Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Любознание срещу любопитство – византийският ход

Публикувана на Понеделник, 21 Септември 2020 Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievВ своето писмо-покана за Четиридесет и втората кьолнска конференция на медиевистите Андреас Шпеер насочи вниманието към тезата на Ханс Блуменберг, че теоретичното любопитство било белегът, чрез който Новото време потвърждава себе си като самостоятелна епоха в сравнение с Античността и Средновековието. Теоретичното любопитство трябва да е иновативният израз на човешкото самоутвърждаване лице в лице със средновековния богословски абсолютизъм, ключовото понятие на саморазбирането на новото време и решаващата основа за раждането на модерното разбиране за наука. През Средновековието легитимен предмет на теоретично любопитство било само богопознанието, при което изследването на природата извън човека следва да бъде нелигитимно любопитство.[1]

През 2013 г. Уилям Хойе определя тези твърдения като „произволен предразсъдък на новото време“ и изтъква средновековното снемане на теоретичната curiositas в studiositas. Обръща се внимание, че скепсисът спрямо любопитството в никакъв случай не е специфично християнски, а съпровожда историята на понятието от самото ѝ начало.[2] Дори Августин, който се държи отговорен за „вкарването на любопитството в каталога на пороците“, познава една pia curiositas. Тъкмо той формулира обаче, показва Хойе, разликата между curiositas и studiositas.[3] Това различаване е меродавно за средновековната култура, но далеч не само за нея.[4]

Нравствената ерес на нашето време

Публикувана на Четвъртък, 10 Септември 2020 Написана от Ренета Трифонова

Reneta TrifonovaКогато интелектуалните и конвенционалните категории заменят онтологичната реалност и откровението на християнското богословие, тогава в историческия живот на Църквата проблемът за спасението бива затъмнен от една сянка, която терзае човечеството. Това е сянката на „закона“, който не отвежда никъде.[1]

проф. Христос Янарас

Една характерна черта на съвременния християнски живот е подмяната на живата вяра с нравствени категории. Как се случва това точно днес, когато е налице възраждане на литургичния и църковен живот, когато няма гонение и има свобода на вероизповеданията, когато за много хора Литургията стана център на енорийския живот?

Въпросът е важен и резонен. Той обаче не обхваща само свободата, но и разбирането за вярата, добродетелта и етоса на Църквата. Християнската вяра винаги е била и е христоцентрична. Тя не може да бъде друга, тъй като Христос е Архетип на човека, нов Адам,[2] роден преди всички векове, Прообраз, Който заема централно място в християнския живот, и всеки човек, сътворен по образ Божи, е призван да стане образ на Христа.[3] Изместването на Христос от центъра на човешкото съществуване води до изгубване на смисъла на човешкия живот. Без Христос посоката се променя, придобива друг облик – животът вече не е в Христа, а индивидуален живот, лутащ се между различните нравствени категории на доброто и злото. Не тази е обаче целта на човешкото съществуване.

Алексей Лосев: монахът в света

Публикувана на Вторник, 25 Август 2020 Написана от Димитър Спасов

A F LosevНе се чувствам нито идеалист, нито платоник, нито материалист, нито кантианец, нито хусерлианец, нито рационалист, нито мистик, нито чист диалектик, нито метафизик… Ако на всяка цена са необходими някакви етикети, за съжаление мога да кажа само едно: аз съм Лосев.

А. Ф. Лосев

На 24 май тази година се навършиха тридесет и две години от смъртта на Алексей Фьодорович Лосев (23.9.1893 – 24.5.1988 г.). Още приживе той си спечелва славата на легендарна фигура, жива памет на руската философска мисъл и име със световна значимост, продължител на традициите на Сребърния век, ненадминат познавач на Античността, виртуозен филолог, преводач, харизматичен преподавател и наставник на няколко поколения. Претърпял затвор, лагери, двадесет и тригодишна забрана да публикува, унищожаване на целия си архив и библиотека на два пъти, практически сляп последните четиридесет години от живота си, Лосев създава повече от четиридесет монографии и близо осемстотин публикации, посветени на философията, естетиката, логиката, митологията, филологията, музиката, математиката, които по своята задълбоченост, всеобхватност и впечатляваща ерудиция не биха били по силите и на цял изследователски институт. Тайната на емблематичната му черна шапчица – този постоянен атрибут, с който не се разделя от тридесетте години на миналия век до последния си дъх – е разкрита едва след смъртта му.

Св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски – невидимият закрилник на Поморие

Публикувана на Вторник, 04 Август 2020 Написана от Венцислав Каравълчев

St Jacob of AnchialoИсторията на християнството в древния Анхиало, днешно Поморие, е изключително богата на събития и личности. С града са свързани редица големи имена от историята на Църквата, някои от които достигнали чрез праведния си живот такива духовни висоти, че веднага се превърнали в образци на подражание за цялата Църква както на Изток, така и на Запад. За съжаление, както неведнъж сме отбелязвали в нашите изследвания, мнозина от тези подвизавали се по нашите земи праведници, които толкова са обикнали Христа, че са се уподобили Нему, отдавна са забравени, а почитта и молитвената връзка с тях е прекъсната. Но милостивият Господ, Който „обича правдата и не оставя Своите светии“ (Пс. 36:28), непрекъснато намира начини да ни напомни за техния подвиг, който трябва да се превърне във вдъхновение и пример за всички, които Го обичат и търсят.

Благовестието в Анхиало е донесено от ученика на св. апостол Павел, св. Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 г. сл. Хр., веднага след проповедта на св. апостол Павел в градовете на траките по крайбрежието на Бяло море.[1] Тук за кратко пребивава и ученичката на св. Павел, просветителката на Марцианопол (дн. Девня) св. великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска.[2] Начатакът на Църквата, поставен от апостолския мъж св. Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града св. Сотас Анхиалски, чиято памет се опитахме да възкресим в няколко публикации.[3] С това наше изследване бихме желали да извадим от забвението името и паметта на друг голям светец на Църквата, свързал живота си с Анхиало, а именно св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски.

Разговорът между св. апостоли Павел и Йоан Богослов за личността на Господ Иисус Христос

Публикувана на Петък, 31 Юли 2020 Написана от Прот. Теодор Стойчев

Lord Jesus Christ St SofiaВ самото начало е коректно да бъде казано, че читателят не трябва да пристъпва към текста с надежда да открие реален христологичен диалог между двамата апостоли. По-скоро трябва да се опита да надникне зад някои от богословските идеи, които тези мъже на Духа поставят. Интерес представлява начинът, по който те говорят за Христос. Може да се каже, че той е близък и в същото време различен от този на по-късните отци на Църквата. Във връзка с това по-конкретно въпросът би трябвало да звучи така: По какъв начин св. ап. Павел и св. ап. Йоан говорят за отношението между Отца и Сина? Как, ако въобще е възможно, можем да определим единството между тях? Днес ние признаваме Тяхното единосъщие и по различен начин определяме ипостасния Им живот. Затова пък на страниците на Новия Завет ние като че ли откриваме друг начин на предаване на връзката помежду Им. За да бъде осветлен поне отчасти поставеният проблем, ще бъдат взети под внимание текстове, които, от една страна, са изключително полемични, а от друга, са запазили своята значимост за християнското богословие до днес.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93ypa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме