Откъс от Дневниците на прот. Ал. Шмеман

Събота, 11 февруари 1978 г.

Потапяне, вчера и днес, в съвсем непознатия ми свят на коптското християнство. И веднага съм длъжен да изразя главното си впечатление: c’est édifiant и c’est vivant[1]…

Помня ужасното си впечатление от посещението през 1971 г. в Антиохийската патриаршия в Дамаск, а преди това – през 1966 г., в Йерусалим, Истанбул и Атина… Навсякъде оставах с това унило чувство за нещо отживяло, за номинализъм, угасване и скованост от миналото и цялата тази „църковност“ – existence of a non-existent world[2]. Безжизнени йерарси. Страх. Лъжа и корупция. „Византинизъм“.

И ето, срещата миналата година в Лос Анджелис с папа Шенуда ІІІ, патриарха на Коптската църква. И моменталното усещане за автентичност, жизненост, духовност и откритост. А сега в Кайро се срещам със самата коптска реалност. В Египет коптите са около седем милиона! Църква, която – въпреки столетията на гонения (византийски, арабски, турски), въпреки окръжаващото я море от ислям, въпреки самотничеството си и целия духовно-политически хаос на Близкия изток – е жива и се възражда! Какъв урок за вечно опечалените византийци, за целия този „гръцки рак“ в тялото на православието!

След няколко дни Българската православна църква ще избере нов патриарх – личност, от която зависят до голяма степен бъдещото ѝ развитие и облик. Думата „патриарх“ е от гръцки произход и означава „първоотец“, „старши отец“. В ранната Църква титулът „патриарх“ се появява през 5 в. и се използва за главния епископ на дадена автокефална, т. е. самостойна църква. Днес в света съществуват девет патриаршии, като Българската е шеста поред в исторически план и първата, която е удостоена с такъв висш статут извън петте ранни патриаршии – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

На 24 февруари за трети път в най-новата ни история след последното, третото, възстановяване на патриаршеското достойнство на Българската църква през 1953 г. ни предстои да избираме патриарх. Това ще се извърши според новия църковен устав от 2008 г.

Мощите (гр. λείψανα, лат. reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (ум. ок. 155 г.), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът". Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.

Днес е неделята на мироносиците. В този ден и през цялата седмица след него песнопенията в православното богослужение са посветени на няколкото жени, следвали Иисус Христос през време на Неговата проповед в Галилея, Самария и Юдея, помагали на делото Му, а след това станали и първите свидетелки на възкресението Му. Заедно с тях се чества паметта и на двама видни юдеи, Никодим и Йосиф, неявни ученици на Спасителя, които участвали при погребението на Иисус, а Йосиф от почит и обич към Учителя дори предоставил за погребението Му гроба, изкопан в имота му за самия него.

Имената на жените-мироносици не са точно известни или поне не на всички жени, както не е известен и точният им брой. Но Бог ги знае „по лице“ и по сърце и отдавна ги е приютил в Своето небесно царство, за да са винаги при Него, при Неговия въплътил се, пострадал, умрял за нашите грехове и възкръснал от мъртвите Син, та да гледат те Неговата вечна слава. Това е наградата на жените-мироносици за тяхната вярност, обич, трудове, жертвоготовност.

Празниците на св. братя Кирил и Методий всяка година поставят отново пред нас задачата не само за честването на тяхната памет, но също и за изследването на тяхното дело. Един от нерешените въпроси е за мястото на престоя на св. Методий по време на неговото пленничество в Германия. С оглед на нарастващата българска емиграция отговорът на този въпрос има не просто академичен характер, а следва да помогне и при намирането на място, където да се отпразнува подобаващо тяхното дело. Необходимостта от такова място се проявява и във факта, че още по времето на комунизма беше обявено, че мястото на пленничеството на св. Методий е бил манастирът „Елванген“. Въпреки че тази хипотеза още от самото начало е посрещната скептично от много учени, защото няма нито едно доказателство за такъв престой, това не попречи от „Елванген“ да се направи място за почитане на двамата братя, където идват не само българи, но и представители на други славянски народи, най-вече на македонци и словаци, докато руснаците обикновено отсъстват. През 70-те години българското правителство поставя възпоменателна плоча на това място, а местните политици предприемат всичко възможно, за да придадат на малкото градче международен профил, като го налагат за център на поклонение за славянските емигранти и не само.