Йосиф Флавий и св. Паисий: историята като метаистория

Книгата на Хейдън Уайт Метаистория: Историческото въображение в Европа през 19 в. (1973  г.) придоби влияние главно поради своята т. нар. тропология – историографска класификационна система, която прави разлика между тропи, сюжети, обяснителни дискурси и идеологически подструктури в историческото писане, като същевременно предоставя типология на архетипните форми за всяко от тези измерения.[1] Днес метаисторически обикновено се разбира като прилагателно, квалифициращо изследвания, които изрично прилагат тропологичните категории на Уайт. Това разбиране за метаистория обаче далеч не изчерпва идеята на Уайт. Още в предговора той обяснява, че метаисторията е „… предкритично приета парадигма за това какво представлява едно „историческо“ обяснение. Тази парадигма функционира като „метаисторически“ елемент във всички исторически произведения“. Метаисторията е сферата на „предкритични“, т. е. научно недоказуеми и нефалшифицирани позиции по отношение на това как историците трябва да подходят към миналото, интуитивните идеи на тези историци за това как миналото може най-добре да бъде изучавано.

Цялата статия: Йосиф Флавий и св. Паисий: историята като метаистория

История, богословие и мисия в посланията на св. апостол Павел

Давам си сметка, че, така поставена, темата е доста обширна. Нейният избор не е случаен, тъй като е резултат от различни въпроси, които ме вълнуват. Някои от тях са: Доколко старозаветните разкази са исторически надеждни? Можем ли да смятаме, че старозаветното говорене за Бога е съгласувано или е преминало през различни етапи, за да застине във вида, който ни е познат? По какъв начин трябва да разбираме единството на Отца и Сина, и в частност синовството на Иисус Христос? Доколко новозаветните текстове, съответно богословие, са продължение на старозаветна линия, или те са по-скоро друг вид история? Въобще доколко историята има съществено значение за богословието и по какъв начин те кореспондират? Това са същностни за вярата въпроси, които днес получават различни отговори – от пълно отрицание на историческата релевантност на старозаветните текстове до умерено признаване на исторически пластове. От позиция, според която старозаветното богословие върви от политеизъм към монотеизъм, до синхронизирана представа за Бога.

Цялата статия: История, богословие и мисия в посланията на св. апостол Павел

Страдащият Бог

Безстрастността (ἀπάθεια) на Бога е философска елинистическа идея, възприета като аксиома от отците на Църквата. Налага се да внесем някои уточнения, защото да се каже, че „Бог не може да страда“, всъщност не предава пълното значение на апатията.

Ако Бог не може да бъде засегнат от нещо друго, Той не би могъл да „страда“ (това би означавало и че няма знание за страданието), защото Той е абсолютно самодостатъчен, самоопределящ се и независим. Патосът, който божествената апатия изключва, означава както „страдание“ (в нашето усещане за болка или бедствие), така и „страст“ (по смисъла на емоция, независимо дали е приятна или болезнена). Свързващата мисъл е действието върху нас, на което ние бихме могли да бъдем изложени против нашата воля, защото страданието показва слабост и уязвимост. Ако това е най-общата ни представа за страдание, тогава Бог непременно би трябвало да бъде недосегаем за страданието. За гърците да бъдеш движен от желание, страх или гняв, означава да бъдеш повлиян от нещо извън теб, вместо да бъдеш самоопределящ се. Това е слабост и затова Бог няма емоции. Да страдаш или да чувстваш, означава да бъдеш подложен на болка или емоция от нещата, които ги причиняват, ала Бог не е подчинен на нещо извън Него.

Цялата статия: Страдащият Бог

Ако някой ви убеждава, че всичко това е Църквата, не му вярвайте

Ако някой ви убеждава, че Църквата трябва да бъде спасявана от враговете, не му вярвайте! Той не знае какво представлява тя и че за нея Христос е казал: „портите адови няма да ѝ надделеят“.[1]

Ако някой ви убеждава, че каноните са най-важното нещо в една църква, че те са повече от вярата и любовта, не му вярвайте! Той явно е забравил Павловите думи: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта“.[2]

Ако някой ви убеждава колко е паднала в морално отношение дадена група от хора и че „това не бива да допускаме в България“, припомнете му как Лот е живял със семейството си в Содом.

Ако някой горещо ви препоръчва, да участвате в протести за защита на „православието и каноничността“, попитайте го Христос защити ли се някак, когато разгневената тълпа Го хулеше и искаше смъртта Му.

Ако някой екзалтирано ви предупреждава, че „ето, отстъплението е налице и антихристът идва“, отговорете му, че по наставленията на Господ Иисус Христос християнинът живее в днешния ден и не се грижи за утрешния.

Цялата статия: Ако някой ви убеждава, че всичко това е Църквата, не му вярвайте

Кризата в Българската православна църква: съборност или авторитаризъм

Българската православна църква е в процедура на избори – в следващите четири месеца предстои да бъдат избрани митрополит на една от големите крайморски епархии, Сливенска, а след него и Български патриарх.

Изборът на епархийски архиерей не е необичайно събитие в живота на БПЦ, но този избор предизвика сериозна криза, която извади наяве важен църковен въпрос: участието на свещенството и миряните в живота на Църквата. Под знака на тази криза несъмнено ще премине и изборът на патриарх, насрочен за края на м. юни.

Как се стигна до кризата?

Изборната процедура за митрополит в БПЦ предвижда участие на представители както на висшия клир, така и на свещенството и народа. В първия кръг епархийските избиратели (клирици и миряни) получават от Св. Синод списък с одобрени кандидати (епископи) за този пост. Избирателите с таен вот посочват двама от тях. На втория кръг, който се провежда седмица по-късно, членовете на синода избират един от двамата епископи за нов митрополит.

Цялата статия: Кризата в Българската православна църква: съборност или авторитаризъм