Аристотелистката аргументация в Антиритики срещу иконоборците на Теодор Студит и при Йоан Дамаскин

Теодор Студит (759-826) пише своите три трактата с опровержения срещу иконоборците[1] (Ἀντιρρητικοὶ κατὰ τῶν εἰκονομάχων) между 815 и 820 г., завещавайки ни един основен документ за иконопочитателската аргументация от втората фаза на конфликта за свещените образи. Разгърнатите там позиции стоят в основата и на по-късните съчинения на Теодор по тази тема. Той познава в детайли решенията както на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г., така и на Седмия вселенски събор от 787 г. Доказателствените му ходове са насочени към опровергаване на първите и утвърждаване на вторите.

Съблазнени от дявола, настояват определенията от 754 г., последователите на идолопоклонението (εἰδωλολατρεία) почитат и се молят на иконите и смятат произведението (ποίεμα), обозначавано с името на Христа, за Бог.[2] На тази λατρεία се противопоставя почитанието (προσκύνησις) на Бога в дух и истина (Иоан 4:23-24). Човек трябва да почита Логоса от цяло сърце единствено чрез умствено зрение (νοερὰ ὅρασις). В тази връзка писаното, респ. писменото описание се противопоставя на образа. Беззаконното изкуство на художника (ἀθέμιτος τῶν σωγράφων τήχνη) е хула срещу икономѝята на Христа (κατὰ Χριστὸν οἰκονομία).

Църквата и младите

В съзвучие с водещата тема на тазгодишното деветнадесето издание на Седмицата на православната книга нашият заключителен доклад пред вас днес ще бъде посветен тъкмо на темата „Църквата и младите”. В него ще опитаме вкратце да очертаем главните насоки и акценти, които – по наше виждане и преценка – духовенството ни, а и всички ние следва да имаме предвид в пастирската си работа сред младежта. Дейност, която, разбира се, има и своите безспорни успехи, – не само в нашата Варненска и Великопреславска епархия, но и в цялата ни Църква, – но и която сме длъжни още повече да активизираме, тъй като има още много какво да се желае. И така, кое е онова, което се налага да си кажем всички ние днес по отношение на работата на Църквата ни с младите хора?

На първо място сме длъжни да отчетем съвременната духовна и културна ситуация, която задава контекста на израстването и формирането на младия човек. Да видим какви са онези модели на общуване и онези ценности, с които той се сблъсква още от най-ранна детска възраст и с които постепенно възраства до пълноправен член на обществото. С ръка на сърцето, ако искаме да сме честни пред себе си и пред другите, трябва да признаем, че тези модели и ценности далеч не работят в полза на формирането на здрава в духовно и в културно-просветно отношение съвременна младеж. Какво по-точно имаме предвид?

В търсене на покровител. Фактори и тенденции в българо-руските църковни отношения през 20 век

Когато през 1914 г. избухва Първата световна война, българинът Стоян Петков се записва доброволец в руската армия. Роден през 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, през 1914 г., Петков е 27-годишен студент в Московската духовна академия, където му преподават някои от най-известните руски богослови. При уволнението си от армията е удостоен с два руски военни ордена и е добре приет в средите на руската аристокрация. Завръща се в България през 1918 г., след като става свидетел на болшевишката революция и на началото на гоненията срещу Руската православна църква. Голяма част от живота му преминава в Америка, но до смъртта си той остава убеден антикомунист, без това да пречи на русофилските му чувства. През 1947 г., когато българската емиграция избира Велички еп. Андрей за Нюйоркски митрополит, той е обявен за „враг №1 на Съветския съюз” според запазени от Държавна сигурност донесения, а под натиска на държавата изборът му не е одобрен от Св. Синод.

Проблемът за литургическото време между αἰών, καιρός и χρόνος

Как и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Св. апостол Андрей Първозвани и проповедта му в земите на България

Въпреки определените успехи на българските учени, изследващи историческото ни минало, и независимо от немалкото публикации, които се стремят да запълнят големите бели полета в мозайката на българската история, неизследваните теми продължават да заемат огромен дял в тази мозайка. Дори проблематика, върху която има десетки статии и монографии, продължава да крие много неизвестни – такава е спецификата на историческото познание, което не може да направи пълна възстановка на миналото, но изследва единствено следите за събитията, останали в общата памет. В полето на църковната ни история празнотите в историческото изследване са още по-големи. Миналото на България в църковно отношение крие неподозирани дълбини и богатства, които трябва да бъдат разкривани и правени достояние на сънародниците ни, особено в тези трудни и оскъдни на духовност времена, за да вдъхновяват още повече вярващите и да приобщават към Църквата онези, които се намират вън от нея.

Без преувеличение можем да кажем, че земите на днешна България не само са били осветени от проповедта на апостолите и техните ученици, но и че християнството пуска дълбоки корени тук още от първия век, а кръвта на ранните мъченици, които слабо или въобще не познаваме, е напоила тези корени толкова обилно, че дървото на Църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. Неслучайно Божият промисъл е отредил Българската църква да бъде начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия – Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. И понеже в Църквата случайности няма, а всичко е по промисъл и воля Божия, Сам Господ е призовал трима от своите апостоли да проповядват благата вест по нашите земи. Това са св. ап. Андрей Първозвани, св. ап. Филип и св. ап. Павел. В настоящата статия ще се опитаме по-задълбочено и внимателно да разгледаме дейността и свидетелствата за тази дейност на св. ап. Андрей по нашите земи.