Продължение на беседата "Стават ли днес чудеса?"
И така, чудесата спрели ли са? Не, ни най-малко. Никъде в Свещеното Писание не се казва, че някакъв определен момент Бог ще спре да върши чудеса. Не се казва, че Светият Дух е спрял да действа в първите векове или че след епохата на апостолите чудесата са престанали. Божията Майка непрестанно върши чудеса. Същото важи и за светиите – видяхме това дори само с свети Паисий. И не става дума само за чудото – свети Паисий е извършил толкова много чудеса и ще продължи да върши чудеса. Помислете в колко семейства е влязъл, говорил е с тях, довел ги е в Църквата – храмовете се напълниха през миналия Великден. Дойдоха хора на изповед. Това наистина е чудо. Следователно, чудесата не са престанали.
Тогава какво се е променило? Там, където хората дълбоко вярват, че Бог може да действа, има и повече преживявания на чудеса и подобни събития. Затова чудесата често се случват там, където хората нямат нищо друго освен молитвата. Когато си в Африка и нямаш нищо друго освен молитвата – Бог действа. А при нас няма да се молиш – ще отидеш да си вземеш един парацетамол. Ще вземеш лекарство, ще отидеш на лекар. И това е правилно, разбира се... Но искам да ви покажа как се променя нагласата на хората към самата възможност за чудо.
Хората до около 1950–1960 г. в Гърция не са имали този пряк достъп до лекари и други средства. Лекували са се с молитва към светците. Затова имаме толкова много чудеса и толкова много свидетелства за тях. В цялата ни страна има такива места, за които се казва: „стана чудо“, „тук имаше явяване“, защото хората много силно вярваха в чудото. Вярваха в изцелението от Бога, в силата на Светия Дух да лекува, в присъствието на Божията Майка.
Аз например, когато растях – а не съм чак толкова стар, на 50 години съм, си спомням, че баба ми вместо приказки ни разказваше истории за отците от Кудума – Евмений и Партений. Разказваше ни за Панагия Кудумияни, разказваше ни за светци. Всяка вечер събираше нас, внуците, и ни разказваше такива истории. С тези истории израснахме. Израснахме в един свят, в който светиите бяха живо присъстващи. Ангелите, Божията Майка – чудеса навсякъде. Чудеса, свидетелства за чудеса. Целият свят живееше сякаш в една друга реалност. Хората постеха, молеха се, вярваха в чудото.
Днес има силно господство на рационализма. Западното общество е общество на Просвещението, на разума, на рационалното мислене – където едно плюс едно прави две. Не вярваш в чудото, че едно плюс едно може да направи и пет, и десет, и петнадесет. И когато човек не вярва в това, когато не е готов, когато няма такава вътрешна нагласа, тогава там чудото няма да се случи.
Но в страни и места, където има бедност, където има гонения, където християните са преследвани, където има войни, тежки и гранични ситуации за самото човешко съществуване – там има и огромни чудеса, големи чудеса.
Погледнете и помежду си, поговорете – ще видите кога се случват големи чудеса дори и днес сред нас. Когато лекарите кажат, че няма надежда, когато ти кажат „край“, когато има инцидент, който не можем да контролираме.
Всичко останало го контролираме – или поне така мислим.
Днес почти няма място за Бога. Човекът иска да контролира всичко. Мисли, че го контролира чрез разума си, чрез силата си, но в действителност не контролира нищо. Абсолютно нищо. Всичко това е една лъжа, една илюзия, един вид безумие. Но така си мислиш, така ти казват – и оставяш все по-малко място за Бога. Много малко място за чудото, за свръхестественото.
Следователно, чудесата не са престанали, нито благодатта на Светия Дух, нито присъствието на светиите, на Божията Майка и на Христос.
Но в западните общества, част от което сме и ние (в Европа, а не в Азия, Африка или Латинска Америка), макар да има големи постижения в науката и в човешката мисъл, едновременно с това е създадена култура, в която липсва чудото, свръхестественото, удивителното. Много разум, много контрол, много интелект. Това не ти оставя място за нищо друго. Затова виждате какви сме западните хора – уморени, изтощени. Много ум, постоянно мислене – умът непрекъснато работи, мисли, анализира, свръханализира. Човекът иска всичко да разбира, за всичко да има отговор, всичко да контролира, всичко да завладява, всичко да преживее и да му се наслади. Но нищо не го изпълва. Появяват се нови нужди, фалшиви нужди, нови удоволствия – и отново празнота. Има пред себе си благословения – но те не му стигат. Иска още. Душата му се е уморила. Уморява се.
Затова толкова хора пият антидепресанти, успокоителни, наркотици и т.н. Защото прекомерното използване на ума е изпразнило сърцето. Тази прекомерна, едностранчива употреба на разума е оставила сърцето празно. Душата на човека е пресъхнала.
Хората в научно развитите общества, казват, че не виждат чудеса – но нека обърнем внимание, че те живеят в култура, която още от самото начало приема, че чудеса не могат да съществуват. В ума си казват: „Айде сега, такива неща не стават.“ Тоест това е цивилизация, която не оставя много място за чудото. И тогава как се молим, за да поискаме чудо, изцеление в живота си?
В действителност, ако погледнете чудесата в Евангелието, и в цялото Свещено Писание, и при светите отци на Църквата, но дори и при хора около вас, които може вече да са преживели чудо – чудото не изисква никаква сложна молитва, за да се случи.
Чудото има нужда от какво? От противоположното – от простота.
Не от сложност, не от много думи, не от много ум, от много анализ. Казваш си: „Какво да кажа?“ Какво да кажеш на Бога? Нима Бог е някой, комуто ще пишеш съчинение? Твоята молитва не е съчинение, не е химичен анализ, не е математическо уравнение, не е рецепта за готвене. „Как да успея, какво да сложа, какво да добавя, какво да направя?“ – не. В молитвата трябва да вложиш сърцето си, болката си, самия себе си. Да кажеш просто на Христос: „Страх ме е“. Да Му кажеш просто: „Имам нужда от Теб“. Ела в Твоето име. Христос казва в Евангелието от Йоан, че Бог Отец ни обещава: „Каквото и да поискате от Мен в името на Иисус Христос, ще ви го дам“. Осмелете се да поискате. „Боже мой, Отче мой, в името на Иисус Христос Те моля да изцелиш сина ми.“ „Боже мой, Отче мой, в името на Иисус Христос Те моля да изцелиш тази болест, да я премахнеш.“ С простота, със сърце, с болка. Не са нужни големи анализи. Следователно, чудото не се предизвиква от сложни молитви.
Хората искат от Бога това, от което имат нужда, съвсем просто: „Ела, Господи, защото ме е страх.“ „Ела, Господи, защото ми е студено.“ „Ела, Господи, защото съм сам.“ „Изцели болестта ми.“ „Ела с мен на химиотерапията, на операцията, в трудността…“ Нещо такова...
Точно същото виждаме и в Деянията на апостолите. Апостол Павел говори, мястото е пълно с хора, и едно момче седи на прозореца. Докато седи, се подхлъзва, пада и умира. Хората се объркват, паникьосват се – така пише в Деянията на апостолите. Тичат насам-натам. А апостол Павел остава напълно спокоен.
Той слиза долу, взема го в прегръдките си, държи го в обятията си и му казва: „Стани“. Толкова просто. „В името на Иисус Христос ти казвам – стани.“
И това момче го вдигат нагоре и то е живо. Виждат, че вече е топло, че сърцето му бие.
Такива чудеса имаме много в Деянията на апостолите. Много такива чудеса – с една проста дума. Нищо сложно, нищо особено.
Следователно, ако искаме да обобщим, ще кажем, че в молитвата трябва да има две движения.
Първото е да има вяра – вярата ти, че Христос е Синът Божий, че Той може да изцелява, че Той може да даде решение на проблема ми, че Той може да ме подкрепи. Защото понякога може и да не се изцеля от дадена болест, но имам нужда Той да ми даде сила да устоя в болестта. И това е чудо. Така че първото е да имам вярата, че Христос е Този, Който може да направи всичко това.
И второто е да имам доверие, тоест да се оставя на Неговия план, да се предам на Неговата воля. Това означава: ако ми отговори – слава на Бога. Ако не ми отговори – пак слава на Бога. Защото, ако не ми отговаря, значи ми подготвя нещо друго, отваря ми друг път. Иска нещо да науча, да развия, да опозная. Това, че не ми отговаря, може да означава, че по-късно ще ме изцели. Много изцеления и чудеса не стават веднага. Може днес да се помоля за теб и да се изцелиш след месец. Не е задължително да стане веднага – по причини, които Бог знае. Възможно е и изобщо да не се изцелиш от болестта – както апостол Павел, който не беше изцелен, въпреки че той самият беше изцелявал други. В един свой личен случай Бог не го изцели.
Защо? Защото Бог знаеше, че тази болест трябва да остане – тя го смирява, прави го по-човечен, по-снизходителен, по-земен. Прави го по-смирен. И му казва: „Остави я да бъде там. Не ти пречи. Не всичко трябва да решаваме в този живот.“ Така че оставяме Бога да действа така, както Той знае.
Както се е молил сам Христос в Гетсиманската градина: „Отче, не Моята воля, а Твоята да бъде.“ В началото Той се уплашил, плакал, казал: „Отче, каква е тази чаша, която ще пия? Какъв е този кръст, който ще понеса?“ Но след това Самият Христос казва: „Отче, не както Аз искам, а както Ти искаш.“
Следователно, молитвата не означава да убеждаваме Бога да направи нещо. Не се опитваме да Го убеждаваме – сякаш Бог не знае и ние трябва да Го убедим. Това не е някаква хитрост от наша страна. Не съм аз този „хитрец“, който ще убеди Бога, сякаш Той не знае какво да направи и аз трябва да Му обясня.
Молитвата означава да отворим пространство, за да действа Бог. Да Му направим място да влезе в живота ни – в сърцето ни, в ума ни, в чувствата ни, в дома ни, в децата ни, в работата ни – в цялото ни същество. Молитвата означава, че започвам да сътруднича с Бога. Давам Му място да дойде, да влезе в живота ми.
И нека завършим, като кажем, че макар днес да говорихме за чудесата – за Православната църква, освен всичко това, чудесата са знаци на Божието царство, знаци, че Божието царство идва. Но не забравяйте: най-голямото чудо, за което Христос постоянно говори, е покаянието на човека.
Тоест, най-голямото чудо е човек от грешник да стане свят. Човек, който е изгубен, да намери отново смисъла на живота си. Човек да открие отново защо съществува и защо живее.
Това е голямото чудо – да видиш човек изгубен, разбит, потънал в тъга, в зависимости, в наркотици, в страсти, в злоба, омраза, гордост, суета, похот, високомерие – и да го видиш как постепенно се преобразява, променя се, Христос влиза в него, Светият Дух влиза в него. Когато човек, който е изгубен и отчаян, намери надежда – това е велико чудо.
Следователно, чудото не е само изцелението на болест. Чудото е и промененото сърце. Това трябва да запомним.
Човек, който намира вярата, е нещо удивително. Ако намериш вярата, ти си спасен – и в този живот, и в бъдещия.
Защото дори на психологическо и духовно ниво човекът, който вярва, е човек, който може в изпитанията да вижда надежда, да вижда светлина в тъмнината, да казва: „Да, ще издържим, ще устоим, ще се справим, ще се изправим, продължаваме напред.“
Голямо нещо е човек да намери вярата. Защото чрез вярата – и особено когато вярата е в личността на Христос – можеш да се изправиш срещу всичко. Без Христос не можеш да се справиш с нищо. Следователно, чудо е човек, който намира своята надежда. Затова и апостол Павел ни казва в посланията си: „Ако някой е в Христос, той е ново създание.“ Който намери Христос, който е с Христос, който следва Христос – става ново създание. Какво означава „ново създание“? Означава нов човек.
