Вяра и доктрина

Преди всичко пространственият наглед е този, който демонстрира взаимопроникването на сетивния и духовния израз в езика. Тъкмо в най-общите изрази, които езикът създава за обозначаване на духовните процеси, най-ясно се проявява решаващото съдействие на пространствената представа. Дори във високоразвитите езици все още се среща това „метафорично” предаване на духовни определения с помощта на пространствени.[1]

Както стана ясно, пространството е културен обект. То се променя, като по този начин динамизира амбивалентността на символите. Ако се върнем отново към символа на златото, бихме могли да кажем, че ако „в началото” неговото двойно съдържание все пак удържа съзнанието за потенциалната опасност от злото, днес вече точно това съзнание не функционира. В съвременната култура символиката на златото се възприема най-вече метафорично и като предмет на историческо познание. Думата „злато” е радикално обективирана в своята финансово-икономическа стойност и съответно символните ѝ съдържания са редуцирани до златото-пари. Реално символът не е премахнат, а функционира сега единствено в своята „долна” част, в негативната си символна стойност. С други думи, макар и да изглежда, че символът е абстрактен, той практически не е такъв. Разбира се, не е загубено напълно знанието, че златото има и различно от това смислово значение, но то се реализира преди всичко в творчеството, в изкуствата – в прозата, поезията и т. н. Така неговото цялостно понятие постепенно се банализира поради самата темпорална специфика на използването на символи и метафори в изкуството и изобщо в живота. Idеatum-ът на златото става по-малък от неговата идея. Оттук се губи и усетът за реалността и на негативната символна стойност. Тя се трансформира във финансово-икономическа, като по този начин се материализира. Това я прави „невидима”, тъй като нейните потенции вече са се осъществили, т. е. не са потенции.

В своя етос обаче Църквата удържа непроменимостта на символните съдържания. Вътрешното пространство-време на Църквата е онтично вертикално пространство-време и неговата стрела е, така да се каже, есхато-метафизична, докато човешкото общество живее само и единствено по хоризонталата на потенциално безкрайната история.

Какво още има в „православната цивилизация” на Русия?

1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Фактори за подобряване на единството в Европейската общност: опитът на Софийската духовна семинария

Ваши Високопреосвещенства,

Досточтими отци,

Скъпи приятели и гости,

Темата, предложена на вниманието на участниците – „Фактори за подобряване на единството в европейското общество”, предпоставя визионерски подход. Освен анализ на миналото и усърдна работа в настоящето, пред нас стои и необходимостта от отговорен поглед към бъдещето. Доколкото обаче това бъдеще е не идея, а съдба на конкретния човек, то именно училището, което работи с човека сега предвид неговото утре, има какво да каже, за какво да предупреди и какво ново да предложи. В тази връзка и радостта ни, че едно от духовните училища на България, е представено на тази висока трибуна е още по-голяма. Позволете ми от свое име и от името на Софийската духовна семинария да благодаря на Високопреосвещения митр. Антоний за поканата да участваме в семинара.

Струва ми се оправдано в самото начало да си припомним един исторически парадокс: единство или свобода. Исторически, защото именно в хода на историята ние виждаме разработени и двата проекта: единство, което в една или друга степен краде от личната свобода, и свобода, която не търпи интегриране в общност. И в двете посоки се е стигало до абсурдни крайности. Така или иначе проблематичността на такъв избор не се снема (не изчезва) с омекотяването на контрастите. Гражданинът на Европа живее в условия, които, от една страна, утърждават личните права, личните свободи, самоопределението, индивидуалността. Европейското общество, ако въобще имаме право да генерализираме, предлага среда за развитие на един стил на живот под знака на „само аз”. Насърчават се не само индивидуалните дарби и способности, но и се приветства да бъдеш различен. Защото по такъв начин реализираш себе си, защото имаш право на това, защото си свободен. Можем да си представим, че това е път на развитие, започващ от отделния човек и завършващ отново при него.

Символна относителност и илюзия за свобода

Безумен копнеж по невидимото – тогава, когато острото чувство за човешкото през 20 век ни учи, че човешките мисли са родени от потребностите, обясняващи обществото и историята, че гладът и страхът могат да бъдат причината за човешката съпротива и основанието за всяка свобода! Няма никакво съмнение в човешката нищета, в тази империя, където вещите и злото господстват над човека, в тази скотщина! Но да си човек, значи да знаеш това. Свободата се заключава в познанието, че свободата е в опасност. Но да знаеш или да осъзнаваш, значи да имаш време да предвидиш момента на безчовечността и да го избегнеш. Това е тъкмо постоянното отлагане на часа на предателството (най-мерзката разлика между човека и не-човека), която влече след себе си безразличието към добротата, Желанието за абсолютно Другия или стремежа към благородството. Тук е измерението на метафизиката.[1]

Културната нелинейност върху историческото време днес, разбира се, е виртуална. Това обаче далеч не означава, че е несъществена или измислена. Точно обратното – виртуализацията обхваща екзистенциалния живот на човека. Технологичната информационна култура е мрежова, връзките в нея са подобни на връзките между невроните в мозъка. Всеки отделен „възел” от тази мрежа едновременно е несамостоен, ала има собствена дълбочина, а в известен смисъл, бих казал, и собствено време. На практика ние вече не сме в състояние да посочим ясна разлика между виртуално и екзистенциално. Най-страшното поне според мен е, ако се окаже, че всъщност днес такава разлика вече няма. А фактът, че е много трудно, ако не и невъзможно да се обясни защо е страшно, сам по себе си като че ли ни води към подобно заключение. В края на краищата всички ние днес сме поставени пред една толкова нова ситуация, че като че ли всичко предишно, което е служило на човека и като инструменти за познание, и като основания за отношение към едни или други исторически и обществени процеси, сега е някак компрометирано или най-малкото до такава степен накъсано, че е невъзможно да бъде сглобено отново в един собствен първоначален образ. Говорихме вече за символизма като универсална гледна точка към света през Средновековието. Именно тази гледна точка днес е практически липсваща. Пак повтарям, това не означава, че едната гледна точка е „по-добра” или „по-лоша” от другата – тук изобщо не могат да бъдат използвани такъв тип определения, защото става дума за системни отношения и за различни типове култура. Освен това бих казал, че по същество и двата вида отношение към света, взети в своя „чист” принцип, рано или късно, но задължително (ще) корумпират екзистенциалния живот на човека, макар и по различни причини и, така да се каже, от противоположни посоки. От християнска гледна точка това е „иманентното” следствие от грехопадението и не съществува такъв тип социална организираност, която да го „преодолее”. Няма и не може да има обществен договор, в който човекът да живее на земята „като в рая”.

Канонически основания на Вселенския престол за действията му в Украйна

Нравствено-етична криза

С това ще започнем. Току-що прочетох изказването на валаамския игумен епископ Панкратий относно Негово светейшество Вартоломей, патриарх на древната Константинополска катедра. В това изказване руският епископ нарича патриарха мерзавец, предател и „юда”, с когото причастието от една Чаша е невъзможно. Без никаква аргументация – освен опитите му да разреши църковната криза в Украйна по начин, който не харесва на Москва.

Мерзавец, юда и предател, от когото по-лош е само „оня Денисенко”. Попаднах и на други, още по-изобретателни: „истанбулски папа”, „турския патриарх” и пр.

С такива квалификации днес са наситени руските медии. За моралните измерения на тази злостна кампания можем да оставим всеки един християнин да отсъди сам. Св. Евангелие ни дава много прост ориентир: по плодовете им ще ги познаете. Но даже духовници и богослови сякаш забравиха за Евангелието. Как иначе може да се обясни тази арогантност, с която си позволяват да отстояват една политически инспирирана национална позиция, разпознаваща като свой главен враг древната Константинополска катедра? Изглежда православието става поредната идеологическа система, отчуждена от евангелския дух. Започваме да губим християнската си същност.