Възхищението на Господа
Господ в повечето случаи действа (изцелява или връща към живот) от милост (към вдовицата от Наин, към прегърбената жена, към мъжа с изсъхналата ръка, към слепите, към прокажените, към цялото разнообразно множество от болни, бесновати и страдащи). Но има – доколкото мога да преценя – седем случая, посочени в Евангелията, когато подбудата за чудото не е милостта, а съвсем различно (и изненадващо) чувство, а именно възхищението! Възхищението, което Божият Син изпитва към смъртното и крехко човешко същество.
1. Случаят с римския стотник (Мат. 8:5-10; Лука 7:2-10), чийто много обичан слуга Той изцерява в един миг и от разстояние. От възхищение от неговата вяра и смирение. (Вярата: „… кажи само дума и слугата ми ще оздравее“; смирението: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми…“.) Като свидетелство за удивлението, будещо възхита в Него, е констатацията Му: „… истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра“.
Тайната на „Аз съм“
Първо-Битието ни се открива в Името „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:13-14). На когото е било дадено благословението на личната среща с Него, на този се дава едновременно с това и дарът на проумяването на богоявленията, описани в Стария и в Новия Завет. Както в живота на всеки един от нас Бог се открива постепенно, така и в историята на човечеството, както тя ни е представена в Библията, „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1) Той се е явявал на отците и на пророците с нарастваща сила и дълбочина. Тези откровения съставляват същността на историята на света, редом с тях всички останали събития губят своето значение. Целият многообразен ход на живота, всички проникващи в нашето съзнание процеси на безпределния космос, трябва да служат за подготовката към неизказаното чудо на влизането на нашия дух в живата вечност, изпълнена с любов.
Аз съм. Образът на това дивно Битие, неговото истинско съдържание векове наред е оставало открито едва отчасти. Нито Моисей, нито другите пророци, наследници на Синайското откровение, при цялата си пламенност на вярата, не са възприели цялата дълбочина на излятото върху тях благословение. Те са виждали Бога предимно през призмата на историческите събития. Когато пък духом са се обръщали към Негово Битие в Самото Себе си, тогава са Го съзерцавали в мрака на непостижимостта: „И целият народ стоеше надалеч, а Моисей влезе в мрака, дето беше Бог“ (Изх. 20:21).
Авторитет и свобода в Църквата
„… стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува“
(Гал. 5:1)
1
Темата ми е много трудна и отлично съзнавам отговорността, лежаща върху всекиго, дръзвал да се докосва до нея. Ето защо бих искал да избегна всяко риторическо заостряне и преувеличение. Живеем в нажежена атмосфера и в нашата църковна действителност този въпрос не е академическа абстракция, а жива болка. Всички трябва да помним думите на св. Йоан Богослов: изпитвайте духовете, дали са от Бога.
Ще започна с кратко напомняне за делото на двамата московски свещеници,[1] тъй като ми се струва, че това е добра отправна точка. Техният конфликт с патриаршията – колкото и да е важен сам по себе си, каквито и да са неговите преки последствия, каквито и да са били, накрая, факторите, неведоми за нас и усложняващи го – надхвърля своето „актуално“, своето злободневно значение, и го надхвърля тъкмо с това, че поставя ясно, бих казал трагически ясно и просто, въпроса за самата същност на Църквата, за самата същност на православието. Това не е някакво преувеличение, не е раздуване на печалния, но единичен инцидент, за да бъде използван той за каквито и да било странични цели. Това, което се случва сега в Русия, в тамошните изключителни условия, би могло, уви, да се случи във всяка част от православния свят, във всяка „юрисдикция“. Само че явно вече така е тръгнало, че тъкмо на Руската църква винаги ѝ се налага да поема върху си първия напор на въпросите и изпитанията, възникващи пред цялото православно съзнание.
Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години
От древност в Патриаршеския храм е запазена традицията на музикалните хорове, които се състоят от заемащия длъжността протопсалт, който е диригент и водач на хоровете, лампадарий – водач на левия хор, първи доместик, втори доместик, първи и втори канонарх на десния хор, първи и втори канонарх на левия хор, заедно с останалите исократи и помощник-канонарси от двата хора.
Протопсалт
След патриаршеска хиротесия до длъжността на протопсалта достигат тези, които успешно са се изявили в службата на лампадарий,[1] в която са преминали по свещения ред от по-нисшите служби на първи и втори доместик. Назначаването на ново лице в Патриаршеския храм се решава от патриарха след предварителна препоръка от протопсалта и лампадария, които се грижат и за правилната подготовка на кандидата. Разбира се, хората, които са определени за служба в този храм и се назначават пожизнено, трябва да притежават особени качества в псалтикийното пеене и добър външен вид.
Цялата статия: Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години
Каноничноправни определения и разграничения
В правната наука – ако искаме тя действително да бъде право, а не нещо друго – е нужно понятията и техните значения да се употребяват точно и прецизно. Необходимо е точното им разграничаване и отграничаването им, така че да не смесваме и да не объркваме различните предмети. Това се отнася както до правилното, така и до неправилното; както до правото, така и до не-правото. Още повече че нашите прадеди са ни завещали сентенцията: „Изследването на имената е начало на обучението (на мъдростта)“. Разбира се, в случая няма да пристъпваме към подробно и изчерпателно изследване по темата, а ще се задоволим с едно насочващо изложение на някои неизбежни отграничения-определения.
Правилно и законно
Нека да започнем с определянето на самата дума-понятие право. Според общоприетото мнение правото се определя като правилното във всеки случай на междуличностните отношения (между физически или юридически лица). Това е по същество определението за право.
Благият патриарх
Благост излъчваше не само погледът му, не само словото му, но и цялото негово същество, самото му присъствие. Благост и мир, които толкова отчетливо не достигат днес. Нерядко това се възприемаше като негова слабост, но нима един патриарх може да бъде друг? Нима не следва да подражава във всичко на Онзи, за Когото ни е казано, че „е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лука 6:35)? Каквито, уви, обикновено и сме.
На добрия баща, на истинския отец подобава да бъде тъкмо такъв, каквито и да са чадата му. Тъкмо отческото характеризираше най-силно личността на патриарх Неофит и затова днес, независимо от цялата мъка поради земната ни и временна раздяла с него, имаме всички основания да вярваме, че и Небесният Отец го е приел и го е упокоил там, където пребъдват праведните.
В моменти като този обикновено си припомняме, че макар и да скърбим, което е неизбежно, правим обаче това не като такива, „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13). Това е утешително и донякъде притъпява болката. Припомняме си и първите думи, изречени от възкръсналия Христос: „радвайте се!“ (Мат. 28:9). Вярваме, че възкресението е и наша участ и перспектива, на всекиго от нас: независимо дали е най-незабележимият член на обществото, или е патриархът ни. С тази вяра и упование се сбогуваме и със Светейшия наш патриарх Неофит.
Вечна и блажена да бъде паметта му и да имаме неговите молитви!
Не, това не е християнство!
За тези, които смятат, че за всичко трябва да си мълчим и да се подчиняваме на епископите, ще кажа, че това не е нито смирение, нито православие.
Най-големите разпространители на ереси в историята на Църквата са именно епископите.
Прочетох разсъждението „щом така са решили владиците, значи така е решил Сам Господ“. Искам да попитам хората, които разсъждават по този начин: какво ще кажете за Събора под дъба, който осъжда св. Йоан Златоуст? Щом така са решили епископите там, значи така е решил Господ ли?
Св. Атанасий Велики, който е бил един срещу всички, трябвало ли е да се примири с официалния проариански ракурс на почти цялата Източна църква по онова време? Трябвало ли е да си каже: щом така мислят повечето епископи и императора, значи по-добре да си мълча и да не защитавам Никейското вероизповедание?
Религиозен – християнски – православен
Няколко думи за книгата на Камен Рикев Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев
В Полша поезията на Атанас Далчев (1904-1978) е позната и непозната. Позната дотолкова, доколкото негови стихотворения и кратката му проза отдавна са преведени на полски.[1] Непозната, тъй като с едно изключение, не е била предмет на специален интерес от страна на полските критици и историци на литературата.[2]
Житейският път на Далчев и нееднозначните послания, скрити в поезията му, отдавна са се превърнали в обект на противоречиви оценки в българската литературна критика. Бих добавил: оценки, чиято категоричност най-често е следствие от повърхностен прочит на творчеството на поета. Както в междувоенния период, така и в годините на комунизма, че и след това. Атанас Далчев не е бил любимец на критиците – коментатори с различна естетическа и (или) идеологическа нагласа откриват в творчеството му „предметност“, „битовизъм“, „спекулативност“. Метафизичните измерения на стиховете презрително са били наричани „философско-семинарна поезия“; по-рядко тематиката е била определяна като „универсален хуманизъм с религиозни елементи“, „пантеизъм“ или, в най-добрия случай – забулена зад думите „метафизика“.
Монографията на Камен Рикев Защото е на скрито… заема особено място сред гласовете „за“ и „против“ Атанас Далчев. Особено е и мястото на автора в българската и в полската хуманитаристика.
Няколко думи за моя чичо
Трябва да простите на мен – обикновения мирянин, но днес, в деня на паметта на приснопаметния владика, не мога да не кажа няколко думи за него. Господ ми прати щастието да бъда единствения племенник на архиепископ Василий (Кривошеин) и да бъда приласкан от неговата любов и грижа. Не съм богослов и не съм филолог. Мога се опитам само да си спомня каква духовна сила излизаше от неговата личност.
Току-що тук беше прочетено писмо от владика Василий до неговата майка Елена Генадиевна (моя баба), в което той изразява своето безпокойство и огорчение във връзка с възпитанието на своя петгодишен племенник.[1]
В течение на дълго време архиеп. Василий беше за мен някаква абстрактна фигура, позната само по фотографиите, стоящи на нашата камина. Така беше до неговото първо посещение в СССР, след десталинизацията, през 1956 г. По това време благодарение на своята младост и лекомисленост не възприех неговото пристигане като нещо значително и затова заминах да бродя из планините на Кавказ.
„Подвигът на преводача“ – нова книга на Никита Кривошеин
Подвигът на преводача е озаглавена
най-новата книга на Никита Кривошеин – руски преводач и писател, едно от знаковите имена на руската емиграция в Париж, кавалер на ордена „Св. благоверен княз Даниил Московски“ – трета степен, на Руската православна църква (2019 г.).
Преводът е основно поприще в дългия и изпълнен с обрати житейски и творчески път на автора. Той е работил като синхронен преводач за редица авторитетни международни организации като ООН, ЮНЕСКО, ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) и ПАСЕ (Парламентарната асамблея на Съвета на Европа). Активно се е занимавал и с превод на руска художествена литература на френски език.
Като писател и публицист той е сътрудничил на периодични издания като Новое время, Русская мысль, Звезда и др. Известни са и участията му в ефира на радио Свобода. Автор е и на множество статии, есета, сборници с разкази и очерци на различни теми, сред които и такива на богословски теми. Сред последните се открояват неговите спомени за изтъкнатия руски православен богослов и патролог на отминалото столетие Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин; 1900-1985), който е негов чичо, както и очерците му за св. преп. Мария (Скобцова) – тук, и свещ. Павел Флоренски – тук, Православието във Франция – тук, и мн. др. Пълен преглед на творчеството на Никита Кривошеин може да бъде проследен на страницата Lib.Ru (Современная литература) – тук.
Новото издание е втората мемоарна книга на автора – след излязлата през 2014 г. в Нижни Новгород Два пъти французин на Съветския съюз (тук). Активната и категорична позиция на Никита Кривошеин (както и на неговата съпруга Ксения Кривошеина) срещу започнатата на 24 февруари 2022 г. война на Русия против Украйна, която позиция беше ясно заявена още в първите дни на тази война, довежда до промяна на отношението към него в самата Руска федерация и до забрана той да бъде публикуван в родината си. Така, след отказ на девет руски издателства за нейното отпечатване, тя излиза в немското издателство „ISIA Media Verlag“. По този повод Никита Кривошеин споделя:
„За съжаление, в съвременна Русия девет крупни издателства не се решиха да издадат тази книга. Може откровено да се признае, че съвременната руска литература и руските автори се завърнаха към времената на „желязната завеса“ за изданията в Европа и САЩ.
Необходимо е да си припомним знаменитото парижко издателство YMCA-Press, което отпечатваше стотици забранени в СССР писатели и поети, включително и двама нобелови лауреати – Александър Солженицин и Йосиф Бродски. През последните години в Германия се появиха издателства, които подхванаха инициативата на ИМКА и продължиха неговите традиции. Така че „няма да проклинаме изгнанието“ (алюзия към заглавието на документалния филм за руската емиграция Не будем проклинать изгнание – тук), а ще пожелаем успех на издателството и неговите автори“ (целия текст – тук).
Новата книга може да бъде поръчана онлайн в OZON и на страницата EbaY (тук).
„Смесени“ бракове
Продължение от „Условия за брак“
Формално погледнато, условието за встъпване в църковен брак е общата вяра, или, с други думи, съвместното обвързване с Православната църква. Лаодикийският (правила 10 и 31) и Картагенският (Правило 21) поместни събори, както и Четвъртият (Правило 14 от Халкидон) и Петошестият (Правило 72) вселенски събори забраняват браковете на православни с неправославни и определят, щото такива бракове – ако са сключени пред гражданските съдии – да бъдат разтрогвани.
Разбира се обаче проблемът тук не е просто формален. Той засяга самата същност на онова, което прави един брак наистина християнски. Несъмнено възможно е двама да се радват на приятелство, да споделят общи интереси, да имат прекрасна съвместимост на характерите, и разбира се, да бъдат „влюбени“ един в друг и без да са членове на една и съща църква. Въпросът е обаче дали всичките тези човешки сходства и влечения могат да бъдат трансформирани и преобразени в реалността на Царството Божие, в случай че двамата не споделят един и същи опит от реалността на това Царство, че не са посветени на едната и съща и единствена по рода си вяра. Възможно ли е те да станат една плът в Христа, без да участват заедно в евхаристийната Плът и Кръв на Христос? Може ли една двойка да споделя тайнството на Брака – което има отношение към съюза между Христос и Църквата – без да участва заедно в тайнството на божествената Литургия?
Самотничеството пред Бога
В памет на Сурожки митрополит Антоний
При осмислянето на съвременните проблеми на църковния живот, при опитите за разрешаване на тези проблеми обикновено се предлагат два изхода – евхаристийност и общинност. Наистина, вън от църковната общност, без постоянно съотнасяне на себе си с явявания в Евхаристията Христос, без съединяването с Него на общината – в тайнството на причастяването, Църквата е невъзможна. Само че многото, и съвсем правилни, мисли върху евхаристийността и общинността нямат, за съжаление, онова свое изразяване във всекидневния църковен живот, което на нас би ни се искало. В самото това практическо реализиране на евхаристийността и общинността е налице нещо, което ни заставя да се замислим.
Ще приведа примери.
Слово за пророк Йоил
Книгата на пророк Йоил се приема за най-стара от книгите на малките пророци. Въпреки дебатите относно възникването ѝ. Едни определят времето на написване ок. края на 11 в. пр. Хр., а други – след епохата на плена, ок. 515 г. пр. Хр. Най-късните датировки препращат към началото на 4 в. пр. Хр., като аргументите за късния произход са свързани със споменаването на елините (Иоил 3:6). Не е невъзможно това да са същите елини, за които говори и Омир. Според бл. Йероним книгата е написана непосредствено след смъртта на Годолия – дъщерята на Ахав и Йезавел, ок. 835 пр. Хр. и – съответно – би трябвало да е съвременник на Илиада. При все че малко са нещата, които сродяват двата типа поезия. А общите теми – за гибелен гняв, и за изстъпления – звучат повече като фонова определеност, на която могат да се проектират различията. Защото – оказва се – типологичното сходство между Омир и пророк Йоил е в неяснотата около техните личности. Единствената сигурна информация относно пророка – името на баща му – Ватуил (Иоил 1:1, в юдейската традиция – Петуел) се приема като алегория. Затова и Йероним – лутайки се между различни етимологии – го тълкува ту като „син на широтата“, ту като „син на девата“. Вероятно по същата причина, подреждайки книгите на малките пророци, изхождайки от аналогични етимологически съображения и приемайки, че името „Йоил“ означава „започаващ“, предпочита да започне изброяването на малките пророци с Осия[1] и Йоил.
Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)
Продължение от статията: „Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (въведение; утринни молитви)“ – тук
Настоящият текст представлява продължение на изясняването на темата за редакциите в Молитвеника, издание на Зографския манастир.
Първата част беше въведителна, след което по-конкретно се спряхме върху редакциите в утринните молитви.
Втората част от поредицата съдържа в себе си обяснение относно промените, извършени във вечерните молитви, а също така полага началото и на темата за редакцията на текстовете от Псалтира в Молитвеника.
Цялата статия: Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)
В периода 1902-1905 г. по инициатива на Вселенския патриарх Йоаким Трети[1] между поместните православни църкви се разменят поредица писма. Повод за това е Патриаршеското и синодно окръжно послание до поместните автокефални църкви от 12 юни 1902,[2] с което се поставя началото на инициатива за сближаване, активно общуване и единство на православните църкви. В своето окръжно, отправено „До блаженейшите и светейши патриарси на Александрия и Йерусалим и до светейшите в Христа сестри автокефални църкви на Кипър, Русия, Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора“, патр. Йоаким призовава своите събратя архиереи от поместните църкви да разменят мнения относно теми от общ интерес, които изискват съвместно решение. Поставя се – за пръв път от столетия – въпросът за отношението на Православната църква към инославните църкви: „…относно нашите настоящи и бъдещи отношения с двата големи клона на християнството, т. е. със Западната църква и с Църквата на протестантите“[3]. Посланието се смята за начало на два успоредни и в известна степен взаимозависими процеса на: а) укрепване на взаимоотношенията и сътрудничеството между поместните православни църкви, прераснало по-късно в идея за свикване на Вселенски или Всеправославен събор, и б) отваряне на Православната църква към по-активно общуване с отделните инославни християнски църкви и изповедания, ще рече – на включването ѝ в така нареченото по-късно икуменическо движение.[4]
