Каноничното право като израз на еклисиологичното съзнание на Църквата

Днес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т. е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология. С други думи, можем да кажем, че то дава критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието на Църквата. От друга страна, то също така дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа „кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21), или биват противни на този принцип. Тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възникнали през вековете.

Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм. Ясен пример за това имаме в ситуациите, когато юристи, съветници на църковната йерархия, които имат претенции, че познават каноничния свод, но които не познават църковния живот, догматите и литургичното богословие и предание на Църквата, нанасят огромни щети върху църковния живот.[1]

Поради това отговорът какво представлява каноничното право е много по-дълбок и е необходима богословска трезвост и преосмисляне на самото му разбиране като част от системата на правните науки.[2]

Въведение в социално-етичните аспекти на богословското творчество на проф. протопрезв. Стефан Цанков и проф. Ганчо Пашев

Като български богослови и общественици проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков и проф. Ганчо Пашев заемат ключово място в съзиждането на богословското образование в страната, а трудовете им се радват и на международно признание. Парадоксалното обаче е, че в България те са сравнително слабо познати (основно на специализираната научна аудитория), а голямата част от това и без друго недостатъчно внимание е фокусирана само върху някои аспекти от тяхното разностранно богословско творчество. Например о. проф. Цанков е известен преди всичко (да не кажем само) като специалист по канонично право, макар неговите трудове да обхващат също така етиката, социологията и антропологията, а проф. Пашев е още по-слабо познат, макар че е първият православен професор, поканен да изнесе лекция в Католическия университет на Загреб (1943 г.),[1] и въпреки интересните и задълбочени антропологически размисли, които представя, но които са останали в сянка. Целта на този текст е да осветли творчеството (с фокус към социално-етичните въпроси) на двамата наши големи богослови, положили началото на богословското университетско образование в България и на списание Духовна култура. Изложените факти дават основание да смятам и да се надявам, че осветляването и фокусирането върху социално-етично-антропологичните аспекти в творчеството на двамата автори, тяхното критично изследване и съотнасяне с творчеството на големите богослови на 20 в. ще бъде импулс за творческо вдъхновение на съвременното българско богословие.

Поглед към Варненска и Великопреславска епархия през девет важни годишнини, които предстои да отбележим през 2020 г.

Почитаемо събрание, уважаеми организатори, участници и гости на този важен за град Варна и нашия регион научен форум,

Всесърдечно благославяйки и приветствайки настоящата конференция и всекиго от вас лично, бихме искали да споделим и да изложим и някои наши мисли във връзка с духовния и с църковния аспект на нейната водеща тема, определена от организаторите като „Културното наследство на Варна и Черноморския регион“. Към това ни призовава и ни задължава не само битността ни на кириарх на светата и богохранима Варненска и Великопреславска епархия, но и християнската ни съвест, дълбоко осъзнатото ни лично разбиране за тясната връзка и взаимодействие между Църквата и културата. Между, от една страна, Църквата, нейната апостолска и светоотеческа вяра и изграждания от нея – по всяко време и на всяко място на нейното присъствие – специфичен етос, и, от друга – културата, но не в нейното модерно и постмодерно разбиране, което пренебрегва и дори изключва Църквата от културния процес, а в онова схващане, което под култура разбира многообразието на взаимодействията между човеците и на техните отношения с небето, пъстротата на формите и начините на изразяване на човека, заедно със самопознанието и богопознанието, чрез които човекът гради своя тукашен живот в очакване на бъдния.

В този смисъл, в настоящото наше скромно участие тук виждаме възможност още веднъж да съсредоточим вниманието върху онова, което, по наше дълбоко убеждение – независимо от конюнктурата на деня – е било, е, и вярваме ще продължава да бъде главна съставна на духовността и на културата на нашия народ – нашата завещана от дедите ни православна християнска вяра. Да покажем, че съвременна България – такава, каквато я познаваме и независимо от всички наслоявания по своята духовна снага, остава и до днес духовна и културна рожба на Църквата Христова. Ще се опитаме да аргументираме това наше настояване с кратък ретроспективен поглед назад във времето, вземайки формален повод от девет предстоящи годишнини от календара на Православната ни църква, всяка от които свързана с титанични личности от нашата история и със събития, определящи не само по отношение на българското минало, но и на българското настояще, и особено на бъдещето ни като общество и като народ.

Богословие в багри – Тайната вечеря

Седмият вселенски събор дефинира иконата като богословие в багри. И единствено този възглед, разбирането, че иконата е „богословие в багри“, може да бъде адекватен на същността ѝ. Декоративността, евангелизацията за неграмотните, разбира се, също са свойства на православната икона, но те се явяват второстепенни и така да се каже странични аспекти, извиращи от същността ѝ на богословие в багри.

От друга страна, която обаче съвсем не е второстепенна, Евхаристията е главното тайнство, основната конституента на Църквата. И тъкмо поради този факт мястото на Благодарението не трябва да се търси другаде, освен в сърцевината на православното богословие, както и на православното богословие в багри. За нагледно потвърждение на това ще разгледаме два стенописа, изобразяващи Тайната вечеря – Евхаристията.

„История славянобългарска“ като повод за един християнски прочит на историята

Първоначално бих искал да отбележа, че целта на долните редове не е анализ на текст, а предлагането на гледна точка за продуктивен диалог по важни проблеми.

В края на 2012 г. светата ни Обител заедно с учени от Софийския университет отпечата критично издание на История славянобългарска на о. Паисий Хилендарски въз основа на ръкописния протограф, който се съхранява в манастира. Повод за изданието бе 250-годишнината от написването на Историята.[1]

Това произведение на о. Паисий обикновено се разглежда като начало на т. нар. Българско възраждане. О. Паисий се смята за „патриарх“ на това многостранно движение – политическо, идеологическо, образователно, икономическо, църковно и социално, което е част от общобалканското движение за образуване на национални държави на мястото на Османската империя.[2] По този въпрос съществува единодушие между българските и гръцките изследователи-историци, които работят в рамките на традиционната етноцентрична историография. Разликите в мненията им не засягат същността, а оценката – или изцяло положителна, или отрицателна. И двете страни се съсредоточават в оценяваната като антигръцка позиция на автора и в стремежа му към пробуждане на българското национално съзнание.[3] Затова приехме с интерес предложението за представяне на нашето критично издание в Солун през ноември 2017 г., където беше предложен съкратен вариант на настоящата статия, поставяща си за цел възможното отстраняване на недоразуменията около труда на о. Паисий и представянето на гледна точка, която изглежда по-плодотворна и би могла да породи по-голяма дълбочина в третирането на проблематиката около История славянобългарска и въобще около историята. Тази гледна точка е от позицията ни на православни християни, живеещи в многонационалната светогорска общност, където всички монаси съставляват едно братство, съединено от любовта в Христа и молещо се всеки ден „о мире всего мира“.