Борбата за един храм. Църквата „Св. Троица“ в село Урбабинци

В края на писмото отецът с болка разказва, как за 4 декември, празника Въведение Богородично и деня на християнската младеж (тогава още по стария календар), подготвил сказка и детско утро, които да се изнесат в читалището, но срещнал спънки от ръководството на читалището и ученици почти не са дошли. Накрая той завършва с думите: „всичко живо е в страх от неизвестното бъдеще“^{^[3]}.

Самият Видински митрополит Неофит в началото на 1945 г. пише в своя дневник: „Пресекна завинаги и битието на женското дружество „Развитие“. Детският дом (създаден от митр. Неофит в памет на загиналия във войната негов син Желязко п. Николов, бел. Двери) премина под ведомството на комунистическия Градско-общински съвет, който веднага му наложи ново име Първа детска градина. Пресекна и моето с него влиятелно общуване“^{^[4]}.

В окръжно № 1478 от 21 февруари 1945 г. Видинският митрополит разпорежда: „Забранява се на благоговейните енорийски свещеници да членуват и да се бъркат активно в която и да било политическа партийна организация. Това се налага от естеството на пастирското служение, от интереса на църковния мир и църковната дисциплина. Ония, които нарушат тая наредба, са отговорни пред църковния съд“^{^[5]}. Вижда се колко непреклонна е позицията на Видинска митрополия. Ето още един случай, който потвърждава това: в протокол № 5 от 1946 г. от извънредно заседание на Епархийския духовен съвет се разглежда въпрос, поставен от Министерството на социалната политика. С писмо № 537 от 5 март 1946 г. министерството иска Дирекцията на обществените грижи да открие в Клисурския манастир климатическо училище за деца, предразположени към заболяване от туберкулоза. След изчерпателно изложение на мотивите Епархийският съвет решава: „Не разрешава да се открие в Клисурския манастир климатическо училище“^{^[6]}.

За да си дадем сметка за позицията на Видинска митрополия, нека видим каква е политиката в държавата по онова време. В Държавен вестник, брой 7 от 10 януари 1945 г., е обнародвана наредба–закон, която изменя, допълва или отменя някои членове от Закона за народното просвещение. В наредбата се постановява:

„§1. В чл. 32 и 43, буква „а“ от закона за народното просвещение „вероучение“ се премахва като учебен предмет в програмата на народните основни училища.

2. В чл. 149 „ Религия с история на българската църква“ се премахва като учебен предмет в програмата на гимназиите.
3. В чл. 167 в Учителския институт предметът „вероучение“ се премахва“^{^[7]}.

В последващ брой на Държавен вестник, № 117 от 23 май 1945 г., четем:

„§1. В чл. 230 думите „черковен ред“ се заменят с думите „физическа култура“, думата „цигулка“ се заменя с думите „основни практически познания по един струнен инструмент“.

В чл. 234 думите „художествен съвет“ се заменят с думите „академически съвет“^{^[8]}.

Това е една малка част от безумията на новата, атеистична, „народна власт“...

Борбата за един храм. Църквата „Св. Троица“ в село Урбабинци (Тошевци)

Селото с интересното някога име Урбабинци, а сега с безличното „Тошевци“ се намира на около 5 км. западно от град (тогава село) Грамада и на 40 км. от Видин. Хората, основали това село, били вярващи и благочестиви – искали да се черкуват всяка неделя, но нямали храм и ходели до най-близката църква – в Грамада. Грамадчани им се присмивали за това. Една неделя, някъде към края на робството, Младен Цеков Герговски след поредните подигравки казал на всеослушание, че в най-скоро време и в Урбабинци ще има църква. Цялото село откликнало на призива, сформирали, както сега се казва, инициативен комитет воглаве с Младен Цеков и Живко Стоянов^{^[9]}.

Църквата в Урбабинци е построена през 1868 г. и е осветена вероятно от Видинския митрополит Антим, ръководил епархията от 1868 до 1872 г., когато е избран за пръв български екзарх. Храмът имал прекрасен иконостас, изработен от майстори от Дебърската школа, работили по това време във Видинско. Името на храма било „Света Троица“. Камбанарията е построена по-късно, през 1885 г. Младен Цеков (прадядо на бившия президент на България Петър Младенов) дарява камбана от Русия, дарява също свещенически одежди от златна сърма и сребърна утвар за богослужението^{^[10]}. Първият свещеник в селото бил поп Кръстьо, а през 1893 г. дошъл от с. Бранковци Вълчо Цанов, току-що завършил семинария. Той се оженил за Цвета Георгиева и Видинският митрополит Кирил (1891 – 1914 г.) го ръкоположил за свещеник в Урбабинци. Запазен е един протокол–постановление № 3 от 15 октомври 1900 г. от събрание на църковното настоятелство за приемане на бюджета за 1901 г. Прави впечатление краснописът на този протокол и високият стил, на който е написан. Вижда се и авторитетът на свещеника Вълко Цанов. Бюджетът е приет в приходната част 585 лв. и в разходната част 585 лв.^{^[11]}.

Църквата се славела освен с красивия си дървен иконостас още и с иконите, рисувани от най-добрата иконописна школа от онова време – Дебърската. Запазени са няколко икони от храма в сбирката на Видинска митрополия: Иисус Христос Вседържител, св. ап. Вартоломей, св. Димитър, св. Константин и св. Елена, св. Благовещение. Те са изографисани от зограф Аврам Дичов, вероятно в 1897 г.^{^[12]}.

Църквата била центърът на живота на хората – тук се венчавали, тук кръщавали децата си, тук опявали покойниците си. Отец Вълко имал думата за всичко по-важно, което се случвало в селото: създаването на кредитна кооперация „Защита“, разораването и разпределението на земята на селската мера между съселяните и всичко останало^{^[13]}.

През 1924 г. бил ръкоположен втори свещеник в селото – поп Рангел Габерски. Отец Рангел бил от същото село и завършил Бачковското духовно училище. Разказват следното за посрещането на новия свещеник: „Жителите на почти цялото село излезли в живописната местност „Кърповец“, за да посрещнат своя духовен пастир. Към 11 часа откъм град Кула се задали три коня. Двата отстрани били червени. Те били възседнати от архиерейския наместник и свещеник Вълко Цанов. По средата величествено бил възседнал бял кон бъдещият свещеник Рангел Габерски“^{^[14]}.

На храмовия празник Света Троица цялото село се събирало в храма и после на трапеза в църковния двор.

Поп Вълко се упокоява през 1937 г. и свещеник в селото остава само о. Рангел Габерски. Той преживява всички сътресения при промяната на обществения строй и се упокоява в Господ на 10 февруари 1989 г.^{^[15]}.

Хората живеели задружно, с вяра в Бога, до безбожния преврат на 9 септември 1944 г. Но местни комунисти, издигнали се до видни партийни функционери, започват да провеждат атеистичната политика и в родното си село. Такива са били Живко Живков, първи заместник-председател на Министерския съвет, и Петър Младенов, първи секретар на БКП във Видин^{^[16]}, а по-късно външен министър и дори президент на републиката.

***

„Еднакво са омразни Богу – и нечестивецът, и нечестието му“ (Прем. 14:9)

Селото Урбабинци е преименувано през 1950 г. на Тошевци в чест на местните убити партизани – Тошо Младенов, Тодор Панов и Тошо Вълчов. През 1955 г. селото е електрифицирано. Развива се активна художествена самодейност. Председател на читалището е Стойна Герговска, съпруга на убития партизанин Тошо Младенов и майка на Петър Младенов^{^[17]}.

В Тошевци започват да строят нов културен дом, като сградата е в недопустима близост до храма. От изкопните работи стените на храма се напукват. Запазена е преписката между заинтересованите лица и институции. Първото писмо до Видинска митрополия е от 17 януари 1969 г.: „Уведомяваме Ви, че съществуващата черква в с. Тошевци, окр. Видински, е застрашена от самосрутване. Съгласно § 276 от Закона за плановото изграждане на населените места при сгради, застрашени от самосрутване, по решение на специална комисия сградите се събарят или възстановяват, ако това е възможно. Молим да ни уведомите въпросната черква дали се третира като паметник на културата, за да знаем по кой параграф от правилника на ПИНМ да разглеждаме сградата. Отдел Капитално строителство, инж. К. Тодоров“^{^[18]}.

Видинска митрополия е алармирана и взема бързи мерки. На 20 януари 1969 г. изпраща писмо до Института за паметници на културата с копие до Окръжен народен съвет – Видин. В писмото се казва: „По повод писмото на ОНС Видин № КС–476/17.I.1969 г. уведомяваме Ви, че храмът в с. Тошевци, Видински окръг, е построен през 1868 г. и е интересен архитектурен паметник на родната ни култура. Той притежава един от най-красивите иконостаси в окръга. Почтително молим да ни се съдейства в укрепването на този храм“^{^[19]}.

От страна на Видинска митрополия кореспонденцията се води от викария на митрополита, Проватски епископ Антоний. Друго писмо, от Св. Синод до Видинска митрополия, от 14 февруари 1969 г. съобщава, че има отпусната субсидия от правителството 150 000 лв. и питат да се изпрати информация за църкви, които се нуждаят спешно от ремонт^{^[20]}. Последвалото писмо от Видинска митрополия с изх. № 202 от 18 февруари 1969 г. на това запитване поставя храма в с. Тошевци на първо място като най-нуждаещ се от ремонт: „Храм „Св. Троица“, с. Тошевци, Видинско. Голяма каменна сграда, построена върху основите на стар храм през 1868 г. Има прекрасен иконостас – резба, най-хубавия в окръга. Каменните стени на храма са пропукани. Комисия е обявила храма за застрашен от самосрутване. Укрепването му е възможно и наложително. Към средствата, подсигурени от църковното настоятелство и епархийския съвет, ще са необходими още поне 5 000 лева, които молим да се отпуснат“^{^[21]}.

Митрополитът не се бави да иска съдействие и помощ. С писмо от 24 февруари 1969 г. на Видинска св. митрополия до канцеларията на Св. Синод, отдел Архитектурно строителство, се моли по спешност да се изпрати компетентно лице от отдела за преглед на обекта (църквата „Св. Троица“, с. Тошевци) и даване напътствия за опазването му^{^[22]}. Последвало е едно обнадеждаващо писмо от 24 февруари 1969 г. от Института за паметниците на културата, че църквата в с. Тошевци е декларирана като паметник на архитектурата, най-вече заради своя интересен дърворезбен иконостас, но трябва да се извършат проучвателни работи, за да бъде обявена като паметник на културата в Държавен вестник. Институтът препоръчва да се огради с временна ограда, за да се предотврати достъпът до нея^{^[23]}.

По това време кмет на селото е Моно Велков, който пише писмо на 1 март 1969 г. до Института за паметници на културата, Окръжния съвет във Видин и Видинска св. митрополия. Моно Велков пише, че от 15 години църквата не се посещава от хората. От няколко години насам стените са напукани и източната страна на олтара е разрушена. Предвид това свещеникът изнесъл всички ценности, иконостаса (?) и др., и ги съхранил в частна къща. Храмът не се обитавал и от него (свещеника). Това, че се планува през 1970 г. църквата да бъде обявена в Държавен вестник като паметник на културата, на кмета му се струва много време. За укрепването на храма той не иска и да чуе, не е планувано такова укрепване, нямат пари, нямат материали. Както пише кметът, църквата е в абсолютна близост с новопостроената сграда „читалищен дом – паметник“, на която те работят и бързат за юбилейната година (25 години от 9 септември 1944 г.) да я завършат окончателно. Опасността от самосрутване ще застраши външната мазилка на новостроящата се сграда и тротоарното пространство. Пита: чия ще бъде отговорността от лошите последствия? После говори за дъждовете и снеговете, дето рушат допълнително сградата. От Видинска митрополия, която от 2–3 години е информирана за състоянието на храма, идвали да оглеждат няколко пъти, но нищо не предприели. Накрая кметът завършва, че въпросът трябва бързо да се реши и те (от Селския съвет) няма да носят отговорност, ако нещо се случи^{^[24]}.

На 11 март и на 13 март от Института за паметниците на културата изпращат две писма с еднакво съдържание, което е следното: „Въпросът за старинната църква в с. Тошевци беше разгледан в Института. От обясненията, които се дават от Селсъвета, е видно, че сградата е действително в много лошо състояние. Предвид това обстоятелство Института дава съгласието си останките да бъдат разчистени. Необходимо е обаче, преди разрушаването, да се направят фотоснимки и архитектурно заснемане на сградата, които да се изпратят в Института. Всички ценни и интересни материали, като иконостас, амвон, икони и др. трябва да бъдат описани и съответно съхранявани от Селсъвета или Окръжния народен музей. За събирането на останките, следва да се вземе разрешение от Видинска митрополия. За стореното молим да ни уведомите… Директор: арх. Бербенлиев и н-к отдел: арх. Матеев“^{^[25]}.

Митрополит Неофит отново реагира незабавно и пише на 14 март 1969 г. протестно писмо до Св. Синод и до Българския патриарх Кирил: „Ваше Светейшество, храмът „Св. Троица“ в с. Тошевци, Видинско, представлява голяма каменна сграда, построена върху основите на стар храм през 1868 г. Има прекрасен иконостас – резба, най-хубавия в целия окръг. Каменните стени от едната страна на храма и св. Олтар са пропукани. Укрепването на този храм е възможно и през този сезон ще стане. Института за паметниците на културата с № 313/22.II. т. г. уведоми ОНС гр. Видин, Св. Митрополия и Селсъвета в с. Тошевци, че следва да се вземат мерки за укрепването на храма и предотвратяването на самосрутването. По този повод с № 257/24.II. т. г. помолихме Св. Синод да изпрати по спешност компетентно лице за преглед на обекта и даване препоръки за възможния му най-бърз и ефективен ремонт. Сега, обаче, Института за паметниците на културата с № 462 от 11.III. т. г. уведомява ОНС гр. Видин, Св. Митрополия и Селсъвета в с. Тошевци, че дава съгласие „останките да бъдат разчистени“, като преди срутването се направят фото снимки и пр. Решително протестираме против това незаконно нареждане на Института за паметниците на културата. Храма в с. Тошевци, Видинско, може да бъде и ще бъде укрепен още през този строителен сезон. Почтително молим Вашето и на Св. Синод бързо застъпничество. Нека не бъде помрачена радостта на вярващите през тази юбилейна година… Видински митрополит Неофит“^{^[26]}.

За съжаление молбите на митрополита остават без резултат. Това се разбира от запазените документи. В протокол от 29.V.1969 г. четем: „В с. Тошевци подписаните: председател Цанко Младенов Целов, СОНС^{^[27]} с. Грамада, и членове – инж. Виолета Ангелова, Марийка Лилова, от Окръжния музей, Любо Гайдарски, техник, Олга Стоянова, отдел „Капитално строителство“, инж. Снежана Каменова, отдел „Архитектура и благоустройство“ – съставляващи комисията по § 276 от ППЗПИНМ, назначена със заповед № 3 от 3.I.1969 г. на Председателя на СОНС с. Грамада, Видински окр., се събраха на обекта с. Тошевци и след като се увериха, че заинтересованите са редовно призовани да присъстват на назначения за днес оглед, отидоха да прегледат и освидетелстват черквата и в резултат от което констатирахме следното: Описание на сградата: Сградата е едноетажна, изградена върху каменни основи, с каменна зидария. Измазана е с варов разтвор и покрита с турски керемиди. Състояние на сградата: Сградата е построена преди около 100 г. Вследствие на атмосферните условия, както и на известни слягания на почвата, от преди 5–6 години, започва напукване на зидовете, което в момента е достигнало фаза, застрашаване сградата от самосрутване. В резултат на това иконостаса и други ценности са изнесени и се съхраняват в определено лице. Фугата от източната страна на сградата е достигнала 20 см. Като се има в предвид, че конструктивно сградата не е обвързана с желязо-бетон и др. елементи, а е изцяло от каменна зидария, то е невъзможно да се извърши всякаква реставрация. Това състояние застрашава изграждащата се в съседство Читалищна сграда, а така също и случайно минаващи хора. Решение: Вследствие на направения оглед комисията реши: Черквата е в състояние, грозяща от самосрутване и негодна за ползване и следва да се събори… (Следват подписите на председателя и членовете на комисията)“^{^[28]}.

Тук между редовете се чете истината, че има слягане на почвата от недопустимо близко започналия строеж на новото читалище, при което „от преди 5–6 години“ са се появили пукнатини в стените на храма. Никой не търси виновните за това престъпление. Следва само едно последно възражение от св. Видинска митрополия срещу протокола на комисията по § 276 от правилника за приложение на Закона за плановото изграждане на населени места (ППЗПИНМ). В него четем следното:

„Другарю председател, не сме доволни от протокола по § 276… обжалваме същия пред Вас и молим да бъде отменен на следните основания: 1) Не сме били уведомени за деня на свикването на комисията, за да се явим и бъдат изслушани нашите възражения. Съгласно разпоредбите на § 277 от същия правилник ние като пряко заинтересувани трябва да бъдем уведомени със съобщение за деня на свикването на комисията, най-малко 7 дни по-рано. 2) Постройката – църква не е в такова състояние и вид, както е описана в протокола, за да представлява опасност от самосрутване, нито пък е вредна в санитарно-хигиенично отношение и бъде обект на събаряне и премахване. Същата постройка с един основен ремонт и частично подсилване на основите, които са отслабнали благодарение на това, че в голяма близост до тях е изграден в наше място резервоар за нафта за отопление на културния дом – иззиждане на част от стените, може да се укрепи, заздрави и остане по смисъла на § 279 от гореспоменатия правилник, като паметник на културата; 3) Има условия за укрепителни и оздравителни работи… С уважение (подпис, за Видински митрополит – Проватский епископ Антоний)^{^[29]}.

Няма разум у тези хора, не се чува гласът на Църквата. Един стогодишен храм с уникален иконостас и икони е разрушен. Можем само да кажем с гласа на Псалмопевеца: „Обикна проклятието, – то и ще падне върху него; не пожела благословението, – то и ще се отдалечи от него“ (Пс. 108:17).

***

Хората много жалили за църквата. Димитър Миков разказва: „Преди имаше един храм – една кръчма, после – пет кръчми, а храм – няма…“. Той като младеж участвал в събарянето на църквата. Когато „свършили работата“, ги завели в кръчмата на обяд. А като свършили с обяда, гледат, целия материал от храма изчезнал. Някой го прибрал, казват, че кметът Моно Велков го прибрал, за неговата си къща…^{^[30]}.

Йорданка Младенова Торлашка разказва, че и нейният мъж участвал в събарянето на църквата. Казал: „Как така ще ни се опъне тая колиба“. Докарал багер, тежка машина – „Кировец“^{^[31]}. Той е покойник, баба Йорданка е останала сама. Нямат деца, нямат внуци.

„Не привличайте си гибел с делата на ръцете си“ (Прем. 1:12), казва Господ.

Димитър Миков разказва за самото бутане на иконостаса и олтара – всеки се дърпал, не искал той да е тоя, дето ще го бутне (страх Божи имали хората все пак). Накрая се намерил един бабаит – Георги Паяка, той ги бутнал. След два дни слиза за нещо в изкопа, а двете страни на изкопа се съборили и земята го затрупала – „Бъднината на нечестивците е гибел“ (Пс. 36:38).

Проумели хората: „Църковната земя го затрупа“^{^[32]}. Така говорели преди, така говорят и сега – жалят за църквата, останали са шепа старци в селото, а младите – всеки тръгнал по своя път.

Верка Витанова, на 87 години, разказва, че о. Рангел се съсипал от мъка за църквата, събрал иконите в един чувал, никой от селото не посмял да ги вземе, да ги пази, и в тяхната къща ги носил – не посмели да ги вземат, после ги занесъл в Кула. Тайно кръщавал и опявал хората, по къщите…^{^[33]}.

Сега хората с тъга си спомнят за старата слава на църквата „Св. Троица“, разказват минали събития – кой какво чул от предците. Оплакват се, че няма къде една свещичка да запалят. Земята, на която е бил храмът, е буренясала.

[1] Мусински, Д. Дневникът на един свещеник 1941–1962, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009, с. 82.

[2] ДА–Видин, ф. 10К, оп. 1, а.е. 844, л. 1–2.

[3] Пак там.

[4] ДА–Видин, ф. 553К, оп. 2, а.е. 1, л. 60.

[5] ДА–Видин, ф. 10К, оп. 2, а.е. 13, л. 11.

[6] ДА–Видин, ф. 10К, оп. 2, а.е. 49, л. 180, 180 гр.

[7] Министерство на народното просвещение. Указ, Държавен вестник, № 7 (1945), с. 1.

[8] Министерство на народното просвещение. Указ, Държавен вестник, № 117 (1945), с. 2.

[9] Попрангелов, М. Пътуване през годините. От Урбабинци… до Тошевци. София: Даная Интернешънъл, 2007, с. 58.

[10] Пак там.

[11] ДА–Видин, ф. 10К, оп. 1, а.е. 471, л. 1, 1 гр.

[12] Гергова, Ив. Дебърски майстори във Видинска епархия. Том 1. София: БАН, 2017, с. 79 – 84.