Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

В периода 1902-1905 г. по инициатива на Вселенския патриарх Йоаким Трети[1] между поместните православни църкви се разменят поредица писма. Повод за това е Патриаршеското и синодно окръжно послание до поместните автокефални църкви от 12 юни 1902,[2] с което се поставя началото на инициатива за сближаване, активно общуване и единство на православните църкви. В своето окръжно, отправено „До блаженейшите и светейши патриарси на Александрия и Йерусалим и до светейшите в Христа сестри автокефални църкви на Кипър, Русия, Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора“, патр. Йоаким призовава своите събратя архиереи от поместните църкви да разменят мнения относно теми от общ интерес, които изискват съвместно решение. Поставя се – за пръв път от столетия – въпросът за отношението на Православната църква към инославните църкви: „…относно нашите настоящи и бъдещи отношения с двата големи клона на християнството, т. е. със Западната църква и с Църквата на протестантите“[3]. Посланието се смята за начало на два успоредни и в известна степен взаимозависими процеса на: а) укрепване на взаимоотношенията и сътрудничеството между поместните православни църкви, прераснало по-късно в идея за свикване на Вселенски или Всеправославен събор, и б) отваряне на Православната църква към по-активно общуване с отделните инославни християнски църкви и изповедания, ще рече – на включването ѝ в така нареченото по-късно икуменическо движение.[4]

Очевидно една от целите на Константинополската Вселенска патриаршия е чрез укрепване на всеправославното единство тя да утвърди своята водеща, първостепенна и координираща роля в Православната църква. В посланието си патр. Йоаким се спира накратко и на „календарния въпрос“, т. е. на необходимостта от по-точна система на времеизчисление с оглед на празничния цикъл на Православната църква. В последвалото го второ окръжно послание до поместните църкви от 12 май 1904 г. той се изказва отрицателно по отношение на идеята за приемане на т. нар. „Григориански календар“, както и спрямо предложението за корекция на Юлианския календар.[5]

Непосредствено след края на Първата световна война и на последвалата я „малоазийска катастрофа“ от 1922 г. (както се нарича разгромът на Гърция в гръцко-турската война от 1919-1922 г.) като продължение на инициативата на патр. Йоаким Трети от началото на столетието са проведени две знаменателни събития с претенцията за всеправославна представителност:

- Всеправославен конгрес (συνέδριον, congrès) в Константинопол от 10 май до 8 юни 1923 г.,[6] свикан по инициатива на Вселенския патриарх Мелетий (Метаксакис), и

- Предварителна (подготвителна) комисия на православните църкви от 8 до 23 юни 1930 г. във Ватопедския манастир на Света гора – Атон.[7]

Във Всеправославния конгрес от 1923 г. участие вземат представители на Константинополската патриаршия, Руската задгранична църква, Сръбската църква, Кипърската църква, Гръцката църква, както и на Румънската църква.[8] Отсъстват представители на древните патриаршии – Александрийска,[9] Антиохийска и Йерусалимска. Едно от решенията на Всеправославния конгрес от 1923 г. е за „поправянето на Юлианския календар“, като се изваждат тринадесет дни, при което 1 октомври 1923 г. ще се смята за 14 октомври 1923 г.[10] Това решение не е прието еднозначно от поместните църкви, голяма част от които не го възприемат или пък при приемането му възникват вътрешни разпри, разногласия и разколи.

Периодът между двете световни войни (1919-1939) е свързан с множество инициативи за мир и сътрудничество между народите и техните църкви. Въпреки тежките условия, в които е поставена Вселенската патриаршия, загубила след „малоазийската катастрофа“ голяма част от своето паство, тя се опитва да укрепи и разшири своите международни позиции чрез поредица от инициативи. Същевременно на ключови позиции в поместните православни църкви застава ново поколение архиереи, съчетаващи в себе си народния водач с църковния деятел: патриарсите на Константинопол Мелетий Четвърти (1921-1923), Григорий Седми (1923-1924) и Фотий Втори (1929-1935), патриарсите на Александрия Мелетий Втори (бивш Константинополски, 1926-1935), Фотий (1900-1925), Николай (1936-1939) и Христофор (1939-1966), Йерусалимският патриарх Дамян (1897-1931), Московският патриарх Тихон (1917-1925), сръбските патриарси Димитрий (1920-1930) и Варнава (1930-1937), Румънският патриарх Мирон (1919-1939), Атинският архиепископ Хризостом Първи (1923-1938), първойерархът на РПЗЦ митр. Антоний (1920-1936), Софийският митрополит Стефан (1921-1945), Варшавският митрополит Дионисий (1923-1948) и др. Става дума за пълнокръвни исторически личности, за силни характери, поставили своя знак (бил той положителен или отрицателен) върху световната и регионална църковна история и политика.

Един от слабо проучените въпроси е този за отношенията между първия и втория престоли на Православната църква – Константинополската Вселенска патриаршия и Александрийската патриаршия – в междувоенния период. Тези отношения съвсем не са безпроблемни или пък свободни от изкушения и различни исторически сблъсъци на интереси във взаимозастъпващите се сфери на църковно-политическо влияние.

През посочения период са налице три значими – слабо известни или напълно неизвестни – инициативи от страна на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен (Вселенски или Голям поместен) събор:

- 1924 г.: инициатива на Александрийския патриарх Фотий;

- 1926 г.: инициатива на Александрийския (бивш Константинополски) патриарх Мелетий;

- 1940-1943 г.: инициатива на Александрийския патриарх Христофор.

Ще разгледаме накратко въз основа на налични исторически архивни документи и трите инициативи, които са показателни за стремежа на Александрийския престол да се утвърди като първостепенен фактор в Православната църква.

1. Инициатива на Александрийския патриарх Фотий за свикване на Вселенски събор (1924 г.)

Решенията на Всеправославния конгрес от 1923 г. – и преди всичко „календарната реформа“ – са възприети с открита враждебност от Александрийския патриарх Фотий[11] и Йерусалимския патриарх Дамян.[12] Година по-късно, на 26 март 1924 г., тримата източни патриарси – Александрийски, Антиохийски[13] и Йерусалимски – изпращат заедно послание до поместните православни църкви, в което предлагат да се свика Голям поместен или Вселенски събор в Йерусалим веднага след Пасха същата година. За целта тримата патриарси са осигурили предварително разрешение от страна на палестинското правителство. Става ясно също така, че те са преговаряли по въпроса и с предстоятеля на РПЗЦ Киевски митрополит Антоний (Храповицки), който е посетил за целта Йерусалим, Александрия и Дамаск.[14] Трябва да се подчертае, че в основата на тази инициатива стои Александрийският патриарх. Доказателство за това е и фактът, че на 21 март с. г. наследникът на престола на св. апостол Марк (както традиционно се нарича александрийският архиепископ или патриарх) изпраща Леондополски митрополит Христофор на мисия в Дамаск, за да се срещне с Антиохийския патриарх Григорий и да обсъди с него общата инициатива.[15] По-късно тримата патриарси изпращат и второ писмо до тогавашния Вселенски патриарх Григорий Седми, в което настояват последният, „бидейки най-старши [в реда на диптисите], да свика всички автокефални църкви на Вселенски или Голям поместен събор в Йерусалим“. Като теми на бъдещия събор се предлагат, „освен календарния въпрос и пасхалията… [още и] изследване и решение на въпроса за съединението на Източноправославната църква с християнските общности на римокатолици, англикани, копти, арменци, старокатолици и пр., както и за единение с униатите и за вдигане на Българската схизма, както и за преоценка на църковните канони и утвърждаване на символическите книги, и относно всяка друга тема, занимаваща нашата Църква и изискваща бързо решение“.[16] За целта тримата патриарси предлагат на събора да бъдат поканени и всички предстоятели на инославните християнски църкви.[17]

Мотивите за свикване на бъдещ Всеправославен събор са публикувани в неподписана програмна статия в официалния печатен орган (бюлетин) на Александрийската патриаршия – Πάνταινος:

„Желаем Събора, за да се издаде на него единодушно решение по календарния въпрос, което да възприемат безропотно всички поместни църкви и така да успеем да избегнем разделението, което от 10 март т. г. настъпи в Константинополската църква и в Гръцката църква, а заедно с тях – волю-неволю – и в Кипърската църква. На тоя Събор ще чуем накрая доводите за календарната реформа, които до момента реформаторите пазят в дълбока тайна. Ще обсъдим въпросните аргументи и ще достигнем – въз основа на логиката и на интереса на Църквата – до подобаващия извод.

Желаем Събора освен това, защото по този повод ще се завърнем към системата на църковно управление, установена по време на разцвета на църковната история, т. е. ще се завърнем към съборната система. А съборна система е оная, при която всички епископи, бидейки равни помежду си, обсъждат с независимо църковно съзнание и съразмишляват, и решават чрез Светия Дух всичко онова, което е в съгласие с Преданието на Църквата и не противоречи на божествените Писания, що се отнася до догматите и до богослужението, не се отдалечава от духа на божествените канони и от наследеното църковно установление що се отнася до управлението на Църквата и на реда, който подобава да се спазва в нея.

Желаем Събора и за да освободим поместните православни църкви от натиска на държавата, към която техните християни като граждани се числят. Искаме да дадем на тези сестри-църкви едно съборно решение по всеки изследван актуален въпрос, който ги измъчва, за да могат да се възпротивят срещу възможния натиск на държавата, към която принадлежат.

Желаем, най-сетне, Събора, за да обсъдим на него толкова много неща, освен календарния въпрос, които от Седмия вселенски събор насетне са възникнали и остават нерешени или пък намериха само временно решение…

Поради всички тези причини, прочее, както и заради множество други ние, тримата източни патриарси, желаем свикването на Събора, но искаме това и защото трябва да се опознаем помежду си ние, епископите на Източноправославната църква, и да общуваме помежду си, тъй щото да станем по-големи ревнители за нашата света Църква, да получим полза от добродетелите и изобщо от църковното богатство на по-преуспелите от нас, да станат онези от нас, които имат възможността за това, водачи на сестрите-църкви и пример за епископите, намиращи се в каквито и да било лишения от църковно естество. А църквите имат толкова голяма нужда от взаимно опознаване и взаимопомощ. Имаме такава голяма нужда от обединение! И затова желаем свикването на Събора“.[18]

В своето ответно писмо от 24 май 1924 г.[19] Вселенският патриарх Григорий Седми подчертава пред своя събрат, Александрийски Фотий, че св. Велика Христова църква желае свикването на Вселенски или на Голям общ събор на Православната църква. За целта на Всеправославния конгрес през 1923 г. са обсъдени и набелязани редица въпроси. За най-целесъобразно Вселенската патриаршия смята, че бъдещият Голям събор трябва да се проведе през идната 1925 г., по случай 1600-годишнината от Първия (Никейски) вселенски събор, каквото е и решението на Всеправославния конгрес от 1923 г. От друга страна, „по никакъв начин не може да се оправдае“ прекаленото бързане при неговото организиране. Въвеждането на новия календар в някои църкви по никакъв начин не представлява основание за прибързано и без предварителна подготовка свикване на Вселенски събор. Предвид всичко това Вселенската патриаршия не намира за нужно да измени своята позиция, а смята да свика въпросния събор през 1925 г. в гр. Йерусалим.

За целта на 27 май 1924 г. Вселенската патриаршия изпраща окръжно писмо до всички поместни православни църкви (без Българската, която по това време все още се намира в схизма), като ги кани да участват във Вселенския събор и определя той да се проведе на следващата година, 1925-а, в Йерусалим.[20]

Свиканият през май 1924 г. Свещен Синод в пълен състав („Свещен синод на Йерархията“) на Гръцката църква под председателството на архиеп. Хризостом (Пападопулос) неколкократно се занимава с публикации на страниците на бюлетина на Александрийската патриаршия Πάνταινος, които, според него, вредят на авторитета на Гръцката църква и на Вселенската патриаршия. Подложена е на обсъждане и инициативата на Александрийския патриарх Фотий за свикване на Вселенски събор.

„Трябва да се подчертае, че патриархът няма правото да подема инициатива по който и да било въпрос, защото това не е канонично. Макар да се занимава встрастено с календарния въпрос, в същото време той признава [тайнствата на] Англиканската църква и приема съслуженията с англикани и с други инославни…“, заявява Атинският архиепископ по време на заседанието.[21]

На своето заседание от октомври с. г. Св. Синод на Гръцката църква (в пълен състав) отново поставя на дневен ред въпроса за поведението на патр. Фотий. Архиеп. Хризостом изказва мнението, че „Александрийският патриарх и руски клирици [емигранти] пречат на Сръбската църква да приложи новия календар“. Става ясно също така, че Александрийската патриаршия не е съгласна да признае юрисдикционни правомощия на Вселенската патриаршия над т. нар. диаспора, т. е. над компактните маси православни християни, които живеят извън териториите на традиционно православните държави. „Вижда се, че действително се провеждат преговори между тримата патриарси [Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски], в които участва и руският Киевски митрополит Антоний [Храповицки], посетил неотдавна Йерусалим, Александрия и Дамаск“.[22]

Една правноканоническа комисия, организирана през 1925 г. от гръцкото Външно министерство и натоварена със задачата да обсъди възможностите за кодифициране на каноничното право на Православната църква, както и с перспективата за свикване на Вселенски събор, дава в своите Деяния следната характеристика за Фотий: „Патриарх Фотий е реакционер и против реформите. Надъхан е с дух на опозиционерство срещу гръцкото правителство и на лично противопоставяне срещу линията на патриарх Мелетий [Метаксакис]“. Що се отнася до Йерусалимската патриаршия, за нея четем накратко: „Същото като за Александрийската патриаршия“.[23]

Инициативата, подета от Александрийския патриарх през 1924 г. за свикване на Вселенски събор, е окачествена от членове на гореспоменатата каноническа комисия като „заплаха“, отправена от него, че ако Вселенската патриаршия не свика овреме Събора, то той самият, като втори по чест престол, има това право и ще упражни правото си. Според комисията обаче „за нас е желателно никоя от автокефалните църкви да не поставя под съмнение правото на Вселенската патриаршия да кани [останалите поместни църкви] при свикването на Вселенски събор“. Нещо повече, чуват се гласове, според които, ако Вселенският събор бъде свикан и председателстван от някого другиго от предстоятелите на автокефалните църкви, то това няма да бъде събор, а самочинно сборище (παρασυναγωγή).[24]

Тук заслужава да отбележим, че през 20-те години на миналия век отношенията между Вселенската и Александрийската патриаршия са обтегнати и по повод на друг особено важен въпрос: за каноническата юрисдикция върху Африканския континент.[25] От началото на 20 в. в различни краища на континента се заселват компактни маси гръцко население. Гръцките православни общности отправят молби за изпращане на свещеници за религиозно-богослужебните си нужди. При това те се обръщат не само към Александрийската патриаршия, но и към Константинополската патриаршия, а и към Гръцката църква. Това поражда напрежение в отношенията между тези църкви, понеже Александрийската църква смята цяла Африка за своя каноническа територия. От своя страна Вселенската патриаршия, тълкувайки в разширителен смисъл Правило 28 на Четвъртия (Халкидонски) вселенски събор (451 г.),[26] се опитва да обоснове тезата, че въпросните територии са част от т. нар. варварски земи, намиращи се в каноническа зависимост от Вселенския престол. На това основание Константинополският патриарх Григорий Седми се опитва да подчини цяла Южна Африка под юрисдикцията на Константинопол, изпращайки свещеници и изисквайки от вече намиращите се там да поменават Вселенския патриарх като единствена каноническа власт.[27]

2. Инициатива на Александрийския патриарх Мелетий за свикване на Голям поместен събор (1925-1927)

След смъртта на патр. Фотий през 1925 г. на Александрийския престол е избран бившият Вселенски патриарх Мелетий (Метаксакис),[28] който от самото начало започва да се титулува патриарх „на цяла Африка“. Той е първият Александрийски патриарх в ново време, който се опитва да разшири официално своята юрисдикция над целия Африкански континент, срещайки отпора и несъгласието на Вселенската патриаршия. На заседанието на Св. Синод на Александрийската патриаршия от 18 ноември 1926 г. той заявява: „Както Вселенската патриаршия, въз основа на Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, си присвоява духовното управление над всички страни, намиращи се извън пределите на диоцезите на Понт, Асия и Тракия, т. е. на т. нар. „варварски“ страни, по същата логика на идеи и мисли и Александрийската патриаршия има правото да разшири своята духовна юрисдикция върху цяла Африка, т. е. над страните отвъд Етиопия и Либия“.[29]

На същото заседание патриархът съобщава, че неясният юрисдикционен статут предизвиква много проблеми: често пъти свещеници, в зависимост от конюнктурата и интереса си, менят своята юрисдикция, преминавайки ту към Вселенската патриаршия, ту към Александрийската. За целта патр. Мелетий се обръща към Вселенския патриарх Василий[30] с писмо, в което настоява, че цяла Африка представлява каноническа територия на Александрийския престол. От своя страна Вселенският патриарх не отговаря веднага на писмото, а изчаква цяла година, като едва през октомври 1927 г. изпраща писмен отговор до гръцкия консул в Константинопол, комуто съобщава, че няма нищо против да отстъпи своето право над териториите на Южна Африка, гарантирано от свещените канони, за да бъде то упражнявано за задоволяване на конкретните пастирски потребности от Александрийската патриаршия.[31]

Друг сериозен проблем, който вълнува Александрийската патриаршия по това време, е календарният въпрос: дали да бъде въведен „новият стил“ и как това да стане максимално безболезнено, т. е. как да се избегнат вътрешните сътресения, сполетели Гръцката църква при приемането на „поправения Юлиански календар“. През лятото на 1926 г. новоизбраният Александрийски патриарх Мелетий поставя на заседание на Св. Синод проблема за необходимостта от свикване на Голям поместен събор за разрешаване на календарния въпрос. Св. Синод на Александрийската патриаршия решава „да бъдат помолени Антиохийският и Йерусалимският патриарх чрез писма и специален пратеник да приемат свикването на Поместен събор за вземане на общо решение“.[32] Както се вижда, възползвайки се от актуалния проблем около т. нар. „календарен въпрос“, Александрийската патриаршия за пореден път се опитва да се превърне в инициатор на събор с широка юрисдикция и висока степен на представителност, която надхвърля ограничените юрисдикционноканонически граници на тази църква.

По-късно, в средата на декември 1926 г., официалният орган на Александрийската църква публикува специална бележка, в която уточнява, че „Александрийската патриаршия никога не е придавала догматическо значение на поправянето на календара. Тя само отхвърли едностранната и прибързана промяна и изиска свикването на събор, пък бил той и само поместен, за взимане на общо решение не само за календара, а и за Пасхалията“. Съобщава се също така, че предлага съборът да се проведе преди Пасха на 1927 г., като освен древните патриаршии (Константинопол, Антиохия и Йерусалим), Св. Синод на Александрийския престол е взел решение да бъдат поканени и Кипърската, и Гръцката църква.[33]

В изпълнение на горепосоченото синодно решение Александрийска патриаршия изпраща Нубийски митрополит Николай да проведе преговори с патриарсите Дамян Йерусалимски и Григорий Антиохийски. Цел на свикването на въпросния събор ще бъде по-лесното възприемане на поправения Григориански календар, както и неутрализирането на възможни противодействия, подобни на тези, които се наблюдават в Гърция и в Румъния. Но, както вече споменахме, всъщност става дума за опит за утвърждаване на водещата роля на Александрийската патриаршия в системата на управление на поместните автокефални православни църкви. Иде реч за парадоксално събитие в новата църковна история: същият Мелетий (Метаксакис), който в качеството си на Вселенски патриарх свиква и организира през 1923 г. Всеправославния конгрес в Константинопол, няколко години по-късно, вече като Александрийски патриарх, поставя под съмнение неговия авторитет и всеправославна валидност, като търси начин да се превърне в инициатор на нов всеправославен събор, вече от позицията си на Александрийски патриарх. Според него древните патриаршии следва да преутвърдят своя апостолски авторитет и водещо място в системата на Православната църква. Той смята, че мястото на трите древни патриаршии е поставено под съмнение от новите автокефални църкви, които, „хвалейки се с многочислеността на своето паство“, има опасност да им навредят, ако те в сътрудничество помежду си не утвърдят своя апостолски авторитет.

„Новите църкви и новите патриаршии се стремят да отклонят центъра на тежестта на православието, както преди тях се опитваше Русия, затова е необходимо трите патриаршии да подновят свикването на поместни събори, за да се проявят единни помежду си“.[34]

Йерусалимският патриарх Дамян заявява, че неговата църква не може да приеме поканата за участие в поместен събор по въпроса за календарната реформа, тъй като една вероятна промяна би имала негативни последствия за Сионската църква (синоним на Йерусалимска патриаршия, бел. ред.) и би насърчила латинската (римокатолическа, бел. ред.) пропаганда, застрашавайки многовековното статукво: „Йерусалимската църква трябва да има някои свои особени празници и чествания, посредством които да се отличава от останалите [инославни] църкви“ по Светите земи.[35] Патр. Дамян смята, че в случая с календара единствено вселенски събор, а не просто голям поместен събор може да доведе до задоволително решение. Антиохийският патриарх Григорий Седми от своя страна също отказва участие, „по причини общи и местни, поради бурната латинска пропаганда в Сирия“.[36]

Въпреки отрицателните реакции на Йерусалимския и на Антиохийския патриарх Св. Синод на Александрийската патриаршия на своето заседание през лятото на 1927 г. приема решение все пак да бъде свикан поместен събор в Александрия в средата на идния октомври, който да бъде съставен от представители на четирите древни патриаршии – Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска, както и от автокефалните църкви на Кипър и на Гърция.[37] Въз основа на взетото решение Александрийският патриарх изпраща покана за участие в събора до Константинополския патриарх Василий (10 юли 1927 г.). В писмото се посочва, че поканата за участие в поместния събор се отнася преди всичко и главно до древните патриаршии и до Гръцката и Кипърската църкви, но без да се изключва участието и на останалите автокефални църкви: Сръбска, Румънска, Руска и Полска. Изключено е във всеки случай планираният събор да се занимае с теми, които засягат вътрешния живот на тези църкви, а само и единствено - с календарния въпрос.

В своя отговор от 27 август 1927 г. патр. Василий посочва, че „никаква причина не налага да участваме и ние“. При това той поставя като основно условие за провеждането на събора да не се допуска ревизия на вече взети решения от поместните православни църкви, като същевременно подчертава, че според Константинополската църква по-подходящо е вместо на поместен събор въпросът за календара да бъде разгледан на бъдещия Вселенски събор или пък на Предсъбора, за свикването на който се труди неуморно Вселенската патриаршия.[38]

[38]

Кипърският архиепископ Кирил отговаря положително на поканата, че като свой представител на предстоящия поместен събор ще изпрати Пафоски митрополит Яков заедно с един клирик-богослов за разглеждане и решение по календарния въпрос. В заключение той подчертава, че при неучастие на някои от поместните църкви целта на планирания събор ще бъде силно накърнена, „да не кажем, че съвсем ще бъде осуетен“.[39]

В своя отговор до Александрийския патриарх Атинският и на цяла Гърция архиепископ Хризостом, заявява, че Гръцката църква няма да участва в събора, тъй като календарният въпрос за нея вече е разрешен веднъж завинаги, понеже тя е възприела поправения Юлиански календар („новия календар“).[40] Той предупреждава гръцкото правителство и за това, че възможен неуспех на планирания от Мелетий събор ще изложи Православната църква пред останалите църкви, а Гръцката църква не може да участва в него, при положение че и Вселенската патриаршия няма да бъде представена.[41]

В своето ответно писмо от 17 октомври 1927 г. Варшавският и на цяла Полша архиепископ Дионисий пише, че обстоятелствата към дадения момент не благоприятстват свикването на въпросния събор и той поради своята голяма заетост не ще може да присъства на него.[42] Поради отказа на почти всички поместни църкви да участват в планирания събор Св. Синод на Александрийската патриаршия на своето заседание от 21 януари 1928 г. признава невъзможността си да го свика и организира.

В заключение следва да се посочи, че, според нас, планираният от патр. Мелетий (Метаксакис) събор има две основни цели: една - обща и друга - частна. Общата цел е утвърждаване на Александрийската патриаршия като алтернатива на Вселенската патриаршия в организирането, направляването и координирането на инициативи от общоправославен характер, т. е. става дума за опит за налагане на координираща роля на втория престол сред православните църкви. Това предизвиква раздразнението на Вселенската патриаршия, която смята тази роля за свое правомощие и канонически прерогатив, постановен от свещените канони на Църквата от първото хилядолетие.[43] Частната цел на планираното от Александрийския синод начинание е въвеждането на „новия календарен стил“ в юрисдикцията на Александрийската патриаршия да получи всеправославна санкция – нещо, което би предотвратило нежелано противодействие от страна на консервативно настроени кръгове, както и негативни последствия като тези в Гърция с появата на старокалендарния разкол.

3. Кореспонденция между Александрийския патриарх Николай и Вселенския патриарх Вениамин (1937 г.)

След смъртта на патр. Мелетий (Метаксакис) през 1935 г. на Александрийския патриаршески престол се възкачва патр. Николай.[44] Неговото патриаршество съвпада с едно знаменателно събитие – провъзгласяването (признаване) за автокефална на Албанската православна църква (12 април 1937 г.).[45] И по този повод се откроява критичната позиция на Александрийския престол по всеправославните инициативи на Вселенската патриаршия.

След провъзгласяването на въпросната автокефалия, през лятото на 1937 г. между Александрийския патриарх Николай и Константинополския Вениамин[46] са разменени писма, изключително показателни за сблъсъка на позиции относно каноническите правомощия на Вселенския престол при решаване на въпроси, надхвърлящи границите на вътрешното администриране и засягащи функционирането на Православната църква като цяло. Ще представим накратко въпросната кореспонденция.

Както вече беше посочено, на 12 април 1937 г. Вселенската патриаршия издава „Патриаршески и синоден томос“ за автокефалията на Албанската църква.[47] Първоначално Александрийската патриаршия изпраща поздравително писмо до Константинополския патриарх, в което изразява своята радост по повод признаването на Албанската църква за автокефална. По-късно обаче, на 24 юни 1937 г., Александрийският патриарх Николай изпраща писмо-протест до Вселенския патриарх Вениамин.[48] В него се подчертава, че докато някога, в древност, Вселенската патриаршия е уважавала вековния каноничноправен ред, през последния век (от 1850 г. насетне) при провъзгласяването на новите автокефалии[49] тя действа едностранно без да се допитва до останалите сестри православни църкви и без да зачита всеправославното съгласие. Решенията за съответните автокефалии не се обсъждат предварително между поместните църкви, а за всяка от тях те научават post factum. Ако през първото хилядолетие всички автокефалии на съответните църкви са били предоставяни от вселенски събори, то през второто хилядолетие при предоставянето на автокефалия на Руската църква това става на свикан за целта събор на предстоятелите на древните източни патриаршии. И тъй като понастоящем свикването на вселенски събор е извънредно трудно, трябва да се следва примерът с Руската църква, т. е. при предоставяне-признаване на автокефалия да се свикват събори на предстоятелите на автокефалните църкви. Вместо това обаче Вселенската патриаршия не смята за нужно нито по повод на предоставянето на автокефалия, нито при решаването на други въпроси от общ интерес да свика предстоятелите на автокефалните църкви – с едно-единствено изключение, при провъзгласяването на Българската схизма от Великия поместен събор през 1872 г. Всичко това създава сред останалите поместни църкви впечатлението, че Вселенският престол въвежда нови практики, сякаш смята, че не е нужно допитване до автокефалните църкви, а единствен Св. Синод в Константинопол има авторитета и компетентността да се произнася по тези въпроси.

Нататък патр. Николай засяга и въпроса за календара, като припомня, че тримата източни патриарси – Александрийски Фотий, Антиохийски Григорий и Йерусалимски Дамян – със свое общо писмо са поискали свикването на Вселенски или Голям поместен събор, но никой не им е обърнал внимание, като вместо това „новият календар“ е бил наложен по насилствен начин. Нещо повече, Александрийският патриарх посочва, че година по-рано, през 1936 г., е изпратил писмо до Вселенския патриарх с настояване да се проведе надюрисдикционен събор, който да се произнесе по календарния въпрос. В отговор Вселенският патриарх е разкритикувал инициативата, поставяйки под съмнение правото на втория престол на Православната църква да се превръща в инициатор за свикването на всеправославен събор.

В своя отговор от 7 декември 1937 г.[50] Вселенският патриарх Вениамин подчертава от своя страна, че свещените канони на Църквата не казват нищо конкретно относно начина и процедурата на административно отделяне и предоставяне на автокефалия на дадена поместна църква. В този случай следва да се вземе предвид правното съзнание на поместните църкви, закодирано в църковната история, т. е. да се има предвид дълговековната църковна практика. „А църковната история от периода на вселенските събори свидетелства, че въпросът за автокефалията е попадал в компетенцията на цялата Църква, понеже той означава промяна на взаимовръзките между единни поместни части на църковния организъм, намиращи се в свързващо единство с цялата Православна църква, промяна на йерархичната зависимост на едни епископи от други, създаване на нови административни органи и поява на нови законодателни фактори в Православната църква“. При това формирането на петте патриаршески престола и на Автокефалната църква на Кипър е признато от вселенските събори. В по-ново време обаче, поради невъзможността да се свика вселенски събор, тактиката при провъзгласяване на автокефалия се променя. Характерен пример в това отношение според патр. Вениамин е признаването на някаква форма на „полуавтокефалия“ на Българската църква през 13 в. от Константинополския патриарх Герман Втори, както и формалното (τιμῆς ἕνεκα, т.е. почетно) признаване на титлата „патриарх“ на Търновския архиепископ Йоаким. Що се отнася до автокефалията на Руската църква, то тя съществува de facto още от 15 в., а при своето посещение в Москва Вселенският патриарх Йеремия Втори е дал благословение за нейното признаване, наричайки „патриарх“ тогавашния Московски митрополит Йов. Споменатият от Александрийския патриарх събор на източните патриарси не е предоставял автокефалия на Руската църква, а я е признал за патриаршия и е определил нейното място в църковните диптиси.

Според патр. Вениамин красноречиво свидетелство за това, че Вселенската патриаршия не действа произволно и едностранно по въпроси от общоправославен характер, са проведените неотдавна Всеправославен конгрес в Константинопол през 1923 г. и Подготвителна всеправославна комисия на Света гора през 1930 г.

4. Инициатива на Александрийския патриарх Христофор за свикване на Всеправославен събор (1940-1943)

Няколко години по-късно, в разгара на Втората световна война, Александрийската патриаршия ще пристъпи към още един опит за свикване и организиране на Всеправославен събор. И този път тя търси съдействието на другите два източни патриаршески престола – на Антиохия и на Йерусалим.

Забулено в тайна е посещението на Александрийския патриарх Христофор[51] през февруари-март 1940 г. в Йерусалим, определяно от официоза на Александрийската патриаршия Πάνταινος като „историческо“.[52]

Александрийският патриарх пристига в Йерусалим на 9 февруари 1940 г.[53] В своето официално обръщение към Йерусалимския патриарх[54] той подчертава своя дълг пред Александрийската църква, както и пред цялата Православна църква, като изтъква, че всички очакват при това негово посещение да бъдат разгледани и обсъдени, заедно с предстоятеля на Сионската църква, „принципни въпроси на православието и християнството, които се нуждаят от доброжелателно и задълбочено изследване“.[55]

По-късно в Йерусалим пристига и Антиохийският патриарх Александър,[56] придружаван от Ливанския митрополит Илия.[57] Гръцкият печат разпространява слухове, че въпросното събиране на тримата патриарси в Йерусалим цели решаването на общоправославни въпроси. Тези съобщения са опровергани в съобщение на страниците на печатния орган на Александрийската патриаршия, като се подчертава, че всъщност причина за посещението на Александрийския патриарх е желанието му да се поклони на Гроба Господен, както и да посети лечебните извори в Тивериада. Същото се отнася и за Антиохийския патриарх, който и по-рано е посещавал Тивериада заради лечебните ѝ бани.

На 17 март 1940 г., Неделя православна, тримата патриарси отслужват литургия в храма на Възкресението.[58] По време на литургията евангелското четиво е прочетено на три езика – гръцки, арабски и руски, а по време на великия вход Александрийският патриарх, който първенствува по време на службата като най-старши по реда на диптисите, поменава имената на кралете на Англия, Гърция и Румъния.

От 16 март, събота, до 18 март, понеделник, тримата източни патриарси се срещат неколкократно и в продължение на „дълги часове“ обсъждат заедно в Голямата зала на Йерусалимската патриаршия общоцърковни въпроси, както и въпроси, засягащи изключително трите патриаршии.[59] Те подготвят общо писмо до Вселенския патриарх Вениамин, подписано от тримата, както и комюнике за срещата:

КОМЮНИКЕ

По повод срещата на тримата патриарси в Йерусалим беше издадено следното комюнике:

Блаженейшите патриарси Александрийски Христофор, Антиохийски Александър и Йерусалимски Тимотей, които се срещнаха в Светия град Йерусалим и се помолиха в обща литургия в пресветия храм на Възкресението за възстановяване на мира по целия свят и за зле страдащата света Руска православна църква, подир туй обсъдиха заедно и нашироко занимаващите цялата Православна църква общи въпроси и особено отнасящите се до практическия църковен живот, с цел тяхното реформиране с оглед на настоящите условия и обстоятелства, и съобщиха своите възгледи на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх с молба при първа възможност да бъдат взети съответните образцови решения, които от години очаква целият християнски православен свят.

В Светия град Йерусалим, на 7 (20) март 1940 г.

от Секретариата на Йерусалимската патриаршия.[60]

Смятаме, че не случайно година по-късно (през февруари 1941 г.) на заглавната страница на официалното издание на Вселенската патриаршия сп. Ὀρθοδοξία се появява статия, озаглавена „Единството и сътрудничеството в Православната църква“, написана от един от водещите ѝ йерарси – Илиополски митрополит Генадий.[61] Тя е част от една задочна дискусия, преминаваща често пъти в разгорещен спор, която се води в периода на Втората световна война на страниците на официозите на двете източни патриаршии – Константинополска и Александрийска. Тя представлява също така задочен отговор на поставените от Александрийския патриарх Христофор въпроси. Текстът започва с кратко описание на начина на функциониране на Римокатолическата църква, който е окачествен като „самодържавие“, понеже цялата власт е съсредоточена в едно-единствено лице – папата. Това не важи, според митр. Генадий, за Православната църква, за която е характерна „федеративната управленска система“ – налице както в отделните автокефални църкви, така и в Православната църква като цяло. Апостолско правило 34[62] се прилага както на равнище „поместна автокефална църква“, така и на всеправославно равнище. По този начин първияτ предстоятел на дадена поместна църква не може сам, „без мнението на всички“ останали епископи (Апостолско правило 34), да решава нищо от онова, което се отнася до цялата поместна църква. Фактът, че през определени исторически периоди отделни поместни църкви са били управлявани от Вселенската патриаршия с цел тяхната защита и закрила от различни външни фактори, поради липсата на своя собствена йерархия, не отменя гореспоменатия принцип.

„Сътрудничеството в Православната църква се постига в най-общ план посредством свикването на вселенски събори. В частност, в по-ограничен план, това се постига чрез епархийските събори“.

Според автора друго средство за постигане на взаимно разбиране и консенсус е размяната на послания (кореспонденцията) между поместните църкви.

„В наше време за сътрудничеството в Православната църква служат конгресите и съвещанията като проведения през 1923 г. в Константинопол Всеправославен конгрес и Междуправославното съвещание на Света гора през 1930 г. Още едно средство са и богословските конференции“.

Илиополският митрополит заявява, че след края на войната и установяването на мира ще се появят и други начини за сътрудничество между православните църкви, тъй като има множество въпроси, които изискват общоправославно обсъждане и решение.

„Изолираната инициатива и отделянето на една от тях като с „Китайска стена“ от другите ще предизвика печални последици. Най-печално от всичко е да бъде разделяна Църквата, според божествения Златоуст. Вселенската патриаршия, като първи по чест престол сред православните църкви, и следвайки своята историческа мисия, като духовна майка на много от поместните църкви, не пропуска никоя възможност за сътрудничество в името на общите – според апостолското правило – въпроси от всеправославен интерес“.

Нека обаче да се върнем отново към инициативата на Александрийския патриарх. Както става ясно от запазените архивни документи, инициативата за свикване на Всеправославен (Вселенски или Голям поместен) събор съвсем не завършва с гореописаната среща. В грама на гръцката кралска легация в Египет от 19 септември 1941 г. се съобщава, че Йерусалимският патриарх Тимотей е имал намерение да посети Антиохийския патриарх Александър в неговото седалище гр. Дамаск. По същото време Александрийският патриарх Христофор е планирал да осъществи подобно пътуване до Антиохия, „за да посети тамошния патриарх и за да си почине“, използвайки повода да разговаря с него и да обсъдят възможностите за общо сътрудничество на православните патриаршии, за да се представят те заедно единни, когато дойдат денят и часът на мира, та да могат да отстоят пред мирната конференция интересите на православието.[63]

Активното сътрудничество и обмяна на мнения между тримата патриарси – Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски – не спира и през следващите години в разгара на най-голямата и кръвопролитна война в човешката история.[64] През втората половина на 1942 г. на страниците на бюлетина на Александрийска патриаршия излиза дълга поредица от статии, озаглавена „Всеправославно сътрудничество“,[65] подписани от младия тогава дякон Партений (Койнидис), близък сътрудник на патр. Христофор и бъдещ Александрийски патриарх (1987-1996). В тях авторът защитава тезата, че никоя от източните патриаршии няма авторитета, нито средствата да отстоява сама всеправославните позиции. В този смисъл единствено всеправославното единодействие на всички поместни църкви (включително и Българската, която все още е под схизма), може да гарантира правата и позициите на Православната църква като цяло в следвоенния мирен период.

От „строго поверително“ писмо на гръцкото правителство[66] до кралските генерални консулства на Гърция в Бейрут и Йерусалим с дата 10 август 1943 г. научаваме, че Александрийският патриарх Христофор отново е пристигнал на посещение в Йерусалим, където планира да се срещне с Йерусалимския и с Антиохийския патриарси, за да обсъдят заедно общоцърковни въпроси, които да бъдат поставени по-късно на „политическите водачи на великите съюзнически сили“. Основа цел на съвещанието на тримата патриарси, чийто инициатор отново е Александрийският предстоятел, е „мисията, бъдещето и развитието на дейността на Православната църква в Близкия Изток“. Същевременно патр. Христофор желае да постави пред Великите сили въпроса за мястото и ролята на Вселенската патриаршия, без обаче да е съгласувал това предварително с Константинополския патриарх.

Гръцкото правителство смята, че подетата от патр. Христофор инициатива е насочена против първенствуващата роля на Вселенската патриаршия в Православната църква. За целта то настоява пред гръцките дипломатически служби да упражнят необходимия натиск върху Йерусалимския и Антиохийски патриарх, така че да бъдат особено бдителни към действията на патр. Христофор, без обаче да се стига до конфликт с него. От писмото става ясно, че въпреки изразените пред патр. Христофор резерви от страна на гръцкото правителство към инициативата му, той не е послушал и е решил да пристъпи към планираното пътуване.[67]

На 10 септември 1943 г. Йерусалимският патриарх Тимотей изпраща писмо до своя събрат Вселенския патриарх Вениамин. Още в самото начало той изразява надеждата си, че, съдейки по развитието на военните действия, скоро войната ще завърши и ще се възцари дълго жадуваният мир. За целта патр. Тимотей се обръща към своя събрат с няколко въпроса, засягащи по-тясното сътрудничество между четирите древни патриаршии и останалите автокефални поместни църкви: 1) за свикването на Голям поместен събор, който да продължи делото на Предсъбора,[68] проведен на Света гора през 1930 г.; 2) за позицията на Православната църква спрямо инославните църкви; 3) за позицията на Православната църква към желанието за единство, изразено от англикани и старокатолици; 4) грижата за изработване на общоправославна позиция пред бъдещия Конгрес на мира след края на войната.

„Особено ни занимава въпросът как Вселенската патриаршия, като глава на православието, ще съумее да продължи при неблагоприятните местни условия, в които се намира, историческата си мисия да ръководи цялото движение на Православната църква“, пише предстоятелят на Сионската църква. Той моли Вселенския патриарх да обсъди заедно с членовете на Св. Синод поставените въпроси, за да може да се изработи една всеправославна позиция.[69] Въпреки че не разполагаме с отговора на това писмо, а и не е известно дали такъв съществува, можем да заключим, че в условията на световна война и международна нестабилност Йерусалимският патриарх заедно със своите събратя, предстоятелите на Александрийската и на Антиохийската църква, прави опит за изработване на обща позиция на древните патриаршии с цел отстояване на техните интереси и позиции.

*   *   *

В заключение можем да кажем, че подетите от Александрийската патриаршия инициативи в периода 1924-1943 г. за свикване на Вселенски или Всеправославен събор са резултат на активната роля на нейните предстоятели, но са израз и на институционалната позиция на втория по чест престол в Православната църква, т. е. те са резултат от синергията на два фактора – институционален и личностен в тяхното „диалектически противоречиво единство“. Иде реч за поредното църковноисторическо превъплъщение на древната антиномия харизма-институция. По-конкретно става дума за оползотворяване на институционално гарантираната позиция с цел утвърждаване на Александрийската патриаршия като първостепенен фактор в междуправославните отношения в епоха, в която Руската църква, изтласкана в периферията поради вътрешните гонения, не е в състояние да упражнява по-раншното си влияние, а Вселенската патриаршия, в условията на иноверна държавна власт, международна нестабилност, честа смяна на предстоятелите й и натиск от страна на гръцките правителства и на „великите сили“, е принудена да заменя активната и координираща роля с политика на изчакване, отлагане и „снишаване“.

Представените инициативи на Александрийската патриаршия поставят на дневен ред принципния въпрос за автентичното каноническо съдържание на понятията за старшинство (τὰ πρεσβεῖα) и първенство (τὰ πρωτεῖα)[70] в Православната църква – въпрос, който все още очаква своя изчерпателен и аргументиран отговор от страна на каноничноправната наука, отвъд политическата конюнктура и егоистичните интереси.

* Настоящият текст е резултат от няколкогодишните ни проучвания в Историческия и дипломатически архив на Министерството на външните работи на Република Гърция и в Гръцкия литературен и исторически архив, Атина, на Образователната фондация на Националната банка на Гърция (Ἑλληνικὸ Λαογραφικὸ καὶ Ἱστορικὸ Ἀρχεῖο, нататък – ГЛИА), на които сърдечно благодарим за разрешенията за достъп до архивни документи. Бихме искали да изкажем своята искрена признателност и към семейството на приснопаметния бивш архиепископ на Тиатира и Великобритания Методий (Фуяс), което преди няколко години ни позволи да работим в неговата богата лична библиотека, в която се пази единствената в цяла Гърция пълна колекция (включително от военните години 1941-1944) на бюлетина на Александрийската патриаршия Πάνταινος.
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 10 (187), 2023, с. 30-49 (бел. ред.).