Или апостол, или гений

През юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1946 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор

Продължение от „Свободната воля като бреме за човека“ (тук)

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „На ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш

(Мат. 4:1-10)

В този евангелски текст се проявява силата на Богочовека – Той ни оставя тези думи като предупреждение, отнасящо се за всяко време и за всеки човек. Освен Своята божествена природа, Иисус Христос е притежавал и човешка природа, подвластна на всичко, което може да изпита един човек: „Най-сетне огладня“. Той се въплъщава чрез св. Богородица, за да изкупи греховете на човечеството, да ни покаже, че можем да победим себе си и да се наречем синове Божии. И понеже Бог не иска смъртта на нито един грешник, Христос приема човешки образ, за да бъде изкушаван и да страда истински като човек. Днес голяма част от хората, заради които страда Христос, отхвърлят тази любов и велика милост заради земния хляб, който не може да нахрани човешкия дух. Земният хляб отдавна е по-важен от Словото, земното – от Небесното царство, а човечеството започва да отхвърля духовната си свобода и да заявява смело, че няма нужда от Бога…

Свободната воля като бреме за човека

„И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-страшният дар, който им е донесъл толкова мъки“.[1]

Човекът е свободна личност с право на избор към добро или зло. Така ни е създал Бог преди грехопадението – по Свой образ и подобие, т. е. свободни. За да ни избави от греха, който избираме по силата на същата тази свобода, Бог Отец изпраща Своя Единороден Син, Който да изкупи греховете на цялото човечество, за да може то свободно и обновено да бъде със своя Спасител, по силата на своята свободна воля да бъде удостоено с Божията милост и да избегне вечната мъка. Божият Син дойде с огромна любов на земята, за да даде нов закон и не да наруши стария, а да го изпълни. И този нов закон е вярата, надеждата и любовта, чрез които човекът трябва да пребъдва в Бога, но избрани по свободен път.

Най-ценното, което е дал Господ на човека при Сътворението, е свободната воля. И винаги тя е била движещата сила към Бога за много духовни великани, защото християнството е религия не само на любовта, но и на свободата. Благодарение на тази любов и свобода Христовата църква съществува и до днес и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат.16:18).

„Колкото по-велик е геният, толкова по-дълбоко открива своята вина“

В Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „… геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.[1] На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „… това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука; … трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел, … колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“.[2] Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.

Любознание срещу любопитство – византийският ход

В своето писмо-покана за Четиридесет и втората кьолнска конференция на медиевистите Андреас Шпеер насочи вниманието към тезата на Ханс Блуменберг, че теоретичното любопитство било белегът, чрез който Новото време потвърждава себе си като самостоятелна епоха в сравнение с Античността и Средновековието. Теоретичното любопитство трябва да е иновативният израз на човешкото самоутвърждаване лице в лице със средновековния богословски абсолютизъм, ключовото понятие на саморазбирането на новото време и решаващата основа за раждането на модерното разбиране за наука. През Средновековието легитимен предмет на теоретично любопитство било само богопознанието, при което изследването на природата извън човека следва да бъде нелигитимно любопитство.[1]

През 2013 г. Уилям Хойе определя тези твърдения като „произволен предразсъдък на новото време“ и изтъква средновековното снемане на теоретичната curiositas в studiositas. Обръща се внимание, че скепсисът спрямо любопитството в никакъв случай не е специфично християнски, а съпровожда историята на понятието от самото ѝ начало.[2] Дори Августин, който се държи отговорен за „вкарването на любопитството в каталога на пороците“, познава една pia curiositas. Тъкмо той формулира обаче, показва Хойе, разликата между curiositas и studiositas.[3] Това различаване е меродавно за средновековната култура, но далеч не само за нея.[4]