Отец Константин Кокора е свещеник от Руската православна църква, богослов и педагог от Москва. След началото на руско военно нахлуване в Украйна той заема антивоенна позиция: говори за това в проповеди, на лекции към енорията и в лични разговори с енориаши. Когато патриарх Кирил въвежда задължителната молитва „За Светата Рус“ с прошение за победа на руските въоръжени сили, той отказва да я чете в пълния ѝ вид – и продължава да служи така, както му повелява съвестта.
През октомври 2024 г. с указ на патриарха му е наложена забрана да свещенодейства за срок от три години. След това той фактически е отстранен от всякаква дейност в структурите на РПЦ: отказано му е правото да води огласителни беседи или каквито и да било занятия с енориаши, да разговаря с ученици и дори да посещава дом за възрастни хора. През зимата на 2025 г. о. Константин влиза в работна група, подготвила „Антивоенно изповедание на вярата“, колективно обръщение на православни духовници и миряни, публикувано в „Новая газета Европа“. Когато негов познат е арестуван от ФСБ, семейството на Кокора от страх напуска квартирата си, опасявайки се от обиск – и започва сериозно да обмисля заминаване. С помощта на inTransit о. Константин, заедно със съпругата си и трите им деца, получава френска хуманитарна виза и преди месец заминава за Франция.
– Разкажете как научихте за молитвата „За Светата Рус“ и за това, че всички свещеници са задължени да я четат.
- Патриархът въведе тази молитва през септември 2022 г. и задължи духовенството да я чете на всяка света литургия.
– Какво точно в нея не Ви устройваше?
- Прошението за победа. В молитвата има думи: „се бо брани хотящия ополчишася на Святую Русь“, тоест враговете са се опълчили срещу Светата Рус; и по-нататък: „подаждь нам силою Твоею победу“. Именно тази част, от думите за битката до прошението за победа, в различни периоди я премахвах изцяло. Или оставях края, но добавях уточнение към думата „победа“ – „над греха“. Малко преди да ме повикат пред комисията бях се спрял само на тази последна промяна.
– Колко дълго продължи това, преди да Ви обърнат внимание?
- Четях молитвата с промени от 2022 г. През 2023 г. ме повика епископът, без обяснения, просто секретарят каза, че владиката иска да ме види. Отидох и той веднага ми каза: „Ти какво, най-умният ли си?“ Казах: „Не.“ „А защо променяш думите?“ Казах какво съм променил и обясних защо. Той каза: „Ако отказваш да я четеш, пиша на патриарха и с тебе ще се случи същото, което стана с отец Йоан Ковал.“ Помните ли, когото най-напред лишиха от сан? Той не четеше тази молитва.
Владиката каза, че оттук нататък ще ме следят внимателно. Тогава ми мина през ума, че богослуженията направо се подслушват, следят как точно се чете молитвата.
Това беше през 2023 г. Жена ми беше бременна, имахме ипотека. Разбирах, че ще ми се наложи да чета тази молитва, и с огромни усилия се принуждавах да го правя. Както много свещеници, се опитвах да влагам в нея „свой смисъл“. Беше ми много тежко, чувствах, че губя себе си.
На 2 януари, когато отец Алексей Умински първо беше поставен под запрещение, а после изобщо лишен от сан, разбрах, че повече не мога така. Това вече беше произвол, така просто не може. И някъде от края на януари отново спрях да я чета.
– Как изглеждаше това от гледна точка на енорията, колегите знаеха ли, енориашите забелязваха ли?
- През лятото на 2024 г., когато бях в отпуск, ми се обади вторият свещеник в нашия храм и каза: „Слушай, председателят на храма знае, че променяш думите на молитвата. Бъди внимателен, следят те.“ Върнах се и продължих да правя всичко както преди. Тогава председателят дойде при мене: „Хората се оплакват от тебе, казват, че променяш думите на молитвата.“ Попитах дали мога да поговоря лично с тези хора, седем години съм в енорията, познавам всички по име, всички съм изповядвал, причастявал. Имам най-близки отношения. Той каза: „Не е нужно. Просто чети както трябва.“
После имаше публичен разговор в олтара – събра всички свещеници и дякони и пред всички ми постави ултиматум: ако продължа да променям думите, той е принуден да докладва на ръководството. Той винаги се представяше като човек, който е „принуден“ – аз имам избор, а той няма. Когато останахме насаме, казваше: „Така са ни възпитавали: ако старшите са казали, трябва да се изпълнява. Ние сме като в армията. Казали са ни да стреляме – значи трябва да стреляме.“ Аз, който самият съм служил в армията, се ужасих от думите му. За мене е недопустимо Църквата да се сравнява с армията. Казах, че не мога да се съглася с това.
– Как реагираха енориашите, които подкрепяха войната?
- Енориашите, които подкрепят войната, са мнозинство. Те ме съветваха „да не си развалям живота“, „да чета както е определено, а да си мисля каквото искам“, „да се избавя от гордостта“, „да си напъхам съвестта някъде надълбоко“, и дори питаха: „Нима Вие, отче, сте за власт на ЛГБТ в Украйна?“. Един енориаш веднъж се приближи до мене след службата: „Отец Константин, Вие променяте думите на молитвата. Разбирате какви могат да бъдат последствията, нали?“ Казвам: „Разбира се. Мисля, че скоро ще стоя в този храм до Вас, само че вече като мирянин, ще ме лишат от сан.“ А той: „Е, добре, добре.“ Тоест всички разбираха накъде отива това.
Но е важно да се отбележи, че сред тях имаше и онези малцина, които, макар и провоенно настроени, все пак ме разбираха, уважаваха избора ми и се съгласяваха, че църковната власт върши произвол.
– На енорията открито ли говорехте за своята антивоенна позиция?
- Да, на лекции, на беседи в нашата чайна до храма. Казвах, че случващото се е ужасно. В проповедите – за необходимостта от любов към враговете, за заповедта „не убивай“, за това, че трябва да правим добро на онези, които ни ненавиждат. Не казвах направо „ето, води се война“, но на всички им беше ясно за какво става дума. Понякога се сблъсквах с агресия, страхувах се, че доносът може да бъде подаден не само до църковните, но и до светските власти. Един човек дойде при мене на беседа, разказа, че участва във войната дистанционно и е виновен за смъртта на много хора. А после пристъпи към Чашата с желание да се причасти. Не го причастих. Той беше разгневен, обвини ме, че се поставям над патриарха. Но какво мога да направя, ако патриархът има свой възглед, а аз – свой? Патриархът не е Христос.
– Как протече заседанието на дисциплинарната комисия?
- Преди да ме извикат, те отделно разпитали председателя, втория свещеник, благочинния (нещо като архиерейски наместник в БПЦ, бел. ред.) и ръководителя на хора – всички по моето дело. След това влязох аз, а там седяха такива заслужили църковни чиновници. Веднага казах, че по съвест, по евангелските заповеди и според свещеническото си призвание не мога да произнасям всички прошения от тази молитва. По всякакъв начин исках да им предам, че Църквата трябва да призовава към мир.
Питаха ме какво не ми харесва в молитвата. Отговорих, че не разбирам за чия победа се молим и какво е Светата Рус. Отговориха ми: „Това са Украйна, Беларус и Русия.“ Казвам: „Добре, тоест ние желаем победа на една част от Светата Рус над друга?“ Между другото, посочих думите на патриарх Кирил, който в няколко проповеди през предишните години сам наричаше тази война братоубийствена. „Това е като, ако децата ми воюваха, аз бих застанал между тях и бих молил да прекратят огъня“, казвах аз.
Заседанието протече като разпит, но при това членовете на комисията нямаха за цел да ме чуят и разберат – предварително вече бях виновен в нелоялност. Беше ясно, че всичко се провежда формално. Всички аргументи, които чух, ми бяха предварително известни и нито един от тях не беше убедителен. „Всички вие говорите едно и също“, каза един от тях. Отговорих, че именно там е работата – че не съм единственият, у когото тази молитва предизвиква множество въпроси. Потвърдих, че няма да чета тази молитва, и с това случаят приключи.
След заседанието влязох в книжарницата към храма, много обичам книги. И изведнъж виждам книга на изповедник от ХХ век, репресиран, а на корицата заглавие: „Човекът – това е неговата съвест“. В онзи момент го възприех като знак за подкрепа свише, защото именно за съвестта се опитвах да говоря на заседанието на комисията.
– Какво беше формалното основание за забраната?
- Нарушение на 25-то апостолско правило. Това правило е за блудници, крадци и клетвопрестъпници. Така и не ми обясниха в какво конкретно съм се провинил. След комисията никой не се приближи и не каза: „Ти наруши това и това, затова решението е такова.“ Просто – забрана. При това според каноните нарушението на това правило би трябвало да води до лишаване от сан, а не до временна забрана, както беше при Умински, при Ковал. Но мисля, че патриархът разбира: лишените от сан свещеници могат да се обърнат към Константинополската патриаршия, където ще ги възстановят – там смятат такива укази за незаконни, политически мотивирани. Затова е по-лесно да те поставят на пауза. Водиш се клирик, но не можеш да работиш. И при това нямаш формални основания и възможност да преминеш в друга юрисдикция.
– Как се държаха енориашите след комисията?
- Абсолютното мнозинство просто престана да общува с мене — не пишеха, не се обаждаха. Сякаш ме нямаше. Имаше такива, които ме подкрепиха по телефона, „това е силно“, но дотам, после нищо повече.
Но имаше и други. Една възрастна жена дойде в храма, където вече помагах в олтара, преди това не я познавах, не я бях изповядвал. Каза: „Отче, толкова се радвам да Ви видя. Аз си тръгнах от онзи храм, откъдето Ви изгониха. Толкова ме боли, че постъпиха така с Вас. Това не е честно. Повече няма да ходя там.“ Такива хора се събраха може би общо десетина.
– Не Ви ли беше болно, че толкова малко хора Ви подкрепиха — енориаши, колеги свещеници?
- По човешки ми беше много болно. Жена ми казва, че съм наивен, че съм очаквал нещо. А аз наистина очаквах. Мислех, че хората не са чак толкова..., дори не знам как да го обясня. Може би това е някакво съветско пропиване на душата – неспособност за състрадание. Така и ми казваха: „Да, лошо е, но ти сам си виновен. Трябваше да четеш молитвата, трябваше да се смиряваш.“ И разбрах, че позицията на хората е такава: властта винаги е права. Въобще винаги.
Мислех си: може би поне за някого от тях това ще стане знак за фалша на системата, както за мене някога беше примерът на Умински. Но хората, като правило, продължаваха да си живеят по-нататък. Оказва се, че им е все едно. Тези, които мислеха различно, бяха единици.
И знаете ли какво също ме поразяваше: много свещеници са против войната, но всички мълчат. Абсолютно всички. Приближаваха се до мене, спираха ме: „Недей да говориш тези неща, там ще има проблеми.“ Извършвах опела в крематориума. Когато започнаха да бомбардират Киев, в залата нахлу местният дежурен и започна с ругатни да крещи, че „нашите бомбардират“. Казвам: „А Вие защо се радвате? Това са живи хора.“ Той побесня, започна още повече да крещи. До мене седеше един свещеник и ме потупваше по коляното: „Моля те, спри.“ Когато дежурният си тръгна, този свещеник ми каза: „Разбирам, че си прав. Но аз не мога да кажа такова нещо – имам деца.“
– Какво се промени в живота Ви след забраната?
- Забраниха ми не само да служа – не можех да нося нагръден кръст, не можех да давам благословение, започнах да се причастявам като мирянин, с лъжичка. И разбрах, че е затворено абсолютно всичко, което умея и искам да правя. Исках да водя неделно училище в друг храм – казаха ми: „Не искаме проблеми.“ В храма, където помагах в олтара, също ми отказаха. Постъпи молба от дом за възрастни хора да отида да поговоря с хората – митрополитът не разреши. Един познат предложи: „Можеш да идваш в следствения арест да четеш лекции по психология или история, просто като педагог.“ После уточни и също ми писа: „Прости, не ти е позволено да идваш там, заради позицията ти.“ Учителка от училище, където по-рано редовно ме канеха, ме извика на неутрална територия и каза: „Исках да Ви поканя, но ми казаха, че не може. Дори анонимно.“
Разбрах, че това е някаква гражданска смърт. Сякаш те няма.
– Как се чувствахте през този период?
- Трудно. Беше година на депресия. Бях свикнал животът ми да е наситен: и служби, и радио, и телевизия, и лекции, и треби – кръщения, опела. И изведнъж всичко това изчезва наведнъж. И хората изчезват. Няколко неща ме държаха над водата. Първо, семейството: жена ми и децата. Второ, един енориаш ми помогна, плати обучението ми. Бях в тежко състояние, но разбирах, че явно трябва да усвоя друга професия, в случай че свещенството стане напълно недостъпно за мене. Преминах курсове за професионална преквалификация „Кризисен психолог“. Освен това приятели протестанти ме поканиха да водя програма в тяхното радио и да подготвям кратки коментари върху Свещеното Писание. Много съм им благодарен. Както и на приятелите от енориашите.
– Разкажете за „Антивоенното изповедание на вярата“ – как се оказахте в тази група?
- Това беше към Рождество, доста скоро след забраната. Тогава бях в такова състояние, че участвах по-скоро номинално – присъствах на обсъжданията по видеовръзка, съгласявах се, но не се включвах активно, главата ми беше заета с друго. Инициативата дойде от други свещеници. Подписвам се под всичко: документът осъжда войната като несъвместима с християнските ценности и направо я нарича грях. Ако тогава бях в по-добра форма, щях да участвам по-активно.
Справедливостта изисква да кажа: сред онези, които участваха в съставянето, доколкото ми е известно, никой друг не беше под забрана. Само аз платих такава цена. Но се радвам, че има свещеници, които поне така проявяват инициатива.
– Размишлявахте ли защо вярващи хора – и енориаши, и свещеници - толкова лесно се съгласиха с войната?
- Мислих за това. Струва ми се, че от деветдесетте години насам поставихме много силен акцент върху формата: върху строителството на храмове, върху изграждането на пищни служби, върху външното благолепие — благополучието на патриарха, митрополитите, епископите, резиденциите. Красива обвивка. А вътре всъщност нищо не е поникнало.
Разбирах това, когато общувах с тийнейджъри, с ученици, с хора, които са далеч от Църквата. Те казваха: „Не ни достигат истински свещеници.“ Истински – това какви са? Такива, които отговарят за думите си. Не такива, които карат скъпи коли, докато казват „трябва да бъдем скромни“. А такива, за които можеш да кажеш: както проповядва, така сам той живее.
И после това: страхът да не загубиш всичко. Свещениците се боят да не загубят енориите си, местата си, кръста, получен от патриарха. Властта опиянява. Евангелието си е Евангелие, а животът си е живот, както ми казваше една роднина. „Какво сега, всичко ли да бъде по Евангелието?“ А и в семинариите възпитават така: каквото и да се случи, подчинявай се. Плюс липсата на критично мислене. Струва ми се, че хората просто не искат да мислят по друг начин. Не че им забраняват, те сами се подписват под това. Сами искат да вярват в него.
Има един филм - „Да убиеш дракона“. Там в града управлява дракон, който периодично взема млади девойки. Пристига рицар и казва: „Това е произвол.“ Хората му отговарят: „Ти какво, глупак ли си? Всички така са живели, дедите ни са живели, прадедите, къде си тръгнал?“ Той убива дракона. Казва на народа: „Вие сте свободни.“ А народът се хваща за главата: „Какво направи! Сега ще трябва да избираме нов дракон.“ И рицарят разбира: драконът е вътре в тях. Това не е власт отвън, такъв е самият човек. Изгонват го от града. Той си тръгва. Много разпознавам в това онова, което видях сам.
– Кога и защо решихте да заминете?
- Това узряваше постепенно. Отец Андрей Кордочкин ми писа почти веднага след забраната, попита ме дали не искам да се преместя. Тогава казах: не. Трябва сам да стигна до тази мисъл, такъв човек съм.
Успоредно с това вървеше осъзнаването на безсмислеността на наказанието, никаква логика, никакви перспективи. И пропагандата сред децата в училище. Синът ми, в първи клас, се прибира вкъщи и преразказва какво е казала учителката: „За вас на фронта умират хора, трябва да бъдете достойни за техния подвиг.“ Обясних му: „Филип, ти не си ги пращал там. Те не защитават никого, те са нахлули на чужда територия.“ Дъщеря ми, в пети клас, разказваше, че в часа по музика пеят песента „333“ – това е сигнал за артилерийски залп, а текстът е за това как трябва да се „избиват украинците“. Децата пеят това в обикновено московско училище.
Имаше и още една история, която се оказа преломна. Един мой познат беше арестуван по дело, което ФСБ започна да разплита. Чрез познати ни предадоха: може да направят обиск у вас. С жена ми се изнесохме от квартирата, за кратко поживяхме при нейните родители. Беше ужасно страшно, особено за децата. В крайна сметка никой не дойде, но неприятното усещане остана. През цялото това време синът ми постоянно се страхуваше от всеки шум, от всяко почукване. Разбрах: животът се раздели на „преди“ и „след“. Добре - аз, но децата? Това е травма за цял живот.
И още нещо: улавях се, че се чувствам чужд. Един и същ език, същите храмове, същата улица – а ти си чужд. Онези, които преди бяха близки, сега говорят с фрази от телевизора. Беше ми много тежко да слушам това. Разбрах: тук е задънена улица и то безсмислена задънена улица.
Тогава се обърнах към организацията „Мир всем“, която помага на антивоенни свещеници, с молба да ни помогнат да напуснем страната. Те ми дадоха контактите на служител от InTransit, платиха ни билетите, написаха писмо за подкрепа. Още няколко души и организации написаха писма. Без тази помощ нямаше да можем да заминем.
– Защо не заминахте по-рано?
- Трудно е да решиш да промениш живота си, да оставиш близките си. Важно беше да узрея, да разбера Божията воля. Все си мислех: може би има смисъл да остана. Молех се със свои думи: „Господи, ако има смисъл да съм тук, оставам. Ако няма, помогни ми да го видя.“ И постепенно виждах как всички врати се затварят. Не от някого отвън – сами.
– Имахте ли страхове преди заминаването?
- Предупреждаваха ни, че на границата могат да ни спрат, да проверят телефона, да прегледат кореспонденцията. Преди заминаването изчистихме всичко. Исках честно да отида при председателя на храма и да кажа, че повече няма да помагам в олтара. Но приятелите ми казаха: „Твоята честност тук е неуместна. Замини, после говори каквото искаш.“ Оказа се, че наистина така е по-добре: нямаше конфликт, а и на онези, които останаха в храма, им беше по-лесно – не знаеха, не лъжеха.
На границата никой не ни попита нищо. Сбогуването с близките беше тежко – жена ми има трима по-малки братя, аз имам възрастни родители. Имаме близки приятели. Никой от нас никога не беше заминавал никъде, никой в семейството не беше променял живота си толкова радикално. Ние сме първопроходци.
– Как мина първият месец във Франция?
- Сякаш ни предават от ръка на ръка – всеки ден Господ изпраща хора, които помагат: морално, с документите, с бита, просто човешки. Пристигнахме в Париж, няколко дни бяхме при една професорка, която ме беше интервюирала още в Москва и ни покани у тях: „Ако стане нещо, имам голяма къща.“ После ни изпратиха в Монпелие. Няколко дни бяхме в социално жилище – там вече ни беше неуютно: хлебарки, мръсотия. Но оттам ни взеха при себе си за няколко дни роднини на същата тази професорка. А сега сме в малко градче до Монпелие и тук всичко е прекрасно.
С жена ми си казваме, че се учим отново да живеем и отново да общуваме. В Москва към края бяхме двамата, в изолация, почти с никого не общувахме. А тук – постоянно нови хора, постоянно общуване. Децата дори са леко шокирани, че се запознаваме с някого.
Не съжалявам нито за секунда, че заминахме. Слава Богу, че така се случи.
– Какви са плановете Ви за бъдещето?
- Не правя далечни планове. Засега — документи, децата да тръгнат на училище. Подадохме молба за убежище, чакаме — казват, че отнема около половин година. Много бих искал да служа — ако тук се получи, ще се радвам. Но уловката е, че не съм лишен от сан. Под забрана съм, но не съм лишен. С това не можеш просто така да преминеш в друга юрисдикция.
Главното за мене сега е да се размразя. Отново да усетя вкуса на живота. Да знам, че децата са в безопасност, че постъпвам според Евангелието и че съм съхранил себе си. Всичко останало е изгубено – апартаментът в Москва остана, роднините, приятелите. Но вярвам, че всичко това е по Божия план. Това, може би, е най-важното.
