Авторитет и свобода в Църквата

„… стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува“

(Гал. 5:1)

1

Темата ми е много трудна и отлично съзнавам отговорността, лежаща върху всекиго, дръзвал да се докосва до нея. Ето защо бих искал да избегна всяко риторическо заостряне и преувеличение. Живеем в нажежена атмосфера и в нашата църковна действителност този въпрос не е академическа абстракция, а жива болка. Всички трябва да помним думите на св. Йоан Богослов: изпитвайте духовете, дали са от Бога.

Ще започна с кратко напомняне за делото на двамата московски свещеници,[1] тъй като ми се струва, че това е добра отправна точка. Техният конфликт с патриаршията – колкото и да е важен сам по себе си, каквито и да са неговите преки последствия, каквито и да са били, накрая, факторите, неведоми за нас и усложняващи го – надхвърля своето „актуално“, своето злободневно значение, и го надхвърля тъкмо с това, че поставя ясно, бих казал трагически ясно и просто, въпроса за самата същност на Църквата, за самата същност на православието. Това не е някакво преувеличение, не е раздуване на печалния, но единичен инцидент, за да бъде използван той за каквито и да било странични цели. Това, което се случва сега в Русия, в тамошните изключителни условия, би могло, уви, да се случи във всяка част от православния свят, във всяка „юрисдикция“. Само че явно вече така е тръгнало, че тъкмо на Руската църква винаги ѝ се налага да поема върху си първия напор на въпросите и изпитанията, възникващи пред цялото православно съзнание.

В делото на московските свещеници важното е това, че там се сблъскват не просто „бялото“ и „черното“ (както и да бихме ги разпределяли), не просто правдата на едни и неправдата на други, а две логики, два духа, две нагласи, едната от които – тази, която външно тържествува, отдавна вече е възникнала в църковната психология, а втората е все още твърде слаба и може много лесно да бъде задавена и дискредитирана с всевъзможни и особено тежки аргументи. Тези аргументи ние слушаме всеки път, когато в Църквата се раздаде свободен глас, и те се състоят във всякогашното позоваване на „заради ползата на Църквата“. Винаги против всички пророци е бивал изтъкван един и същ безжалостен аргумент: „Заради мира, заради ползата на Църквата, заради запазването на това, което го има – мълчете, защото заради Църквата понякога трябва да бъде пожертвана и самата правда“. Повтарям – аргументът е тежък и мъчителен. За нас оттук е лесно да изказваме своите мнения и да поучаваме, ала какво бихме сторили, в случай че самите ние бяхме „там“. Кое е важното? Кое е ценното? Гласът на двама самотни хора, пък били те и герои, или „правдата“ на онези, които са призвани да носят върху си бремето на милиони хора? В крайна сметка именно в този трагически контекст се поставя в наши дни проблемът за свободата и авторитета в Църквата. И това е за което – говорейки за нея – ние сме длъжни да помним през цялото време.

2

А сега нека да преминем към самата същност на въпроса, а именно – да се опитаме да разберем „диалектиката“ на тези две понятия: свобода и авторитет. Какво разбираме ние под тях? Защото, преди да говорим за това как те се съчетават в живота на Църквата, необходимо е да знаем за какво точно говорим – за каква свобода и за какъв авторитет.

Ще започна с твърдението, че диалектиката на свободата и авторитета, както ние обичайно я обсъждаме, не е тази, която бих искал да виждам в православното съзнание. Струва ми се, че тази диалектика е западна, изострена в западното съзнание от времената на Реформацията и Контрареформацията, и от онези времена станала в някакъв смисъл централен духовен проблем на Запада. И ние следва, преди всичко, да разберем в какво се състои основната порочност на този проблем. Казвам това не с идеята за каквото и да било повърхностно осъждане на „Запада“, тъй като в никаква мяра не причислявам себе си към „антизападниците“. Вероятно обаче именно в начина, по който се поставя и по който се решава проблемът за свободата и авторитета, може най-добре да се почувства основната разлика между западното и православното разбиране на последните въпроси на религиозния живот.

Опростявайки, за яснота, може да се каже, че на Запад проблемът за свободата и авторитета е преди всичко проблем за тяхното съчетаване. В римокатолицизма, по този начин, ударението е върху авторитета, и тогава се поставя въпросът: колко свобода и как се съчетава в авторитета. Сега например тази тема занимава особено римокатолическото съзнание: ако Църквата е безспорен авторитет, то, може би, този авторитет не изключва някаква свобода… Що се отнася до протестантството, тук ударението е върху свободата и, следователно, става дума за авторитета, съвместим с тази свобода. Разликата тук и там е само в ударението, но, в крайна сметка, подходът е един и същ и още от самото начало спорът между римокатолицизма и протестантството е засягал съотношението между авторитета и свободата в Църквата и точния „модус“ на въплъщаването на всяко от тях… Същата проблематика на свободата и авторитета е продължила да се развива на Запад и тогава, когато се е „секуларизирала“, т. е. откъснала се е от своите религиозни обекти. И сега, когато „Западът“ вече не е географско понятие, а духовно, и в определен смисъл обгръща в себе си целия свят, „западният“ проблем за свободата и авторитета стои пред всички нас.

Самата тази формулировка на проблема обаче, в която „авторитет“ и „свобода“ са по необходимост съотносителни понятия, така щото свободата е винаги свобода по отношение на някакъв авторитет, а авторитетът – винаги граница и предел на някаква свобода, аз смятам за лъжовна. А смятам тази формулировка за лъжовна затова, защото тя, по същество, обезценява понятието за свобода. Смятам я също така и за противна на автентичния дух на православието, макар на повърхността на нашия църковен живот и на нашата религиозна психология тя да може да бъде смятана, уви, за възтържествувала. И целта ми в този доклад е да посоча, макар и в най-общ вид, как този проблем стои на дълбочината на православното съзнание.

3

Никога, струва ми се, в света не се е говорило толкова много за свободата, колкото сега. И все още има твърде много „умерени“ хора, които под свобода разбират именно „ограничена свобода“, ограничена от някакъв авторитет. Отдавна обаче е започнало – и пред очите ни достига до пароксизъм едно друго разбиране или усещане за свободата – свобода, отричаща какъвто и да било авторитет. Този култ към свободата е радикален и абсолютен. Неотдавна ми се случи в един американски университет да видя студентска манифестация. Гледайки ги и слушайки ги, за мене стана очевидно, че тяхното въстание съвсем не беше в името на това да имат повече свобода и че разтрепераното началство, което беше готово да отмести още по-далеч преградната линия на „авторитета“, изобщо не разбираше това. Това беше взрив, един от многото, желание именно за „радикална“ свобода, за свобода като отричаща авторитета въобще. Важно е обаче да се разбере, че такъв взрив е логическо следствие от онази диалектика на авторитета и свободата, която отдавна вече е отровила със себе си човешкото съзнание. Докато има макар и „мъничко“ авторитет, свободата ще остава непълна… Помните ли знаменитата реч на Сен Жюст от процеса на Людовик Шестнадесети и думите му: „Il faut que cet homme regne ou meure…“ („Този човек трябва или да царува, или да умре…“)? Или „авторитетът“ на този човек е божествен, но тогава няма и не може да има свобода, или човекът е свободен, но тогава божественият авторитет трябва да бъде унищожен. Още една стъпка напред и срещаме Фридрих Ницше, другия пророк на абсолютната свобода. Той казва същото, което и Сен Жюст, но вече не против краля, а против Бога. Да се провъзгласи смъртта на Бога, Бог да бъде осъден на смърт по Ницше не е лесно. Вероятно помните онази страшна страничка от Ницше – за онова страшно самотничество, за онази страшна тъмнина, в която остава човекът, и за това как той бяга с угаснала лампа в ръката… Но това е цената на свободата, защото докато го има този авторитет на всички авторитети, свобода няма. И неслучайно така наречените „радикални богослови“ на нашето време толкова обичат да се позовават на Ницше. Проблемът за „смъртта на Бога“ съвсем не е само философски проблем. Бог умира не затова, защото хората не могат да вярват в Него по философски причини – не, това е логически завършек на онова разбиране за свободата, което изисква, от самите си дълбини, отричане и унищожаване на всеки авторитет и, следователно, на Бога… Но ето я и третата стъпка – Кирилов от Бесове на Достоевски. Както вие, разбира се, помните, за да докаже своята абсолютна свобода, той завършва със самоубийство – защото за човека смъртта е именно най-последният и ненавистен авторитет.

Нейната неизбежност, нейната обективност, нейната независимост от мен: всичко това представлява точно този последен авторитет, преодолял и унищожил когото човекът става свободен като Бога. Тук Достоевски гениално показва завършека на тази диалектика на свободата и със самото това разкрива нейния ужас и нейната безсмислица. Защото доведената до своя логически предел свобода не може да бъде „умерена“: да бъде един вид Римският папа малко „по-мъничко“ папа, а миряните да получат малко „повечко“ права и всички да гласуват и т. н. Тази „умерена“ свобода обезателно ще взриви отвътре този персонаж от Достоевски (и не е важно дали той ще тръгне „наляво“ или „надясно“), който на върха на тази умерена, дребнобуржоазна и „акуратна“ свобода ще предложи „да я пратим по дяволите“. Докато свободата е само съотносителна с авторитета, тя или отвътре размива авторитета, или пък отвън бива поглъщана от авторитета. И гениалността на Достоевски е в това, че той показва, че радикалната свобода е равнозначна на смърт. Кирилов – за да стане абсолютно свободен – умира. „Свобода или смърт!“ – крещят свободолюбците. Но какво става, ако и самата свобода се оказва, в крайна сметка, смърт? Цялата работа обаче е там, че човекът, вкусил от тази свобода, вече не може да бъде прелъстен с никакви там „белгийски конституции“ и, рушейки „умерената“ свобода в името на абсолютната, той, без сам да съзнава това, малко по малко разрушава самия себе си…

4

Може ли, същевременно, да се съмняваме в това, че в света тази неутолима жажда за абсолютна свобода е внесло християнството? Защото целият „ужас“ на християнството – ако можем да се изразим така – в това се и заключава, че в него няма нищо „умерено“, нищо, което да е насочено към „средния човек“ – с неговите „умерени нужди“. То взема всекиго и казва: Бог или дяволът, небе или ад, само не и безцветната средина. И затова в крайна сметка именно то е отговорното за тази страшна поляризация между авторитета и свободата, която през цялото време взривява „мирния живот“ на хората. Да, именно християнството е разрушило онази „мяра“, с която е била толкова силна древна Гърция: „човекът е мяра за всички неща…“. След Разпятието, Възкресението и Петдесетница от тази мяра в света е останало съвсем малко. Всичко през цялото време се измества, винаги всичко е под въпрос и някак не ни се получава нищо „умерено“. Получава се временно, след което непременно се разпада. Но не означава ли това, че самата тази диалектика на авторитета и свободата, която ни натрапват като единствено възможна, но и която през цялото време се оказва невъзможна, не е лъжовна? И не следва ли да опитаме в недрата на православието да намерим съвсем друг подход към нея?

Трябва да се каже, че дълго време в православния свят просто не е имало никаква „диалектика“ на авторитета и свободата. До тях Православният изток е живял с опита, от една страна, на авторитета и властта, неразреждани от никакви „конституционни“ добавки – власт, която винаги е била абсолютна и свещена. А, от друга страна, с опита от духовната свобода, която, за да бъде избегната всякаква колизия с този абсолютен свещен авторитет, е била прехвърляна като че ли в друго измерение. В пустинята преподобният е свободен. Той просто е напуснал тези рамки на живота, където авторитетът и свободата се сблъскват и се съотнасят. Него вече никой не може го пороби, защото за него „животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21)… Така, тази свобода е била придобивана на цената на обикновеното излизане от историята, от всяка диалектика, даже от тази на църковния живот. Това е било бягане към тази вътрешна, духовна свобода, от която така или иначе никога и никой от нас не може да се лиши.

Със сгромолясването обаче на православните „теокрации“ западната диалектика на авторитета и свободата постепенно започва да прониква и в православното съзнание и да определя нашия живот. И на някои, и дори на мнозина, започва да им се струва, че този въпрос не може и да бъде поставен по друг начин. Пред очите ни се правят опити да бъде „демократизирана“ Църквата. От една страна, в нея неприкосновена остава цялата структура на свещената власт, а, от друга – възникват съвети, комисии, комитети, които по някакъв начин да ознаменуват ограничаването на тази власт. Цялото това движение обаче, всички тези опити засега се отличават с неяснота. Ние някак не сме открили езика, категориите на мисълта, формулите, с които да изразим нещо много важно и дълбинно в опита на Църквата, и затова много често опитваме да изразим този опит в „западните“ категории на авторитета и свободата: тук е авторитетът, а тук – свободата… Тук „Църквата е в епископа, а тук са „правата“ на църковния народ… Уверен съм обаче, че да се излезе от тази неяснота може единствено чрез преодоляването на тази лъжовна „дихотомия“, само пробивайки си път към най-последната, тази автентично християнската интуиция за свобода.

5

Тази положителна част на моя доклад е уместно да започне със знаменитите думи на Хомяков: „Църквата не е авторитет, както Бог не е авторитет, и Христос не е авторитет, защото авторитетът е нещо, което е външно за нас. Не авторитет, казвам, а Истина…“.[2] Казано с други думи, Църквата – и тук е истински гениалното прозрение на Хомяков – не представлява комбинация от авторитет и свобода, по „образеца на мира сего“; тя не е свобода, която да е ограничена от някакъв авторитет, и не е авторитет, допускащ свобода. Какво тогава е Църквата? Ето го св. апостол Павел: в своите послания той нарича себе си раб на Иисуса Христа. В проповедите си обаче този раб не се уморява да възвестява – като за нещо най-важно и скъпоценно – за свободата: Стойте в свободата, която ни е дарувал Христос.[3] Свободен раб. Не освободен, т. е. престанал да бъде раб, а сам поробил себе си, до такава степен, че да стане свободен! Какво означава това? Какво отношение има тази свобода към другата свобода, която се състои в отричане и унищожаване на „авторитета“ и която завършва, макар и само потенциално, със самоунищожението?

Необходимо е да се почувства, че в тази – „мирска“ – свобода, която е съотносителна с авторитета, човекът е свободен само в онази мяра, в която той все още не е „избрал“, и че по този начин тази свобода се оказва просто чиста възможност, пустота, която все още с нищо не е запълнена. Веднага обаче, след като той е направил своя избор, свобода вече няма, защото изборът по необходимост представлява избор на „авторитет“, т. е. на това, което ограничава свободата… Свободата е избор на това, което ограничава свободата и, най-накрая, просто я унищожава. Християнството обаче учи за обратното. С думите на св. апостол Павел то възвестява поробване, което най-накрая се оказва свобода. Свобода – накрая – като завършек и изпълнение на всичко. Не като „форма“ и не като „условие“, а като съдържание на живота. Християнството начева с твърдението, че човекът е изгубил свободата си, че онова, което той нарича свобода и в чието име се бори с „авторитета“, не е свобода, а краен израз на неговото поробване, на неговото непознаване на свободата. Но ето: „… ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“, казва Христос (Иоан 8:32). Що за знание е обаче това и по какъв начин се достига до него?

6

Толкова съм радостен, че на този конгрес вече не веднъж говорихме за Светия Дух. Затова защото християнското учение за свободата, както и учението за Църквата, трябва да започва с учението за Светия Дух. То е това, което на нас сега ни е необходимо повече от всичко, защото то е това, което е забравено може би повече от всичко в християнското съзнание – раждането на Църквата на Петдесетница, откровението за Църквата като за „дихание на Светия Дух. О, разбира се, мястото на Светия Дух е точно определено; то е описано в стройни богословски системи; на Светия Дух се въздава „дължимото“. На дело обаче, в живота – убеден съм – се е извършило някакво странно стесняване на съзнанието за и на опита от Светия Дух. И това стесняване вероятно може да се определи най-добре като откъсване на учението за Светия Дух от учението за Църквата, или, изразявайки се с богословски език, на пневматологията от еклисиологията. Най-древният достигнал до нас символ на вярата завършва с краткото твърдение: „И в Църквата на Светия Дух“. Тук сякаш Църквата се отъждествява със Светия Дух, като Негово явяване и пребиваване, и „дихание“… В историята обаче, във времето, това учение за Светия Дух постепенно са го свели до учение за „благодатта“, а и самата благодат са отделили в определена и точно „оформена“ и премерена „сфера“ в Църквата. За Светия Дух в Евангелието е казано, че не с мяра Бог дава Духа (Иоан 3:34). Ето че, обаче, ние само това и вършим: премерваме и отмерваме благодатта. Нима не определяме нейните дарове „количествено“: в епископа има „повече“, в дякона „по-малко“… тук я има, тук я няма… Не е ли време обаче отново да почувстваме и да осъзнаем, че цялото християнство представлява, от една страна, велика тъга по Светия Дух и жажда за Него, а, от друга – радостен опит от Неговото пришествие, пребиваване и дихание… В Св. Писание Духът е наречен „вятър“ (רוח‎). За Него е казано, че Той „духа, дето иска“ и „не знаеш, отде иде и накъде отива“ (Иоан 3:8). Вятър! Ето, ние тъкмо се разтребили стаята и сме привели всичко в порядък, всяко нещо е на своето място. Всичко е ясно, просто и определено – система, дисциплина, порядък. Приеми, подчини се и вярвай, че само така и трябва, само така и може да бъде. Ето че, обаче, сме отворили прозореца и през него нахлува вятърът, и с вихъра си всичко вдига нагоре, и всичко вече изглежда поновому, всичко е станало живот, движение… Такъв е образът на Светия Дух и Църквата. В Църквата обаче този опит е забравен или, по-вярно, „турен настрана“, тъй като е несъвместим с другия – „консисторския“ опит и образ на Църквата, защото върху него не може да се построи „консистория“.[4]

Някъде обаче – в самата глъбина на нашата вяра и на нашето църковно съзнание, ние знаем и помним, че Църквата е започнала с обещанието на Христос да изпрати Духа Утешител и с Неговото очакване… И ето че е настъпил този трети час, и че са дошли тези огнени езици, и че „… всички… наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деян. 2:4), и че това именно е било, което е очаквал светът, към което, още преди грехопадението, е било предназначено цялото творение: да дойде най-накрая този дъжд на Духа и всичко да напои, и да видим виденията, и да настъпи Денят Господен, велик и страшен… И ето че тъкмо това е Църквата. Заради това тя съществува, само в това е нейният живот и името на този живот – името на Светия Дух – е свобода.

7

Свобода, дарена от Светия Дух. Дух. Църква. Свобода. Колко трудно е да се говори за това, та на нас почти не са ни останали думи! Може би само с намек Бердяев е говорил за ужаса на „обективизацията“. Обективизацията – това е външното, оставащото външно, това е „вещността“ на света и живота, това е непроницаемостта на обекта за субекта. Това е, казано с други думи, свят, в който всичко е „външно“, и затова всичко е „авторитет“, т. е. нещо, което просто ме ограничава и ме заключва в затвора на самотата. Ето кое, обаче, е поразителното: светът около нас живее, по същество, с патоса на тази „обективизация“, жадува само „обективното“. Върху него е построена науката, но ние искаме и „научната идеология“. „Обективната истина“, „обективната норма“ – тук правоверният комунист е в една тоналност – в подхода си към живота – с консисторския законник. Идеалът тук е да бъде подчинен целият живот, всичките негови „измерения“ на едната всеобемаща – защото е „обективна“ – истина и, в добавка към това, да се провъзгласи още, че именно това е и истинската свобода. От Бога и до последния атом материя всичко е построено по същия този „обективен“ принцип: „две по две е четири“ – ето я най-простата и вечна формула на „авторитета“. С това не можеш да спориш. Тук можеш само да си блъскаш главата в стената, както прави, не намирайки изхода, Шестов, или да се убиеш, като Кирилов, или пък, накрая, да избереш безплодния „абсурд“: „две по две четири е нещо превъзходно – забелязва някой си при Достоевски, ала – и две по две пет понякога може да е нещо много мило“.[5]

Там обаче е работата, че християнството не е дошло в света като последна и затова най-„обективна“ истина, като последен и, затова, най-висш „авторитет“. Употребявайки всички тези думи, може да се каже, че християнството е влязло в света като окончателното, последното преодоляване на всяка „обективизация“, т. е. поробване както спрямо мъртвия „авторитет“, така и спрямо мъртвата „свобода“. То е влязло в света като възстановяване на тази истинска свобода, която човекът е изгубил, изгубването на която представлява и грехопадението в последния смисъл на тази дума. Защото грехът се състои не в това, че хората са нарушили закона, т. е. въстанали са против „авторитета“, а в това, че и Бога, и света те са усещали като „авторитет“, „обективирали“ са, че те сами себе си са заключили в тази тъмница. Ето защо Христос е дошъл да пусне измъчените на свобода…[6]

Дарът пък на тази свобода и условието за нея, и осъществяването и съдържанието, и радостта – това е Светият Дух. Той е претворяване на „обективното“ в „субективно“, на безличното в лично. Той е Този, Който прави всичко дар, съкровище, радост, живот… И в своите дълбини православното богословие е винаги богословие на Светия Дух, търсещо знаенето на Бога, а не знания за Бога, единение и живот с Него и – в Него – с всичко, а не „абсолютна“ и „обективна“ истина, не божественото „две по две четири“. Празникът на Светия Дух е празник на Светата Троица, т. е. на самия божествен Живот – на Живота, в който Тримата не просто „абсолютно“, а затова и „абсолютно обективно“, знаят Един-Другиго, а в който знанието извечно е претворено в съвършено единство, в съвършено притежаване Един-Другиго, в единосъщие. В нашия грешен и паднал живот единствената „естествена“ аналогия на действието на Светия Дух, това е изкуството. Василий Розанов е казвал, че стилът на една вещ е това място, където Бог е целунал тази вещ.[7] Всички ние знаем, че има вещи, които никой и никъде не е целунал, и които си остават, затова, „просто вещи“. Знаем, че фотографията никога няма да замени живописта, защото в живописта е преодоляна тъкмо „обективността“, с която виждат света очите на апарата, и на всички нас е дадено, навеки ни е дарувано как творецът е видял това лице, този есенен ден, този свят, как ги е овладял навеки… Това, което се извършва тук, което се извършва във всяко истинско изкуство, във всяка истинска любов, във всяко истинско общение, представлява именно преодоляване на „обективизацията“ или, говорейки с все този варварски език – чудо на „интериоризацията“, и това е чудото на Светия Дух, Негово действие, идване на божествения „руах“[8] на свободата… Завръщайки се към нашата тема, може да се каже, че действието на Светия Дух представлява именно преодоляване на всеки авторитет като авторитет и на свободата – като робско въставане против авторитета…

8

„И в Църквата на Светия Дух“. Църквата се е родила и е влязла в света като дар от Светия Дух, а това означава – като свобода на синовете Божии. С радостта поради Светия Дух, поради Неговото пришествие и пребиваване, вечно сияе към нас ранната Църква. И сега обаче през цялото време в тайнството на Миропомазването на нас се дава все същият този „дар на Светия Дух“, дарът да станем, най-накрая и докрай, самите себе си, свободни, Божии, „свети“. Ето че обаче говорим това и веднага чувстваме – колко далече от всичко това сме отишли ние и в каква страшна пустиня живеем. Когато чета някои църковни списания ме поразява не политическата окраска на едно или друго постановление, дори не и външното поробване на Църквата от „мира сего“. Много повече ме поразява онзи образ на Църквата, който все повече и повече се превръща в единственият неин образ и в който тя докрай и възторжено бива преживявана именно като авторитет. Било е време, когато тържеството на „казионщината“ в себе си, своята „казионна съдба“ Църквата е преживявала като бреме, като падение. Сега тя започва да я обича, започва истински „да ѝ се наслаждава“. Пред очите ни в Църквата възникна и се възцари типът на епископа, типът на свещеника и типът на мирянина, задавящи се в „административен възторг“, изгубили – благодушно и безболезнено – самата печал по Бога, напълно удовлетворени от своеобразната космическа консистория, в която пред очите ни постепенно се превръща животът на цялата Православна църква и в чието приемане, във вътрешното и свободно подчинение на която даже много добри хора виждат „спасение на Църквата“ и нейната „правда“. Сметки, дипломация, „международни норми“, „канонически отношения“ – това е отвън, това е на всичките там „Родоси“,[9] а отвътре – укази и заповеди, отношения и донесения… В Църквата се възцари и, повтарям, възцари се отвътре, а не само поради външна принуда, някакъв всеобемащ „референт“ на някакъв безличен „отдел“, и ние започваме да обичаме тази казионщина, скука и мъка, този „йерархически страх“, който пронизва нашата църква, и най-ужасното – повтарям – е това, че вече почти не усещаме невъзможността да продължаваме да живеем в тази лъжа, лукаво и лицемерно покрита с цялата „свещеност“ и „тържественост“ на традиционния православен бит.

Възможно ли е да си пробием път през всичко това? Вие помните тази минута от всенощната в навечерието на Петдесетница, когато за първи път, след петдесетдневното прекъсване, се пее молитвата „Царю Небесни…“. Тъкмо е настъпила сушата и ето – идва дъжд! Тъкмо тази минута, точно този дъжд сме чакали толкова дълго, цяла година, цял живот. И всичко се обновява, всичко става друго, ново. Нужно ни е да възстановим в себе си този опит на Църквата – опита, за който е говорил Хомяков, когато е писал: „Бог не е авторитет, Църквата не е авторитет, Истината не е авторитет“.[10] Нужно е преди всичко в себе си да преодолеем тази мирска и паднала диалектика на свободата и авторитета, и да се върнем в радостта и свободата на синовете Божии…

Нужно ни е вътрешно да се освободим, да се отървем – в самите себе си – от страха, от казионщината, от лукавството. Само тогава отново ще разберем и ще почувстваме, че Църквата не е организация и не е авторитет, а тяло, напоено от Духа, в което на нас ни е дадена потресаващата възможност да вярваме един-другиму в свобода. „Чеда, пазете себе си от идолите“ (1 Иоан. 5:21). Колкото и страшно да е да го изречем обаче, в „идол“ може да бъде превърната дори самата Църква. И тя става идол всеки път, когато „заради ползата на Църквата“ ни призовават да наричаме черното – бяло, неправдата – правда, злото – добро; всеки път, когато „ради Църквата“ бива пренебрегван Светият Дух, заради Когото и чрез Когото тя единствено и съществува. Църквата не е „висша ценност“. Нея я има затова, щото Светият Дух да идва и през цялото време да освобождава и да отпуска „на свобода измъчените“ (Лука 4:18). В определен смисъл нищо и никога не трябва да се прави „заради Църквата“, а трябва единствено да се знае, че когато живеем и постъпваме заради Христа и по Христа, тогава сме в Църквата и сме Църквата… Затова да отхвърлим цялата тая лукава „еклисиолатрия“, цялото това възвеличаване на Църквата, което дори църковните събори и конгреси подчиняват на въпросите на „престижа“, на „ранга“, на „славата“… Коя църква е първа и коя – втора? Кой е старшият? Как да не „унижим“ своята църква, а да я възвеличим? Светът се отдалечава от Христа, а ние още продължаваме да спорим „кой е по-старши“… Църквата обаче е свобода от всичко това, дар от Светия Дух, Който ни прави свободни не в „демократическия“ смисъл на тази дума, а свободни с тази свобода, която позволява във всекиго да се види онова, което вижда в него и Бог, във всеки момент от времето – време за спасение, във всеки отрязък от пространството – малко по малко израстващо Царство Божие.

Твърде много лукави думи са били казвани и все още продължават да се казват за послушанието. Да, послушанието е висша християнска добродетел, само че послушанието Богу! Църквата съществува само за това, щото това послушание Богу, което е и крайната свобода, да ни го внуши и да ни го дарува, за да можем ние действително, от цялото си сърце да кажем това, което пеем на всяка утринна: „Ти си един Господ!“. Той е един. И в света не съществува никакво друго господство, освен господството на Христос. На никого Христос не е „делегирал“ Своята власт, ала Сам Той – чрез Светия Дух, Който е Дух на любовта и свободата, мира и радостта – „господства“ в Църквата. И затова Църквата като „институт“ съществува, щото от време на време да се „смалява“ и да става прозрачна за Христа и за Светия Дух.

9

Затова, повтарям, става дума не да намерим такъв способ за църковно управление, в който да би имало повече свобода и по-малко авторитет или, обратно – повече авторитет и по-малко свобода. Става дума не за това как да приложим „демокрацията“ към Църквата или да приспособим Църквата към демокрацията. Става дума за това в нас самите отново да се възцари образът на Църквата като Дух, като Църква на свободата и любовта, в която се преодолява тази страшна паднала дихотомия на авторитета и свободата. Нима ние не чувстваме как Църквата е пълна със страх – с онзи страх, в който, по думите на апостола,[11] няма любов? И човекът, който би следвало да бъде явèн на света като единствено истински и докрай свободен, като единственият, който е в състояние да каже – „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“[12] – този човек се превръща в някакъв наплашен роб, който се бои не само от началството, но и от собствената си сянка, и в паниката си търси „авторитет“.

Църквата трябва отново да бъде видяна в Светия Дух и Светият Дух да бъде отново видян в Църквата. Да се възстанови не схоластическото учение за благодатта, която тук е „повече“, а там – „по-малко“, а Църквата като „причастност със Светия Дух“. Ето, Той идва. И всичко става ново. Няма роб и няма свободен. Няма мъжки пол, ни женски.[13] На всекиго е даден дарът и всички са напоени с него. И самата църковна йерархия е просто служение на тази Истина и тази свобода, нейно съхранение… И когато отново обикнем този образ на Църквата, когато отидем в Църквата не за да се освобождаваме от свободата и отговорността („някой ще реши“), а за да намерим пълнотата на своя човешки живот в Христа и в Бога, тогава ще почувстваме, че това, което понастоящем се случва навсякъде – и в Москва, и на Запад, в нашите енории и „юрисдикции“, не е поредно стълкновение на мъдрите „авторитети“ с неспокойните юноши, а проявление на жаждата за все същия този Свети Дух, без Когото все по-студено и по-трудно става да се живее… Може би най-накрая в Църквата се възражда тази жажда за Светия Дух, жаждата за Петдесетница… За тази жажда е възвестявал Хомяков, с нея е живяло всичко най-добро в Руската църква и в руското богословие. За нея е свидетелствал преп. Серафим Саровски със своя призив: „Придобивайте Светия Дух…“.

Превод: Борис Маринов

* Шмеман, А. „Авторитет и свобода в Церкви“ – В: Вестник РСХД, 85, 1967, с. 4-16; този превод е извършен според: Шмеман, А. Собрание статей: 1947-1983, сост. и ред. Е. Ю. Дорман; М.: „Русский путь“, 2009, с. 436-446; същият е достъпен и на страницата Азбука.ру – тук; текстът представлява доклад, изнесен от автора на 14 май 1967 г., пред конгреса на Руското студентско християнско дружество (РСХД) в гр. Биевр, Франция (бел. прев.).