Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически (паганистки) обичаи във византийското общество

Културноисторически аспекти

Петият (553 г.)[1] и Шестият (680 г.)[2] вселенски събор не постановяват свещени канони (църковни правила). По тази причина двувековният период от Четвъртия вселенски събор (451 г.) до 691 г. е време на каноническо безмълвие, в което канонодателството (постановяването на нови правила на Църквата) е сякаш застинало, спряло или прекъснато. Този канонически дефицит е компенсиран от Пето-шестия (Пενθέκτη, Quinisextum) Трулски вселенски събор от 691 г.,[3] проведен в един от най-критичните и преходни периоди в историята на Източното Средиземноморие и на елинско-римския (византийски) свят. От 610 до 717 г. настъпват събития от световноисторическо значение, които разкъсат единството на средиземноморското пространство и довеждат до ново преформатиране на дотогавашния елинско-римски културен свят.[4]

Пробуждането на арабите, появата на исляма и арабско-ислямските нашествия и завоевания в Близкия изток и Северна Африка довеждат до падането на Персийската империя и териториалното свиване на Византийската. Загубата на по-слабо елинизирани провинции на късната Римска или ранната Византийска империя и заселването на прабългари и славянски племена на Балканския полуостров довеждат до създаването на една по-ограничена в географско отношение, но същевременно по-хомогенна в етнологично, културно, религиозно и езиково отношение Византийска империя.

Цялата статия: Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически...

Буквар на вярата: Глава осма. Иисус Христос

Продължение от Глава седма. Човекът

Скандалът

Името Иисус Христос разделя историята на човечеството на две. Но в същото време то е и остава най-големият скандал за човешката мисъл. Това е Бог, Който е станал човек, и едно такова въплъщение остава неразбираемо за разума и напълно недостъпно за нашето „позитивно“ знание.

Пръв апостол Павел подчертава, че поне за гърците[1] понятието за богочовешкост е наистина безумие (1 Кор. 1:23). Гърците са научили хората на правилно мислене, на методично знание, което не може да функционира без дефиниции на нещата. А нещата, всичко съществуващо, се определят от своята същност, ще рече – от определен набор от свойства, които правят всяко съществуващо това, което то е. Едно цвете е цвете, защото има стъбло, венчелистчета, чашелистчета, тичинки и плодник – то не може да бъде цвете и едновременно с това да има крака или крила, очи, които виждат, или глас, който говори. Също и Бог, за да бъде Бог, трябва да е безкраен, неограничен, всезнаещ и всемогъщ, да има живот и движение в Себе Си.[2] Не може да бъде Бог и в същото време да има материално и ограничено тяло, да има нужда от кислород, за да диша, или от храна, за да се поддържа; не може да се уморява, да спи, да скърби, да страда телесно.

Цялата статия: Буквар на вярата: Глава осма. Иисус Христос

За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението

Питането за човека и за неговия живот е закономерно и оправдано. И то е древно точно толкова, колкото и самият човек. Настъпва ли край на човешкото съществуване? Или не? Какво представлява смъртта? Нима животът е само миг! От рефлексията върху тези и свързаните с тях въпроси се е зародило и учението за прераждането. То ще бъде и обекта на проследяване и изясняване и в настоящото изследване – в още един опит за критичното му изясняване във връзка с християнското и по-конкретно с православното християнско верую.

В християнски контекст учението за прераждане, метапсихозис (метемпсихоза, гр. μετεμψύχωσις – „преселване на душата“ и по-специално нейното превъплъщаване или прераждане след смъртта), се появява заедно с ранните гностически интерпретации на Евангелието, които с в пряка връзка и зависимост от античния светоглед. Гностиците са разработвали своите мисли главно на основата на синкретичен и еклектичен подбор от античната философия, влиянието на юдаизма и източноперсийския зороастризъм. За прераждане на душите разсъждава още Платон (427-345 пр. Хр.), от когото гностиците са повлияни в изясняване на философско-богословските си учения за света и човека.

Цялата статия: За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението

Предание и система

Помня как през миналия век обсъждахме следното: защо хората могат да се молят заедно, но не умеят да разговарят помежду си? Сега бихме казали: не само не умеят да разговарят, но и на една трапеза не могат да седнат, нито дори да се ръкуват. Неотдавна имаше дискусия в интернет: можем ли да се молим заедно с опричниците[1] (те днес, както и в страховитите времена на Грозни, са все свръхправославни), да пристъпваме към Чашата с онези, които ни пребиват с палки?

Нека признаем ‒ тази болка не е нова. Но тя ни наранява винаги по нов начин, в контекста на времето, което ни е отредено. Църквата е единна, а богословските основания за нейното единство имаме в изобилие ‒ но къде е самото това единство? Символът е един, обрядът е общ, напевите са едни и същи, понякога дори храмът е един и същ ‒ но сърцата на хората не бият в един ритъм, очите гледат в различни посоки. Във висините дишаме общ въздух, в дълбинното сме все още свързани, но самата вяра в хората е разделена.

Цялата статия: Предание и система

Изповядвайки Христос днес

Един от основните принципи на християнския живот е, че близостта до Христос води и до взаимна близост между християните. Но тази близост по необходимост влече след себе си напрежение и дори трагедии, защото в този свят има сили, съпротивляващи се на Христос. По този начин не само християнското послание, като такова, на практика води до разделения – „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34), а и Самият Иисус в земния Си живот е заобиколен от спорове. Неговото собствено физическо присъствие е нямало магически обединяващ ефект, нито Неговото учение, или ученията за Него, са водели към автоматично единодушие. Когато Той е поучавал, налице е бил един постоянен конфликт дори сред „религиозните хора“ от Неговото време. Христос е бил дори обект на тяхната омраза, като е предупреждавал за същото и Своите ученици, защото „няма слуга по-голям от господаря си“ (Иоан 15:20). Историята на Църквата е изпълнена с доктринални стълкновения около самоличността на Христос и смисъла на Неговото дело. И всички страни в тези стълкновения са имали претенцията, че са „близо“ до Него и че изразяват Неговото учение по адекватен начин.

В какъв смисъл тогава ние казваме, а ние наистина казваме това, че единството на Църквата е единство в Христа? Защото е ясно, че християнската ни вяра не ни позволява да търсим каквато и да било друга форма на единство или какъвто и да било друг модел, който да би направил Църквата една. Единството в Христа е действително мистериално по природа. То не следва някакъв изключително мисловен модел. То не е ограничено до някакво единство на убежденията, нито представлява просто емоционална вярност към възлюбения Учител. А дори и да включва и да предполага тези модели, те все още не го изчерпват. Каква тогава е неговата природа?

Цялата статия: Изповядвайки Христос днес

Шестодневът

Продължение от „Радва се новото творение“

Цялото богослужение на Православната църква се подразделя в три кръга: Дневен, Седмичен и Годишен. Към първия от тях, Дневния кръг, принадлежат онези служби, които се извършват всекидневно, бидейки предвидени за едно или друго време от деня или от нощта. Всяка от тези служби има своя специфичен исторически произход и – по своето съдържание – отговаря на определени възпоменания и моменти от нашето религиозно съзнание. Така например, в службата на Полунощницата ние подражаваме на будността на светите ангели, както и припомняме Христовото Възкресение и предстоящото Негово Второ пришествие. В богослужението на Третия час се припомня за слизането на Светия Дух над светите апостоли, в Шестия час – за Разпятието, в Деветия час за смъртта, и т. н.

В Годишния кръг влизат служби и молитвословия, които се променят всеки ден, в зависимост от деня, месеца или седмицата на Поста или Петдесетница, и т. н.

Цялата статия: Шестодневът