Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Монашески и светски типик

Написана от Йоанис Фундулис

I FoundulisКогато св. Симеон Солунски († 1429 г.) е написал в своя Диалог против ересите, че „типиците са два“,[1] той с удивителна точност е успял да обобщи пространната литургична традиция и богослужебен ред на Православната църква. Систематичното научно изследване на изворите в по-ново време, маркирането и издаването на доскоро непознати ръкописни литургични книги и типици, сравнителното изследване на множеството стари и нови паметници, потвърждават всичко описано и коментирано от него. Днес, като имаме св. Симеон за „водач“ и в светлината на изворите, можем да възстановим основните контури, а и доста от детайлите, от устройството на тези два устава на Църквата. Можем да проследим развитието им, взаимните влияния и едновременното им самостоятелно съществуване, да разпознаем и оценим предимствата, недостатъците и особеностите на всеки един, и да преценим с точност причините, обусловили по-нататъшното развитие и състоянието на съвременния богослужебен ред.

Днес, когато говорим за монашески и светски типик, вероятно не говорим за нещо конкретно. И това е защото всъщност не става дума за два отделни типика, а за един. Литургическите книги, които определят съдържанието на църковните богослужения, са едни и същи за манастирите и за енорийските храмове. Действащият типик всъщност е един и същ, „Типик на Великата Христова църква“ в двете му популярни издания от двамата протопсалти на Патриаршията от старата генерация Константин и (Георгиос) Виолакис.[2] Единствената привидна разлика между типика в манастирите и типика в енорийските храмове в съвремието ни се състои в спазването „по акривѝя“ или „по икономѝя“ (за да използваме аналогично тези два канонически термина) на установеното в типика, общо както за монасите, така и за хората в света.

Състоянието на Сръбската църква през първата половина на 19 в. според „Пътешествие“ на Йоаким Вуич

Написана от Прот. Радомир Попович

Joachim VuichЙоаким Вуич – „сръбски писател“, както често той се подписва в писмата си, е много интересна наша личност от края на 18 и началото на 19 в. Потомък е на онези сърби, които по силата на обстоятелствата бягат в Южна Унгария и там основават нови огнища. Макар там да им е по-добре, отколкото на братята им, останали под османска власт, те не забравят старите си домове, откъдето са произлезли и с които ги свързва всичко, което имат и което някога са имали. От там те бдително следят за всичко, което се случва със сърбите, останали под османска власт. Тази бдителност се засилва особено в началото на 19 в. поради Първото и Второто сръбско въстание, които слагат край на петвековното османско робство. Техните очи са вперени в Караджорджевич и Милош Обренович и във всички онези, които, където и да са, безсъзнателно или по план, работят за общото сръбско дело – освобождението от османците. Между другото, за Йоаким Вуйч може да се каже, че и той е един от тези, които със своята преди всичко просветителска работа са допринесли за сръбското освобождение и за събуждането на националната свяст, както и за формирането на държавата.

Йоаким Вуйч е роден в гр. Бая през 1772 г. Тук завършва и основно образование. Гимназия учи в Калоч и Сегедин, а право слуша в Братислава. Знае добре латински, а от живите езици: френски, немски и унгарски. Еврейски знае доколкото „с помощта на речник може да превежда светите еврейски книги и да пише писма на еврейски език“. Пътува много, но не е само наблюдател, а записва всичко, което вижда, чува и научава. Жив и немирен дух, че освен това и образован, той пропътува Италия, а на търговския кораб на някой си сърбин-търговец Квикич обикаля почти цялото Средиземно море: Яфа, Палестина, Смирна, Константинопол, Одеса, Александрия и Триест. За пръв път идва в Сърбия в 1806 г. по времето на Караджорджевич. По-късното свое пребиваване в Сърбия от 1826 г., когато пропътува цялата тогавашна Сърбия, описва в „Пътешествие по Сърбия“. Този свой труд той отпечатва за пръв път през 1828 г. в Будим.

„История славянобългарска“ като повод за един християнски прочит на историята

Написана от Йерод. Атанасий Зографски

St Paisios of HilandarПървоначално бих искал да отбележа, че целта на долните редове не е анализ на текст, а предлагането на гледна точка за продуктивен диалог по важни проблеми.

В края на 2012 г. светата ни Обител заедно с учени от Софийския университет отпечата критично издание на История славянобългарска на о. Паисий Хилендарски въз основа на ръкописния протограф, който се съхранява в манастира. Повод за изданието бе 250-годишнината от написването на Историята.[1]

Това произведение на о. Паисий обикновено се разглежда като начало на т. нар. Българско възраждане. О. Паисий се смята за „патриарх“ на това многостранно движение – политическо, идеологическо, образователно, икономическо, църковно и социално, което е част от общобалканското движение за образуване на национални държави на мястото на Османската империя.[2] По този въпрос съществува единодушие между българските и гръцките изследователи-историци, които работят в рамките на традиционната етноцентрична историография. Разликите в мненията им не засягат същността, а оценката – или изцяло положителна, или отрицателна. И двете страни се съсредоточават в оценяваната като антигръцка позиция на автора и в стремежа му към пробуждане на българското национално съзнание.[3] Затова приехме с интерес предложението за представяне на нашето критично издание в Солун през ноември 2017 г., където беше предложен съкратен вариант на настоящата статия, поставяща си за цел възможното отстраняване на недоразуменията около труда на о. Паисий и представянето на гледна точка, която изглежда по-плодотворна и би могла да породи по-голяма дълбочина в третирането на проблематиката около История славянобългарска и въобще около историята. Тази гледна точка е от позицията ни на православни християни, живеещи в многонационалната светогорска общност, където всички монаси съставляват едно братство, съединено от любовта в Христа и молещо се всеки ден „о мире всего мира“.

„Не само с възвестявани слова“

Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо“

До времето на Ной тайнството на Кръста на Господ Иисус е работело мистично, във фигури и типоси,[1] сред праотците от Стария Завет. „Кръстът Христов е бил предсказан и предобразен тайнствено още от древните времена и никой никога не е бил помиряван с Бога без силата на Кръста… Кръстът е бил посред праотците дори и преди да се появи на бял свят, защото тайнството е работело в тях, дори в онези преди Ной… Сам Исаак е бил типос на Този, Който е бил разпнат, когато, подобно на Христос, е бил послушен на своя баща дори до смърт“.[2]

Макар св. Григорий Паламà да изтъква и да именува „тайнството на Кръста“, това не е с намерението да го отдели от тайнството на Въплъщението. Защото пак той казва: „Всички неща, още от самото начало и до края, са водели към теандричната икономѝя“.[3] Теандричното тайнство на Господа на славата обхваща всяко събитие, всяка божествена енергия на любовта, на предведението и на творческата сила, всяко действие и връзка на Бога с творението още от самото начало. Тайнството „обгръща всички векове и открива пребезпределния и безкрайно пъти безкрайно предсъществуващ вековете велик Божи съвет“.[4]

Теандричната икономѝя на Господа чрез Пресветата Дева е била предричана много пъти в Стария Завет. Повечето християни обаче са запознати главно с по-експлицитните или по-буквални слова на пророците относно идването на Спасителя. Божията благодат обаче има и други пътища, мистични и засенчени пътища, които Новият Завет и отците на Църквата наричат „предобрази“ и „типоси“.[5] Докато теандричното тайнство е било скрито в Бога и запазвано в тайна от света, Бог е въвеждал Своите праведни приятели в Своята нетварна божествена светлина, представяйки им предварително Своята човешка форма и откривайки за тях Своята воля и Въплъщение.

Християнството и социалният въпрос

Написана от Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievАко все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина. Те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за който социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателно устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Традиционалист съм, следователно съществувам

Написана от Аристотелис Папаниколау

A PapanikolaouВ хода на културните войни думата „традиционалист“ си спечели популярност и е възприета по най-разнообразни начини. Най-общо, тя е начин за себеименуване най-вече от страна на онези, които се отъждествяват като религиозни и които на вид са верни на съответните си религиозни традиции, противопоставяйки се на атаките било против религията като цяло, било от страна на други – вътре в собствената им традиция, които подлагат под съмнение отделни главни положения на тази традиция. За православните християни достатъчен би бил един прост пример: типично за самоопределящия се като традиционалист е да се противопоставя на ръкополагането на жени в дяконство, докато не-традиционалистът – обикновено наричан, пейоративно, „либерал“ – би поставил под съмнение невъзможността за такова ръкополагане на жени като даденост.

Разширение на „традиционалиста“ са „традиционните ценности“, които вече са обозначение за един много специално подбран набор от „ценности“, свързани с пола и сексуалността. Наскоро „традиционните ценности“ се превърнаха и в транснационален лозунг, който се издигна над несъгласията между Изтока и Запада, доколкото на Запад вече има и такива (американските евангелисти), които влизат в съюз с източните (руско-православните участници), с цел да благоприятстват за засилването на „традиционните ценности“ чрез установяването на национални и интернационални юридически структури.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме