Великият пост – време за себе си

Има няколко периода в годината, когато Църквата призовава хората да се отделят поне за малко от суматохата на ежедневието, от рутината и да обърнат поглед към себе си. Постът дава възможност да се обновим и заредим с духовни сили, черпейки от източника на живота – Бога. Великият пост е най-строгият и продължителен пост през годината. Най-характерният му белег е въздържането от храна с животински произход, но то носи духовна полза само в съчетание с духовния пост, който е време за размисъл, изпитване на съвестта, равносметка и промяна.

Дълга и интересна е историята на най-важния християнски пост, наричан още св. Четиридесетница. Още апостолите и първите християнски общини са отбелязвали в деня на еврейската Пасха спомена за страданията и смъртта на Иисус Христос. Това събитие не е било празнично, а повод за скръб, и затова християните са го отбелязвали с пост.

Така, първата християнска Пасха е започнала своето съществуване като пост и е била наречена кръстна Пасха. Този пост е претърпял едно поетапно развитие през годините, преди окончателно да се оформи в днешния си вид от седем седмици.

Еклисиологичният модел след извоюването на патриаршеско достойнство за Руската църква

Преди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Давид Дисипат – едно голямо име от манастира на св. Григорий Синаит в Парория

В своя исторически път православното богословие преминава през различни върхови периоди, най-видните представители на които са оставили незаличима следа в съкровищницата на православното духовно наследство. Един от последните най-значими такива периоди е 12-15 в. – периодът на разпространението и разцвета на исихазма във Византия и на Балканите, преди всичко в земите на Второто българско царство. Някои специалисти биха могли да ме апострофират, че измествам с близо век по-рано началото на исихасткия период, но смятам, че за това има основания, които бих изложил в друго изследване. Тук само ще вметнем, че като духовна практика и опитност исихазмът може да бъде трасиран обратно през вековете до първите християнски пустиножители и подвижници и от там до примера, който Сам Господ Иисус Христос ни е дал по време на Своя пост в пустинята.[1] В теоретичен план различните аспекти на исихасткото учение са неразделна част от учението на всички големи подвижници и учители на Църквата, започвайки със самия св. ап. Павел[2] и стигайки до св. Григорий Синаит и най-вече св. Григорий Палама, който синтезира и ясно формулира това учение.[3] Неслучайно в богословието исихазмът става известен като „паламизъм“.[4]

Парадоксите на боговъплъщението

Всяка религия (както подсказва и самото понятие religio[1]) предполага съединение на божественото и човешкото. Във всяка религия, дори и в най-примитивните по форма, човекът допуска съществуването на реалност извън него и неговия свят. Свещеното, казва Мирча Елиаде, винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.[2] Тази различна реалност едновременно плаши и очарова. Тя плаши със своята недостъпност, но именно поради това очарова. В тази своя трагична обреченост да се очарова от недостъпното човекът, този homo adorans, става homo religiosus.

Ако потърсим изворите на този трагизъм в старозаветното откровение, ние ще видим човека след грехопадението изправен пред невъзможността на общението с Бога. След прогонването на прародителите от Едем тяхно обиталище става външният свят. Това е свят, в който Бог е недостъпен. На мястото на непосредствения опит от богообщението, присъщо на райския живот, идва опитът на търсенето. Бог търси човека, който се скрива от Него в своята грехопадналост. От своя страна човекът също търси Бога, но Бог вече е скрит за него в Своята непричастност на греха. За да достигне до Бога, човекът трябва да възпълни липсата, предизвикана от загубата на общение с Бога. Така това, което психолозите наричат „религиозно чувство“, започва да се проявява от момента, в който се появява пропастта между изгубения свят на богообщението и света без Бога – между сакралното и профанното. Религиозният човек принася жертви, издига олтари, отбелязва всички следи на божественото в света извън рая.

Странноприемниците във византийската манастирска култура

На пръв поглед изглежда, че съществува противоречие, своеобразна опозиция между странноприемниците като място за подслоняване на хора на път, чужденци, и манастирът – като място на хора, направили избор в полза на уединението и „пустинята“ в преносен и в буквален смисъл. Две са пресечните точки, където тези два начина на живот се пресичат: във византийския културен контекст и странниците, и монасите са „чужденци“. Монахът като гражданин на небесното царство е „странник“ по своя житейски избор, той е чужд на света, макар и пребивавайки в него. От друга страна, пътуващият поклонник или просто пътникът придобиват в християнската империя особен статут, почти свещен на хора извън „своето място“, които търсят Божието. Хора, които едновременно се нуждаят от помощ и закрила, но и могат да осигурят такава чрез Божието благословение на гостоприемството и на тези, които го осигуряват. Прототипът на странника е зададен от самия Христос с евангелските думи: „Зверовете имат леговища, и птиците – гнезда, а Син Човешки няма, де глава на подслони“ (Мат. 8:20). Нещо повече, Христос отъждествява Себе си с тази категория „пътуващи хора“: „Странник бях име приютихте…“ и „доколкото сте сторили това на един от тези малките, на Менe сте го сторили“. Тази перспектива поражда своеобразната култура на движението, придобила своите характеристики в периода 4-8 в. и станала отличителна за християнската цивилизация както на Изток, така и на Запад.[1] В Античността религиозното пътуване няма за цел посещаване на „свети места“, а на святи хора – живи или мъртви.[2] Стремежът към общуване лице с лице е бил водещ мотив за християнските странници. От друга страна, този тип пътуване е своеобразен религиозен израз на духовната бездомност, на временното изгнаничество, израз на убеждението на тогавашния вярващ човек, че той е „само временно на тази земя“. Тъкмо затова странноприемницата е естествена, бих казала, интегрална част от живота на византийския манастир. Разбира се, не всеки манастир е имал възможността да поддържа странноприемница, но всеобщото разбиране за странника като земно отображение на скитащия Христос води до създаването на една удивително богата мрежа от благотворителни заведения във Византия, която впоследствие става образец както на Запад, така и в славянския християнски свят.