Из „Записките на един келеш“
„Простирам към Тебе ръце, душата ми е
към Тебе като жадна земя“
(Пс. 142:6)„Литургията сама по себе си е извор на богословие…“
Пол Майендорф
Познавам един човечец от Северозапада. Обичаше Божието слово, напълно му вярваше, но трудно го прилагаше. Уж само за любовта говореше, а не я даваше, уж за Бога говореше, а себе си слагаше на първо място. Прошката му се струваше божествено нещо, но беше злопаметен, защото си мислеше, че върши някаква човешка правда. Уж служеше на другите, но майка си забрави… Въобще, дето викаха местните, „свестно момче, ама келешче“. Веднъж едно момиченце, протестантче, го попитало нещо за вярата и за храма, той отговорил каквото беше чел и чувал, и тя казала: „За първи път чувам поп да говори толкова разбрано“. Той не беше поп, нито можеше да бъде, беше си просто келешче. Но тази история, която ми разказа, провокира доста размисли в мене.
По непреодолима Божия воля в последните години по-често наобикалям тази част от България, най-западната и най-изостаналата, бивша крепост на комунисти, далечна земя на трибали, изпълнена с верблюди и други странни същества според Радичков, а настоящо нищо, но и непреходно красива. Освен чакали, все още се срещат хора, въпреки тежката демографска криза с най-голяма смъртност в България и Европа, най-застаряло население и най-ниски доходи. С тези хора разговарях често и виждах, че душата им е онази „жадна земя“, за която говори Псалмопевецът. Ама нямаше кой да им каже „пет думи разбрани“, както казва ап. Павел. А и те как ще кажат „амин“ на нещо, което не разбират…
„Литургията сама по себе си е извор на богословие…“ (Пол Майендорф). Така започва дисертацията на архим. Авксентий… Но как да пиеш от извора, като нямаш достъп? Двойно забулена истина – един път тайно четене, втори път непонятни думи (например, „камень, егоже небрегоша зиждущии, сей бист во главу угла…“). Чувал съм клишета: „Посветените ще разберат“ или „Който иска, ще се научи“. Но забравихме ли, че „Животът в Христа, Неговата свобода и любов са достъпни за всички и смисълът на съществуването на Църквата – да ги даде на всеки вярващ – е тъкмо в това и в нищо друго“. [1]
Тъкмо от тайните молитви и българския превод донякъде схванах цялостността на св. Литургия – и другояче не може да бъде за никого.
Повече от очевадно е, че преживяваме ново оварваряване и нуждата от разбираемо и явно слово е въпрос на вечен живот и смърт. Затова Димитриос Керамидас пише, че „… мисията достига до всеки човек, за да го преобрази и включи в божествения живот, който е живот на връзката, общението и любовта – с други думи, приканва го да се приобщи към начина на съществуване на Троицата… Нужно е постоянно обновяващо се свидетелство за характера на Църквата, което непрестанно да преобразява света… Православната църковна мисия трябва да бъде съпричастна на проблемите и тревогите на света, … като „облича в плът“ своята евангелска любов“.[2]
В противен случай ще остане затворено общество на „посветени аристократи“, а „вярата“ на множеството ще остане на равнището, което виждаме – палене на свещички и курбани (зле маскирано и неосъзнато езичество).
Езикът не е нищо повече от педагогическо средство, което Евангелието ползва, за да влезе в разговор с някой народ. Това важи и за проповядването. Та се сетих пак за келеша. Беше чувал за простите проповеди на един свещеник от морето, в които личеше лично преживяване на евангелския текст и размишления върху него, пресъздаване на достъпен език на посланието – и то достигаше до всички.
Някои казват: въпрос на дарба е, а всички добре знаем за дарбите от ап. Павел (1 Кор. 12:28). Големият американски хирург проф. Джон Камерън казва: „Не всеки може да стане велик хирург, но всеки може да бъде добър и безопасен за пациента хирург – ако спазва няколко прости правила“. И в проповедта е същото. Не е въпрос само на дарба, трябва да се живее вярата, трябва снизхождение към другия, „да превърнем ежедневието си в богослужение“. „Обикновените“ хора на ежедневието трябва да бъдат докоснати, особено ония „закоравели“ и „непросветени сърца“ по селата, изпити от тежък физически труд, „особена категория“, … която може да препъне всеки блестящ богословски ум. И да им говориш за „сугуба радост“ (особено ако не излъчваш радост), за някакво абстрактно покаяние (без да обясниш, че това е всъщност преобразяване), означава най-много да станеш за присмех и да паднеш в изкушението на озлоблението. Пак опираме до Павловите пет думи разбрани и до оня, който беше казал, че „… ако хората не видят радостта ти във вярата, няма да повярват на нито една твоя дума“. „Не може да знаеш, че Бог съществува, и да не се радваш… Страхът от греха не спасява. Спасява радостта в Господа… Радостта е основа на свободата, в която именно сме призвани да стоим“ (отец Александър Шмеман).
Няма да бъдем съдени, защото не сме били чудотворци, а за всяка оная жадна земя, която сме могли да полеем, а не сме го направили. Петър Увалиев навремето каза: „Проклет е оня, който полива пустинята“. Но и не е благословен оня, който не дава вода на жадния. Както ми каза един приятел от Стамболово, „… не можем да се сърдим на хората, защото скрихме истината от тях“. А коя е тази Истина? Разпънатата Любов, Възкресната Любов – тази, която преобразява и всичко тленно прави нетленно.
Отдавна беше време, но мисля, че все още не е твърде късно: България трябва да коленичи и да се прекръсти като жената от паметника пред Военномедицинската академия в София.
