На Богоявление Вселенският патр. Вартоломей служи във Фенер с Киевския митр. Епифаний, предстоятел на автокефалната ПЦУ, по повод седемгодишнината от предоставянето на томоса за автокефалия. Словото му след богослужението излага възгледите на патриарха за църковната ситуация в Украйна и за нейното развитие. То е издържано в традиционния църковен стил, но има полемичен, макар и не конфронтационен характер и е важно за разбиране на позицията на патриаршията.
Патриарх Вартоломей недвусмислено заявява, че намесата на Константинопол в църковната ситуация в Украйна не е била произволна или политически мотивирана, както твърдят критиците му, а е отговор на тежка и продължителна църковна аномалия. Той говори за възстановяване на една „дълбоко изкривена и анормална църковна ситуация“, която е изисквала намесата на майката-Църква.
„Изминаха като един ден вече седем години, откакто тукашната майка-църква с усърдие и труд пое своите отговорности за възстановяването на една изкривена църковна ситуация“.
Той отхвърля тезата, че дългогодишното търпение е означавало мълчаливо съгласие с каноничната аномалия, и настоява, че с един разкол не може да се привикне, защото антиканоничното не може да се превърне в норма само поради давност:
„Търпението, изчакването, дълготърпението, прошката, надеждата, очакването за едно по-зряло осмисляне на настоящето… не бяха взети предвид. Напротив, дори бяха сметнати за безразличие, изоставяне, слабост или дори неспособност.“
Това е директна критика към логиката „така е било дълго, значи е допустимо да продължи да бъде така“, както и към позицията, че разколът е „неразрешим“ и че всяко решение е по-лошо от статуквото.
„Но онези, които мислеха така, забравиха, че в светата Христова Църква онова, което е извършено по антиканоничен начин, не представлява сигурна основа за неговото узаконяване и за изграждане върху него на здрави и устойчиви структури, които подпомагат тайнството на новия живот според Христос". И също: „В нашата Православна източна църква няма безизходни и нелечими състояния, колкото и изкривени и болезнени да са те“.
Ключов момент в словото на патриарх Вартоломей е еклезиологичната му логика на лечението. Според него Патриаршията не е действала по юридически или политически принцип, а по лечебен и сотирологичен: „(Църквата) тайнствено отхвърля боледуващото… и възсъздава (обновява) остарялото“.
Поради тази причина „правото“ винаги е в полза на изгубения. По-силният няма автоматично морално и църковно предимство, а за да се реши проблемът, решаващи са покаянието и желанието да има единство.
„Помирението предполага излизане на участващите от натрапчивата увереност, че всяка страна сама по себе си притежава наследената абсолютна истина. В подобни случаи, както ни учи опитът на Църквата, се изискват жертви за намиране на равновесната пресечна точка. В църковния живот правото винаги е в полза на изгубения. „Здравите нямат нужда от лекар, а болните… защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Мат. 9:12–13).“
С това Вселенският патр. Вартоломей обяснява правото си за приемане на апелации (ἐκκλητόν) от клирици, намирали се под канонично наказание, както и възстановяването им без повторни ръкоположения.
„Нашите подбуди, повтаряме с ясен и силен глас, бяха изцяло еклесиологични. Ние не се поддадохме на целесъобразности и не пристъпихме към прибързано и повърхностно разглеждане на дългогодишния проблем, както някои поради лошо познаване ни приписват. Имайки дълг, приехме последователно подадените в дух на покаяние и осъзнаване на грешките апелации (ἐκκλήτους), отправени към нас, от намиращите се под епитимия“.
„Преди да ги приемем, изчерпвайки икономѝята и дори надхвърляйки отговорността, произтичаща от правото на апелация, ние поехме инициативи на посредник за помиряване на разделените страни.“
След това патриархът обяснява защо Константинопол е действал едностранно, намесвайки се в Украйна чрез организирането на обединителен събор и след това с предоставянето на автокефалия на ПЦУ – тъй като са били изчерпани всички канонични възможности, след като са направени опити за посредничество между разделените вярващи на Църквата в Украйна и след като е търсено съгласие и „зрялост“ от всички страни.
„С много разсъдливост, молитва и внимание, с нагласа като у пророк Авакум, за да чуем гласа на Господа и да разберем (срв. Авак. 3:1) какво Духът говори на Църквата, ние се съвещавахме; претегляхме; давахме възможности; призовавахме разделените към единство; изчерпахме всички свещеноканонични възможности; и накрая поехме цената, като гледахме изключително и само към спасението на верните.“
Но според патриарха въпреки положените от него помирителни усилия, йерархичното мнозинство в Украйна е отказало „лечебната помощ“ на Константинопол. Това е недвусмислен упрек към йерархията под омофора на Киевския митр. Онуфрий, макар името му да се споменава изрично едва към края на словото. Той казва, че поименно е призовал всички епископи да участват в помирителния събор и да изберат или потвърдят първия сред тях.
„Усещането за самодостатъчност на йерархическото мнозинство и увереността в неговото превъзходство за съжаление не се оказаха добър съветник за развитието на събитията. Упоритият отказ от тяхна страна на лечебната помощ на „апелационната“ отговорност на Архиепископа на Константинопол да съшива отново разкъсаното и да изправя падналото е всъщност тънката и чувствителна точка – или по-точно камъкът, върху който се сблъскват логиката и боговдъхновения поглед върху разглежданите въпроси“.
След това патриархът се спира върху основния упрек срещу неговото решение, а именно за валидността на ръкоположенията на някои епископи в разкол в Украйна. Според него въпросът е използван като претекст за отказ да се признае върховната канонична отговорност на Константинопол.
„Представяният уж проблем за валидността на ръкоположенията на произхождащите от разколи е претекстът и прикритият повод за отказа да се признае костващото много жертви и труд канонично предимство на архиепископа на Константинопол.“
Патриархът твърди, че: в традицията на Църквата има механизми за възстановяване на клирици от разкол без нова хиротония и че за възстановяването в клира действа не формалният обряд, а благодатта в Евхаристията. Това е директна защита на начина, по който е била възстановена йерархията на Православната църква на Украйна.
„Въпросът за възстановяването и допълването на липсващото без каквато и да е литургична формалност за произхождащите от разколи клирици е отдавна решен в църковната традиция, като е достатъчна единствено тайнствено действащата в светото съслужение благодат – подобно на „най-светотайнствена молитва““ (цитат от труда на Смирненски и бивш Анхиалски митрополит Василий „Трактат за валидността на ръкоположението на клирици, ръкоположени от низвергнат разколнически епископ“ от 1887 г., който е с български произход).
В заключителната част на посланието патриарх Вартоломей отправя покана към останалите извън единството, като подчертава, че вратата не е затворена. Също така той осъжда крайностите, в които изпадат всички страни и отправя апел към украинската държава да не се меси в църковните дела. Това е косвена критика към втвърдяването на държавната политика към УПЦ и най-вече към случаите на насилствено прехвърляне на енории от УПЦ към ПЦУ.
„Ние отново, както и много пъти досега, призоваваме останалата в Украйна почтена йерархия под ръководството на митрополит г-н Онуфрий да преразгледа своята позиция. Призоваваме себе си и един другиго към напрегната молитва преди всичко за църковния мир. Осъждаме недвусмислено крайностите, откъдето и да произхождат. Препоръчваме на държавните органи да се въздържат от намеса във вътрешните църковни дела.“
Патриарх Вартоломей дори иска прошка, ако мълчанието му е било тълкувано погрешно: „Още веднъж даваме възможност и призоваваме към единство останалите извън него и накрая с дръзновение искаме прошка, ако чрез нашето смирено мълчание сме дали у някои впечатлението, че от наша страна е съществувала друга – човешка, а не църковна – перспектива към целия проблем“.
Накрая патриарх Вартоломей отправя настойчив призив към митр. Епифаний „да търси начини за приближаване към Вашите събратя епископи в Украйна чрез диалог и издирване на общи точки за единство“.
„Убедени сме, че придобитият досега от Вас опит ще допринесе положително за намирането на изход и ще покаже кои жадуват за мира, „който превъзхожда всеки ум“, и кои – за нежеланата нетърпимост и смут.
Ако постъпим така, ще настъпи голяма радост на небето и във всеобщото тяло на светата наша Православна църква, което с дълбоко очакване и надежда чака помирението и в Светия Дух срещата и съвместното действие на разделените… А ние тук очакваме добри вести за началото на нов период във Вашите дела“.
В завършек Вселенският патриарх казва: „Освен това поздравяваме тежко измъчвания от войната народ на Украйна и му пожелаваме мир и великата милост на Спасителя Христос, Който днес се кръсти в Йордан.“
