия: Догматът за непорочното зачатие

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (40 Votes)

1_9.jpgНа десетото заседание на Международната смесена комисия за богословски диалог между Православната църква и Римокатолическата църква в Равена беше заявено, че комисията постави „твърда основа за бъдещата дискусия по въпроса за първенството в Църквата на вселенско равнище“. „Твърдата основа“, както следва от Параграф 46 на официалния документ, е признанието, че през първото хилядолетие до окончателното разделение през 1054 г. Римският епископ е бил признат за пръв сред петимата патриарси в рамките на нормално функциониращата тогава съборна система. На заседанията също така беше набелязана темата за по-нататъшната дискусия за примата: „Остава да се изучи по-дълбоко въпросът за ролята на Римския епископ в общението на всички църкви. Каква е особената функция на епископа на „първия престол“ в еклисиологията на кинонѝята и в светлината на казаното от нас за съборността и властта? Как да се разбира и осъществява учението на Първия и на Втория Ватикански събори за вселенското първенство в светлината на църковната практика през първото хилядолетие? Ето критичните въпроси на нашия диалог и надежди за възстановяването на пълното общение между нас“ (Параграф 45).

Цялата статия: Документът от Равена и първенството на папата

4.952380952381 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (21 Votes)

2808_4.jpgКъм най-късните догматически определеня, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на св. Богородица и догмата за телесното ѝ възнесение на небето.

В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При св. отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица“, с което Църквата потвърждава богомайчинството на Мария на Третия вселенски събор (431 г.), е утвърдено в контекста на христологическите спорове. В противоположност на тези, които са отричали богомайчинството ѝ, с това решение съборът е отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.

В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.

Цялата статия: Римокатолическата мариология
Страница 1 от 3

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики