„Смесени“ бракове

Продължение от „Условия за брак“

Формално погледнато, условието за встъпване в църковен брак е общата вяра, или, с други думи, съвместното обвързване с Православната църква. Лаодикийският (правила 10 и 31) и Картагенският (Правило 21) поместни събори, както и Четвъртият (Правило 14 от Халкидон) и Петошестият (Правило 72) вселенски събори забраняват браковете на православни с неправославни и определят, щото такива бракове – ако са сключени пред гражданските съдии – да бъдат разтрогвани.

Разбира се обаче проблемът тук не е просто формален. Той засяга самата същност на онова, което прави един брак наистина християнски. Несъмнено възможно е двама да се радват на приятелство, да споделят общи интереси, да имат прекрасна съвместимост на характерите, и разбира се, да бъдат „влюбени“ един в друг и без да са членове на една и съща църква. Въпросът е обаче дали всичките тези човешки сходства и влечения могат да бъдат трансформирани и преобразени в реалността на Царството Божие, в случай че двамата не споделят един и същи опит от реалността на това Царство, че не са посветени на едната и съща и единствена по рода си вяра. Възможно ли е те да станат една плът в Христа, без да участват заедно в евхаристийната Плът и Кръв на Христос? Може ли една двойка да споделя тайнството на Брака – което има отношение към съюза между Христос и Църквата – без да участва заедно в тайнството на божествената Литургия?

Тези въпроси несъмнено не са „формални“, а най-съществени, и те би следвало да стоят пред всички онези, които обмислят сключването на „смесен“ брак. Лесни решения, разбира се, могат да бъдат намерени в конфесионалния релативизъм – „между нашите църкви няма голяма разлика“, или просто с елиминирането на Евхаристията от центъра на християнския живот. Вторият начин бива, за съжаление, подсказван чрез настоящата практика на един и същ чин на венчаване както на двама православни християни, така и при „смесен“ брак. Самата възможност за тази практика идва, както вече показахме, от постепенната десакрализация на брака, кулминираща в отделянето му от Евхаристията. В ранната Църква значението на каноните, забраняващи смесени бракове, се е разбирало от всички: защото всички са знаели, че православен и неправославен не могат да участват заедно в Евхаристията, в рамките на която по правило са били благославяни и браковете. Въпросът става все по-заплетен вследствие от неотдавнашната протестантска практика за насърчаване на „интеркомуниона“[1] между разделените християни, както и от съвсем наскоро заявената частична подкрепа от страна на Римокатолическата църква за същата тази практика. Личното и цялостно обвързване с видимата Христова Църква, в Евхаристията, може в действителност да бъде заменено, благодарение на тези практики, от една смътна и релативизирана религиозност, в която тайнствата играят съвсем второстепенна роля.[2]

Като отхвърля практиката на интеркомуниона, Православната църква не отхвърля християнското единство. Точно обратно: по този начин тя защитава истинското и пълно единство и отхвърля всякакви възможни негови заместители. По същия начин и в Брака тя желае двамата да бъдат напълно съединени в Христа и поради това смята, че напълно светотайнствени и истински християнски са само онези бракове, които съединяват двама души в пълно единство на вярата, и които – като такива – са запечатани в тайнството на Евхаристията.

Независимо от изброените по-горе канонически забрани, в миналото често е имало „смесени“ бракове. В нашето собствено плуралистично общество, в което православните са само незначително малцинство, тези бракове съставляват много голям и непрестанно увеличаващ се процент от всички бракове, благославяни в нашите храмове, а също така, за съжаление, и извън православието. Всички знаем, че някои от тях водят до създаването на щастливи семейства и би било неразумно и утопично да обезсърчаваме всички тях. В действителност, напълно е възможно някои от тези бракове да излизат по-трайни и по-щастливи в сравнение с тези, сключени между номинални православни, които никога не са чували за смисъла на християнския брак и никога не са приемали, лично и отговорно, какъвто и да било истински християнски ангажимент.

Макар всичко това несъмнено да е така, вярно остава и другото: че Евангелието ни призовава не към частична истина, нито дори към само човешко „щастие“. Господ казва: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Няма християнство без стремеж към съвършенство. Религиозното безхаберие или приемането на християнската вяра само като сфера, периферна на битието, изключват копнежа по съвършенството, към което Христос ни призовава. И затова Църквата никога не може да се примири с подобно безразличие и релативизъм.

Би следвало да е ясно, например, че православен свещеник никога не би могъл да благослови брак, при който единият от двамата е православен, а другият нехристиянин. Очевидно неподходящо би било в брачно последование да се призовава името на Иисус Христос по отношение на човек, който не признава Христос като свой Господ. Всъщност, подобно призоваване би било неуважително не просто към Господа, а и към въпросния човек и неговите убеждения (или липсата на такива). Когато пък неправославният в един предстоящ брак е кръстен християнин, благословението, давано в Православната църква се предполага от убеждението на св. апостол Павел, че „… неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж…“ (1 Кор. 7:14), макар по всяка вероятност цитираният текст да говори за онези бракове, при които единият от съпрузите се е обръщал към християнството със сключването на брака, а не за случаи, в които член на Църквата да сключва брак с човек, който е извън нея. Така или иначе, във всички тези случаи Църквата се надява религиозното единство на семейството да бъде възстановено и един ден двамата съпрузи да бъдат съединени в православието.

Възприетата от някои православни диоцези (а до скоро – и от Римокатолическата църква) регулация да се изисква от встъпващите в смесен брак писмено задължение да кръстят и възпитават децата си в православната вяра, изглежда – поне на автора на тази книга – по-скоро съмнителна: и в своя принцип, и в своите резултати. Легалистическият формализъм на такава процедура не е в тон със самата идея за християнската свобода и отговорност. Православният партньор или ще е достатъчно силен в своите убеждения и ще даде подобаваща религиозна насока на децата (и, да се надяваме, ще въведе и цялото семейство в Църквата), или така или иначе ще се предаде. Строго пастирско отношение обаче следва да бъде възприето по отношение на православните, които се венчават извън Православната църква. Брак, който е благословен извън нея, очевидно е измяна спрямо светотайнствената благодат, получена при Кръщението, и е на практика несъвместим с членуването в нея.

Много от проблемите, свързани със смесените бракове, биха станали ясни в очите на всички – както православни, така и неправославни, в случай че се възроди древната практика на интегрирането на брачната церемония в Евхаристийната литургия. Това би предполагало използването на различна, извън-евхаристийна церемония по отношение на смесените бракове (както е за вторите и третите бракове между православни). Самата невъзможност за благославяне на смесени бракове по време на Литургията би била нещо достатъчно красноречиво, за да покаже, на първо място, природата на светотайнствения брак в Църквата, на второ място, пастирската толерантност, проявявана от Църквата при благославянето на смесените бракове, и, на трето място, явното желание на Църквата да види един ден смесения брак, осъществен в единство на вярата, при съвместно участие в Евхаристията.

Следва

Превод: София Ангелова

* „`Mixed’ Marriages“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 50-54 (бел. прев.).