Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (редакция на псалмите)

Продължение от статията: „Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)“ – тук

След повече от две години прекъсване на описанието на редакциите в Зографския молитвеник, се връщаме на темата. След като по силите си показахме в предишната статия необходимостта от използването на текста на Седемдесетте тълковници за Псалтира, сега ще се опитаме да видим конкретните разлики в четирите псалома, които са включени в нашето издание на Молитвеника.

Това са трите подготвителни псалми в началото на Причастните молитви, а също и Псалом 50.

Целия текст във формат pdf:

Цялата статия: Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (редакция на псалмите)

Човекът според учението на св. Григорий Нисийски

Учението за човека, за мъжа и жената, е предмет на дискусии и обсъждане както в миналото, така и днес. То е засвидетелствано в Св. Писание, Библията, и е доуточнено от Св. Предание – творенията на отците на Църквата. Твърде интересно е споделеното за произхода на човека и неговата реализация в творенията на ненадминатия ерудит, мистик и не на последно място свети отец Григорий Нисийски (ок. 335 – ок. 379 г.). Без претенции за изчерпателност в предложения обзор се проследяват главните моменти в учението на епископа на Ниса за човека, сътворен от Бога и реализиран на земята като мъж и жена.

Човекът е сътворен в резултат от божествения съвет на Светата Троица, според разказа за Сътворението в кн. Битие. След като създава и животните, в шестия ден на творението, Бог казва: „Да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие“ (Бит 1:26). Тълкувайки написаното, св. Григорий Нисийски стига до извода, че образът Божи се съзерцава в цялата природа на човека, получавайки завършек в нея.[1] Спирайки се на името на сътворения по образ и подобие Божии човек – Адам, светителят обяснява, че това име означава земна твар и, че цялото творение, което е назовано Адам, носи образа на Бога.

Цялата статия: Човекът според учението на св. Григорий Нисийски

Значение и смисъл в Евангелието според Йоан

Въведение

В лингвистиката и семиотиката понятията значение и смисъл обикновено се дефинират по следния начин: значение – съдържанието, което даден знак има в рамките на езика (лексема, граматическа форма, синтактична структура); смисъл – по-широката прагматична или културна интерпретация на значението.[1]

В ежедневното човешко възприятие почти винаги линейността е водеща: вървим от значение към смисъл: първо възприемаме езиковите знаци, после (евентуално) стигаме до смисъла, защото без лексикално значение не можем да имаме интерпретация, която да създаде екзистенциален смисъл. Едно по-задълбочено разбиране обаче (каквото дава например Чарлз Пърс[2]) ни разкрива друга перспектива: смисълът никога не е напълно производен, защото знакът винаги работи в рамките на нечия интерпретация, т. е. няма „голо значение“ – то винаги има някакъв интерпретативен хоризонт. Това наблюдение проблематизира всяка проста линейност между значение и смисъл и е съществено за начина, по който Евангелието според Йоан поставя този въпрос.

Цялата статия: Значение и смисъл в Евангелието според Йоан

Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Публикуването на рецензията на книгата на прот. Максим Лисак Аскетизмът и Евхаристията: православната духовност в диалог с митр. Йоан (Зизиулас) – тук – е добър и навременен повод да се обърнем към богословското наследство на един от най-влиятелните православни мислители на нашето време. Книгата на о. Максим поставя въпроса за връзката между аскетическия и евхаристийния живот на Църквата и предлага критичен, но и дълбоко уважителен прочит на идеите на Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас). Тя показва, че противопоставянето между „литургията на сърцето“ и божествената Литургия е чуждо на Православното предание: аскезата и Евхаристията не са конкуриращи се духовни начинания, а неразделни измерения на живота в Христа.

Настоящият текст не е обзор на рецензията на книгата на о. Максим Лисак, нито преразказ на нейното съдържание, и аз силно препоръчвам прочита на рецензията защото тя предлага много детайли от задълбочения анализ, предоставен от автора на книгата. Рецензията е само повод да се постави един въпрос, който заслужава по-сериозно обсъждане в българското богословско пространство: как е приемано и как следва да бъде приемано богословието на митр. Йоан (Зизиулас)? В България рецепцията на неговото богословие често се възприема през привлекателността на дискурса за личността, общението, другостта и евхаристийната еклисиология. Но тази положителна рецепция понякога остава непълна, когато не се разгледат критично някои от неговите системни предпоставки: напрежението между личност и природа, ограниченото място на учението за нетварните Божии енергии и подчиненото положение, което аскетичният и терапевтичният аспект на Църквата понякога получава спрямо евхаристийния.

Цялата статия: Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на...

Буквар на вярата: Глава девета. Църквата

Продължение от Глава осма. Иисус Христос

Призив – събрание

Първата общност на учениците на Христос се появява в историята с името църква (ἐκκλησία). С тази дума се обозначава нейната идентичност и нейната истина.

Църква (от глагола ἐκ-καλῶ – „извиквам“, „призовавам“) означава събрание, което е резултат от призив-покана. Тя е събиране, събрание на призовани. Първите ученици на Христос имат съзнанието, че са призовани, поканени от Него в събрание на единството, в една църква. Те не са последователи на някаква нова религия, нито привърженици на нова идеология или социално учение. Това, което ги обединява, е приемането не на някакви теоретични „принципи“ или „ценности“, а на призива, който коренно променя живота им. Този призив преобразява отделните личности, разпокъсаните единици в единно тяло – в църква. Тяхната общност не се изчерпва с обикновено събиране на хора, не е временно или случайно събитие. Те живеят като църква, като единно жизнено тяло, споделят живота като братя – както братята, които черпят съществуването си от една и съща утроба. Те са членове на едно органично, живо тяло.

Подобно самосъзнание изразява в своята история и израилският народ. И той не представлява религия, пък била тя и правилната или най-добрата измежду всички други. Той преди всичко е народ на призованите: народ, който живият Бог, познат му от непосредствения исторически опит, е призовал да осъществи определена мисия. Не теоретични убеждения или религиозни доктрини, а призивът на Бога събира и обединява дванадесетте племена на Израил в един избран народ, обвързан в отношение с Бога чрез Завета. Това съзнание се изразява в гръцката дума синагога (συναγωγή), която означава събрание на израилската общност. И синагога, и църква превеждат една и съща еврейска дума: qahal. Двете думи обаче започват да се различават по смисъл, когато учениците на Христос избират втората за название на своята общност, а оставят първата само за евреите.

Цялата статия: Буквар на вярата: Глава девета. Църквата

Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

„Златният век на нашата школа несъмнено бяха първите четиринадесет години от нейното съществуване – сиреч от основаването ѝ до началото на Втората световна война, а с края на войната настъпи период на втори разцвет в живота на института – сребърният му век. Още по-знаменателно е, че първи показател за настъпващия залез на сребърния век се оказа не смъртта на заслужил стар професор, а поредното преминаване в Америка на един от младите професори…“.[1] Срокът, отпуснат на сребърния век, се оказва същият – точно четиринадесет години след края на Втората световна война, неотдавна приелият свещенство тридесет и три годишен о. Йоан Майендорф, преподавал при нас вече осем години и току-що открил, с блестящата си сорбонска дисертация, ерата на неопаламизма, с жена си и четирите си деца напуска своята Alma mater.

Помня как никой тук, на място, не остана равнодушен към решението на о. Йоан, след Флоровски, Верховской и Шмеман, също да се премести в Духовната академия „Св. Владимир“ в Ню Йорк. Помня кой искрено съжаляваше, кой го критикуваше… Имаше, наистина, и такива, които се стараеха сами да се утешат, че не всичко е толкова страшно, тъй като поколението на основателите и славната плеяда на професорите преди войната изглеждаше все още съвсем в силите си. „Трите кита“ – владика Касиан, архим. Киприан и Антон В. Карташов – си бяха на мястото, а около тях бяха протопрезвитерите Василий Зенковски и Николай Афанасиев със своите помощници – Лев А. Зандер и Ф. Г. Спаски. Но нали всичките те бяха успели да се родят още в предишното – деветнадесето столетие и, към това време, мнозинството от тях отдавна вече бяха достигнали пенсионна възраст. Разбира се, обаче, сам не си и представях как в близките седем години целият този славен ареопаг в крайна сметка ще напусне този свят пред очите ми… И така, всички чувстваха съдбоносността на това отпътуване не толкова за младия учен, колкото, преди всичко, за нашия институт. И положително не само аз все по-често се стараех да си представя каква би била съдбата на нашата школа – и нашата църковна „участ“ – в случай че тогава о. Йоан и най-близкият му сподвижник, о. Александър Шмеман, бяха останали тук…

Цялата статия: Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф