Няколко думи за моя чичо

Трябва да простите на мен – обикновения мирянин, но днес, в деня на паметта на приснопаметния владика, не мога да не кажа няколко думи за него. Господ ми прати щастието да бъда единствения племенник на архиепископ Василий (Кривошеин) и да бъда приласкан от неговата любов и грижа. Не съм богослов и не съм филолог. Мога се опитам само да си спомня каква духовна сила излизаше от неговата личност.

Току-що тук беше прочетено писмо от владика Василий до неговата майка Елена Генадиевна (моя баба), в което той изразява своето безпокойство и огорчение във връзка с възпитанието на своя петгодишен племенник.[1]

В течение на дълго време архиеп. Василий беше за мен някаква абстрактна фигура, позната само по фотографиите, стоящи на нашата камина. Така беше до неговото първо посещение в СССР, след десталинизацията, през 1956 г. По това време благодарение на своята младост и лекомисленост не възприех неговото пристигане като нещо значително и затова заминах да бродя из планините на Кавказ.

В резултат от писмото ми по повод Унгарските събития през 1957 г. бях арестуван и по Божи промисъл се запознах с личността на владиката вече някак „задочно“. В Мордовския лагер, където отбивах наказанието си, за мое щастие се срещнах с един млад свещеник – о. Вячеслав Якобс, днес митрополит на Талин и цяла Естония Корнилий. В онези времена „катакомбната църква“ вече почти не съществуваше, но в лагера напълно работеше конспиративното предаване на забранена литература, по който именно начин о. Вячеслав получи броя на ЖМП със словото на архим. Василий, произнесено по време на наречението му в епископски сан.[2] Този текст ме прониза.

В нашето семейство винаги сме мислили и вярвали, че в много отношения владика Василий е бил за нас някакъв ангел-хранител. През 1948 г. ние се оказахме в СССР – без права и без защита, подлагани бяхме на репресии и със своите молитви и със самото си съществуване той ни спасяваше и пазеше… Може би именно благодарение на личността и сана на владика Василий баща ми, освободен от ГУЛаг, реабилитиран, успя да получи разрешение да живее близо до Москва… Може би и сам аз, благодарение на молитвите на владиката, през 1958 г. бях осъден на само няколко години лагери, макар да ме заплашваше много повече…[3] Напълно е възможно подобна „снизходителност“ да е била мотивирана от това той да не бъде отвратен от тогавашната наша страна.

След моето освобождаване от лагера и напускането ми на СССР през 1970 г., често и много се срещах с владиката, което позволи между нас да се зароди истинска духовна близост, която се допълваше и от семейната ни близост. Владиката беше, преди всичко, аскет и монах, но с родителите си, с нашето семейство, с братята си той винаги запазваше дълбока сърдечна връзка.

Веднъж пристигнах в Брюксел и по време на нашата закуска с него зададох на чичо си въпроса как ще обясни думите на св. пророк Даниил за това че има „време, полувреме и времена“.[4] Владиката веднага ми обясни значението на тези думи. И в личния си живот той винаги живееше с миналото, ала умееше да предвижда и бъдещето, притежаваше пророческо виждане. Той никога не се отрече от своя предишен светски живот и особено от всичко онова, което беше преживял в младостта си. Десетилетия наред чичо ми беше работил над древните византийски ръкописи (а това е свръх-къртовски труд!), остави ни пребогато богословско наследство. Твърде ценни и вероятно уникални са спомените му за йерарсите в сложния за Руската православна църква период, а също така мемоарите за „бойната“ му младост. Спомените си за своя живот до монашеския си постриг винаги подписваше със светското си име – Всеволод Кривошеин. Тези му свидетелства са влезли почти дума по дума в произведението на А. И. Солженицин Червеното колело, като и сам владика Василий е въведен там като един от персонажите.

Като участник в Бялото движение, намирайки се под командването на ген. Деникин (прахът му днес е препогребан в Русия), чичо ми през целия си живот запазваше вярност към своите убеждения. На тези събития от Гражданската война са посветени спомените на Всеволод Кривошеин Деветнадесетата година.[5]

През целия си живот архиеп. Василий остана истински „боец“. Ще приведа само един пример. Двамата с покойния ми баща посрещаме владиката в Москва, на летище „Шереметиево-2“. Допуснаха ни да изчакаме архиепископа в митническата зала. Един от митничарите се приближи до владиката и много вежливо попита: „Простете, но съм длъжен да Ви задам един въпрос: Няма ли във Вашия куфар „литература“? Владиката въобще не се смути и отговори: „Не“. Веднага щом излязохме от зданието на летището и се отдалечихме, тихо ми каза: „Отговорих чистата истина. В куфара ми няма никаква литература, но под расото имам много и ми тежи ужасно“.

Из живота на владиката мога да си спомням много неща… Искам обаче да изтъкна една немаловажна черта на неговия характер: той никога не осъждаше никого. Заедно с това беше неопровержим по въпросите на вярата, а в социалните и в политическите си съждения беше непреклонен, но по непосредствен начин никога не осъждаше хората. Най-рязкото съждение, което ми се случи да чуя от неговите уста, беше: „… той изглежда действително странен човек“.

Вече говорих, че владика Василий разпознаваше времената и умееше да различава духовете. Веднъж, по време на едно от идванията му в Москва, двамата пътувахме с кола на Отдела за външноцърковни връзки по ул. „Софийска крайбрежна“. Беше ясен летен ден и златните куполи на кремълските храмове блестяха от слънцето. Обърнах внимание на чичо ми на тази великолепна гледка, а той съвършено неочаквано ми отговори: „Да, прав си. Това е много красиво, но ще настъпи ден, когато ще се наложи тези храмове да се преосвещават“. И, като помълча, добави: „Надявам се, че ти ще го доживееш и ще го видиш със собствените си очи“. Така и стана.

И един втори, странно пророчески момент, който има непосредствено отношение към кончината на архиеп. Василий. В гроба, който той отнапред беше приготвил за себе си в Брюксел и в който той – по Божия воля – не беше погребан, почива неговият най-близък помощник: дякон Михаил Городецки.[6] Владика Василий почина у дома, в своята родина, в града, в който се беше родил, близо до църквата, в която е бил кръстен, съвсем недалеч от семейния си дом. Роден в Петербург, владиката никога не наричаше този град Ленинград, а казваше „града на Нева“. Може да се каже, че със земните дни на владиката, с неговата кончина се разпореди Провидението, така щото сега той почива в своя роден Санкт Петербург.

И накрая, благодарение на това, че доживях дните, в които кремълските храмове бяха преосветени, мога отново да бъда в Русия, че и достатъчно често. Всеки път, когато идвам в Петербург, аз посещавам Серафимовското гробище, където се покои владиката. На гроба му идват много и различни хора – със своите нещастия и надежди те се молят на гроба на архиепископ Василий и, както мнозина са ми разказвали, той ги утешава.

Париж

Превод: Борис Маринов

Виж още: „Подвигът на преводача“ – нова книга на Никита Кривошеин (тук).

* Кривошеин, Н. И. „Несколько слов о дядюшке“ – на страницата basilekrivocheine.org/ – тук (бел. прев.).