Периодът на Великия пост е необикновено време. Не само заради различната храна, не само заради различното богослужение, не само заради съсредоточаването на нашето внимание и мисли върху връзката ни с Бога. Църквата внася в този период нови образователни елементи в богослужението, както за миряните, така и за клириците. Един конкретен пример в това отношение е молебенът на Неделя православна, наречен Тържество на православието. Той започва да се извършва през Първата неделя на Великия пост от 9 в. Конкретният повод е края на иконоборческата ера във Византия и възстановяването почитта на свещените изображения.

Молебенът съдържа: молитви за единството на Църквата, апостолско и евангелско четиво, символа на вярата, утвърждаване на „съборите на светите Отци, техните предания и писания, съгласни с Божественото откровение”, анатеми на тези, които се противят на Божествената истина, „възпоменание за всички, които са се подвизавали за православието със слова, писания, учение, страдания и богоугоден живот, като негови защитници”, и накрая се отправя молитва за „тези, които сега, подготвяйки се за вечното блаженство чрез спасителната вяра и добродетелта, утвърждават православието”. Текстът на молебена е съсредоточен върху важността на единството и мира в Църквата, като залог за спасението на нейните членове.

Откъс от Дневниците на прот. Ал. Шмеман

Събота, 11 февруари 1978 г.

Потапяне, вчера и днес, в съвсем непознатия ми свят на коптското християнство. И веднага съм длъжен да изразя главното си впечатление: c’est édifiant и c’est vivant[1]…

Помня ужасното си впечатление от посещението през 1971 г. в Антиохийската патриаршия в Дамаск, а преди това – през 1966 г., в Йерусалим, Истанбул и Атина… Навсякъде оставах с това унило чувство за нещо отживяло, за номинализъм, угасване и скованост от миналото и цялата тази „църковност“ – existence of a non-existent world[2]. Безжизнени йерарси. Страх. Лъжа и корупция. „Византинизъм“.

И ето, срещата миналата година в Лос Анджелис с папа Шенуда ІІІ, патриарха на Коптската църква. И моменталното усещане за автентичност, жизненост, духовност и откритост. А сега в Кайро се срещам със самата коптска реалност. В Египет коптите са около седем милиона! Църква, която – въпреки столетията на гонения (византийски, арабски, турски), въпреки окръжаващото я море от ислям, въпреки самотничеството си и целия духовно-политически хаос на Близкия изток – е жива и се възражда! Какъв урок за вечно опечалените византийци, за целия този „гръцки рак“ в тялото на православието!

След няколко дни Българската православна църква ще избере нов патриарх – личност, от която зависят до голяма степен бъдещото ѝ развитие и облик. Думата „патриарх“ е от гръцки произход и означава „първоотец“, „старши отец“. В ранната Църква титулът „патриарх“ се появява през 5 в. и се използва за главния епископ на дадена автокефална, т. е. самостойна църква. Днес в света съществуват девет патриаршии, като Българската е шеста поред в исторически план и първата, която е удостоена с такъв висш статут извън петте ранни патриаршии – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

На 24 февруари за трети път в най-новата ни история след последното, третото, възстановяване на патриаршеското достойнство на Българската църква през 1953 г. ни предстои да избираме патриарх. Това ще се извърши според новия църковен устав от 2008 г.

Проекции на религиозната дискриминация от 19 век

Културкампф е термин от историята на Прусия и Германия, обозначаващ период на политически и идеологически сблъсъци в най-общ смисъл между немското протестантство и немският католицизъм, а в по-тесен смисъл между намиращата се във възход немска държавност, представяна от Ото фон Бисмарк и възприеманото от нея като пречещо на националния възход (по отношение на светското образование, гражданските бракове и пр.), подчинено на папата католическо духовенство. Всичко започва в Берлин през 1870 г. с анексията от страна на Прусия на останалите немски държавици, дала началото на втория (а по-късно и третия) германски Райх. През 1872 г. влиятелният Йезуитски орден е забранен. Редица други закони и административни мерки постигат ограничаване на влиянието на католическата църква в Германия. След период на повече или по-малко интензивни борби, през 1887 г. новият папа Лъв XIII обявява за приключен конфликта, който по думите му „навреди на църквата и не донесе полза за държавата“.

Мощите (гр. λείψανα, лат. reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (ум. ок. 155 г.), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът". Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.