„Свещена война“ и свещени канони

1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През десетото столетие, по времето на византийския император Никифор Фока (963-969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светците мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патр. Полиевкт и на Св. Синод на Константинополската патриаршия. Този опит е бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът е бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя са били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светците загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (14 в.) описва случилото се по времето на имп. Никифор Втори (10 в.):

От Украйна до Африка

На 29 декември Московската патриаршия обяви изненадващо решение – за първи път в своята история тя образува патриаршеска екзархия в Африка. Формално това става чрез приемането на „сто и двама клирици на Александрийската патриаршия“, служещи в осем африкански държави. Новата църковна структура ще се състои от две епископии – на Северна Африка и на Южна Африка, и ще бъде оглавявана от Клинския митрополит Леонид (Горбачов).

Решението на Московския синод е неприкрит наказателен акт срещу Александрийската патриаршия заради това, че през 2019 г. тя призна автокефалната Православна църква в Украйна, а през август миналата година Александрийският патр. Теодор за първи път съслужи с Киевския митр. Епифаний.

На практика руската екзархия създава на територията на Африка разкол, а не просто паралелно съществуване на две православни юрисдикции. Занапред между местни африкански клирици няма да има евхаристийно общение. Първо, поради това, че Московската патриаршия едностранно е прекъснала евхаристийното общение с Александрийската църква (подобно решение от страна на Александрийската църква също би могло да се очаква), и, второ, защото голяма част от присъединените африкански клирици са с неуреден каноничен статут, а на останалите предстои да бъдат наложени църковни наказания.

Единството между вярата и разума в мисълта на Климент Александрийски

Той „дишаше единствено евангелски въздух“, но не искаше да вижда никакво противоречие между истинската философия и християнската вяра, стремейки се да ги помири в християнския гносис, събирайки истината, където ѝ да я е видял“[1]

Лев Карсавин

Тит Флавий Климент, който остава в църковната история с названието „Александрийски“, е един от най-видните представители на Александрийското катехизическо училище. Той е катехизатор, богослов и апологет. Никой от християнските писатели преди това не написва толкова, колкото него. Роден е ок. 150 г. и вероятно е с елински произход. От творчеството му може да се съди, че е много добре запознат както с Писанието, така и с елинската философия. Познава също така добре гръцката литература и обичаи. В Църквата заема служението на презвитер. Климент Александрийски e сред най-ярките представители на Александрийското катехизическо училище. За неговите цели руският църковен историк Павел Малицки пише: „Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска система, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска… За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети“.[2]

Ръкоположение без назначение (щрихи към един актуален канонично-правен проблем)

„… като им ръкоположиха презвитери за всяка църква [κατ’ ἐκκλησίαν]…“

(Деян. 14:23)[1]

„… да поставиш [καταστήσῃς] по всички градове презвитери…“

(Тит 1:5)[2]

„Никой да не бъде ръкополаган без назначение [ἀπολελυμένως]…“

(Правило 6 на Четвъртия вселенски събор)

Свикнали сме да назоваваме нашите епископи (митрополити) ведно с тяхната титла (с името на епархията, в която служат и чиито архиереи се явяват). Твърде често названието на митрополията измества (и замества) фамилното име на архиерея. Това е особено разпространено сред епископите, просияли в святост, т. е. сред архиереи, при които конкретната личност изцяло се е отъждествила със свещенослужението им: Климент Охридски, Софроний Врачански, Филарет Московски… До такава степен личността на съответния епископ се е отъждествила с епископията, за която и на която е определен да служи, че всъщност ние вече не правим разлика между лицето и епископа. Ние дори не можем да си представим, че може да има разлика между митрополита и неговата митрополия… В основата на тази интуиция стои правилната вяра и здравото убеждение, че епископството (а и свещенството като цяло) не е и не може да бъде социална роля. То не е роля, а е служение, в което лицето участва органично, а не механично или иконично.

Това, което важи обаче за епископите, по същия начин и в същата логическа последователност (трябва да) важи и за презвитерите.[3]

Нека в началото да припомним кои са основните условия за извършването на чина на ръкоположението в Православната църква:

Съборна или вселенска е Църквата?

От самото начало да кажа, че Църквата, Православната Христова църква по целия свят, е и съборна, и вселенска. Това са две различни нейни качества, които не се препокриват и не трябва да се бъркат или взаимозаменят. Защото под съборност на Църквата разбираме нейното управление на съборен, т. е. колективен принцип, а вселенскостта на Църквата е онова качество, което св. отци от Първия и от Втория вселенски събор са сметнали за нужно да включат дори в Символа на вярата.

Аз съм от поколението, което четеше в църковните книги, че Църквата е вселенска. Така го свързвахме с обещанието на Иисус Христос за нейното разпространение „по цял свят“, сред „цялото творение“ (Марк 16:15), т. е. сред „всички народи“ (Мат. 28:19; Лука 24:47). Това е ясно и библейски обосновано определение.

Така беше в Символа на вярата (официално известен като Никео-Цариградски символ, защото е съставен на два последователни вселенски събора – през 325 г. в гр. Никея и през 381 г. в гр. Константинопол, по български Цариград). Така го пише в „буквара“ на всеки грамотен православен християнин у нас – известната книга Нашата вяра, така го учехме по догматика в семинарията, в академията и т. н.