Самотничеството пред Бога

В памет на Сурожки митрополит Антоний

При осмислянето на съвременните проблеми на църковния живот, при опитите за разрешаване на тези проблеми обикновено се предлагат два изхода – евхаристийност и общинност. Наистина, вън от църковната общност, без постоянно съотнасяне на себе си с явявания в Евхаристията Христос, без съединяването с Него на общината – в тайнството на причастяването, Църквата е невъзможна. Само че многото, и съвсем правилни, мисли върху евхаристийността и общинността нямат, за съжаление, онова свое изразяване във всекидневния църковен живот, което на нас би ни се искало. В самото това практическо реализиране на евхаристийността и общинността е налице нещо, което ни заставя да се замислим.

Ще приведа примери.

На една прекрасна междуцърковна конференция, в един от дните ѝ, православните участници решиха да отслужат православна литургия. Излишно е да се казва, че на конференцията звучаха множество прекрасни слова за това, че цялото пространство на църковния живот трябва да бъде пронизано от евхаристийност, че без нея проявяването на Църквата не би било възможно и т. н., и т. н. Трябва да се каже, че конференцията беше организирана превъзходно. Отредено беше определеното време за утринно богослужение, след това закуска, сетне, след половинчасово прекъсване, начало на работата. И така православните пристъпиха към служението, омайно потапяйки се в евхаристийността, и удължиха службата с повече от час свръх установеното по програма. За да похапнат, да се приведат в ред и да пристъпят към работата, изискваща внимание и напрежение, на хората им останаха двадесетина минути. От което стана толкова ясно как Литургията – дори когато е събрание на най-напредничавите църковни люде – може съвсем спокойно да върви със свой си дневен ред, бидейки съвършено неадекватна, що се отнася до хода на всекидневието, без да се съобразява с живота, превръщайки се – няма да го кажа в „неудобство“, тъй като веднага ще ми възразят, че съм от онези, които искат „удобна и комфортна духовност“, – но в липса на мисъл за хората и в края на краищата – в неуважение към тях. Пищните евхаристийни фелони нерядко се превръщат за хората в бреме, което е тежко и трудно поносимо.

Как би постъпил в този случай владика Антоний? Сигурен съм, че той би съкратил Литургията, а по-точно казано, би организирал богослужебното време така, че службата да завърши тъкмо в определения за това срок. Че не би предпочел дългите песнопения, отвеждащи към вишните небеса на евхаристийното съзерцание, пред обичайната, пред адекватната обстановка, пред нуждите на хората. Владика Антоний – сигурен съм в това – би съчетал цялата важност на Евхаристията с уважение към хората и към установения порядък, и с това всъщност би разпрострял евхаристийността отвъд пределите на храма – върху самото всекидневие.

Това е само един пример, отнасящ се до богослужението. Примери от друг род, и далеч по-печални, виждаме повсеместно: много хора – напълно „църковни“, съзнателно участват в Литургията, причастяват се, но от това не стават християни във всекидневието си. Че какво да гледаме другите – нима всеки от нас няма да каже, че даже и най-честото възможно причастяване, даже най-чистото, отчетливо евхаристийно съзнание – изобщо не е гаранция за подобряване, за очистване и възвисяване на нашия живот… От което се прави очевидният извод: евхаристийността не е „талисман“, който изправя църковните недостатъци. Освен евхаристийността е нужно още нещо. Със самата евхаристийност е нужно да се разпореждаме правилно – така да я вградим в живота, че тя не само да бъде труд и усилие, но и чрез нея реално, осезаемо и устойчиво да прозират отиващите отвъд времевите и пространствени богослужебни рамки любов, свобода и радост Христови.

Кое именно ни позволява правилно да се разпореждаме с евхаристийността (както, собствено, и с всичко, което се съдържа в Църквата)? Да си зададем този въпрос. Ясно е, че това е тънка работа, някак трудно уловима. Ето, във вече приведения от мене пример – нали гореизложените съображения не са дошли наум на учените и духовните (казвам това без капка ирония, с цялото си уважение) православни участници в конференцията. Владика Антоний обаче явно е имал такъв дар.

Също както евхаристийността, и общинността далеч не е самодостатъчна. Пример за това, който за мнозина и до днес е особено болезнен, е съдбата на общината на самия владика Антоний. Достатъчно е било просто той да изнемощее, а сетне и да отмине към небесните обители, за да дойде краят и на съществувалата толкова десетилетия община, съпроводен в добавка към това от редица всеправославни скандали. Пък и всеки от нас, разбира се, познава ревностни членове на едни или други общини, които са изпълнени с превъзнасяне, злоба и готовност за разделение. Значи общината, сама по себе си, също не гарантира нищо. Въобще в нея е съвсем ясно, че тя е следствие, израз на нещо друго.

На какво именно? Да поставим този въпрос. Понятно е, разсъждавайки абстрактно, че общинността е в известен смисъл производна от евхаристийността (и, разбира се, от живота според Св. Писание, за което по традиция православните нерядко са склонни да забравят). В примера с общината на владика Антоний обаче е очевидно, че преди всичко в самия него е имало нещо, което е одушевявало и циментирало тази община, което се е предавало от него лично и е поставяло на място и общинността, и евхаристийността, и целия строй на църковния живот.

Какво именно? Да започнем да отговаряме на този въпрос.

*   *   *

Много важен и несъмнено облекчаващ нашето разбиране за поставените въпроси фактор се явява това, че митр. Антоний е бил истински и бих казал, образцов монах. У нас нерядко се формира образът на монаха като един ограничен, при това и фарисейски-лицемерен църковен персонаж. За съжаление, това мнение не е съвсем безоснователно: в Русия рядко може да се види истински монах – най-често пред очите ни е заблуждение или имитация и подигравка с монашеството.

Истински монах не е този, който от главата до петите омотава себе си (а естествено, и останалите) в уставни схеми, светоотечески сентенции и пр. Монах е този, който с всички сили се старае да се освободи от стихиите на този свят, за да стои пред Христос. Такова пък монашеско предстоене изисква едно-единствено нещо – самотничество пред Бога. Тъкмо в това е полагал същността на монашеството и така любимият на владика Антоний велик руски светец, самият той и велик монах – светителят Теофан Затворник. Ето какво пише той: „Монашеството е, заедно с отричането от всичко, едно непрестанно пребиваване с ума и сърцето в Бога. Монах е този, чиято вътрешност е така устроена, че за него има само Бог, а сам той изчезва в Бога… Търсете горното… Мислете за небесното… Животът ви е скрит с Христа в Бога (срв. Кол. 3:1-3). Това е монашеството. Монашеството не е черното расо, нито калимавката, нито дори и животът в манастира. Дори и всичко това да се промени, монашеството обаче ще пребъдва вовеки, докато на земята остава човекът християнин“.[1]

Тук е необходимо да отбележим, че в случая изобщо не става дума за онова човешко самотничество, от което човеците се измъчват и за което Бог е казал, че … не е добро за човека да бъде сам (Бит. 2:18). Не, това не е „бягство“ от хората или „незабелязване“ на другите (както в гореприведения пример с Литургията). Самотничеството пред Бога не е отрицателно, не е, бих казал, „отсичащо“, а точно обратното – някакво положително, „придобиващо“ явление. Работата е там, че човекът – в най-дълбоката си същност – е сам пред Бога. Метафизически, като личност, човекът е свързан с Бога така, че между него и Бога няма никакви промеждутъчни звена. Душата на човека предстои пред Бога сама – без нищо друго, и тази единствена, тази първа връзка на душата с Бога е по-главна и по-силна от всичко на света. Колкото и човек да обича хората, предстоенето на душата, сама в себе си, пред Бога е несравнимо повече и по-силно, и по-значимо. Това е точно същото, за което говори и псалмопевецът: … на всички тях Той е създал сърцата (Пс. 32:15). А св. Августин казва: Ти си ни създал за Себе Си и нашето сърце не познава покой никъде, докато не се успокои в Тебе.[2] При това тук няма никаква раздвоеност – човекът изобщо не е поставен в мъчителната ситуация на „разрив“, когато с голяма болка е длъжен да се отказва от хората заради Бога. Тези неща по удивителен начин се съчетават.

Особено важното в случая е това, че въпросното самотничество не е просто някакво човешко действие, а самотничество тъкмо пред Бога и тук Бог, така да се каже, е главното действащо лице. Тук е необходимо да се подчертае един ключов момент от християнския духовен живот. Целият този живот, във всички свои проявления, се явява не просто едни човешки действия, мисли, чувствания или движения на душата, а съвместно с Бога – тъкмо религиозно действие. Или, иначе казано, духовният живот не е, когато човек полага едни или други усилия, за да обърне душата си към Бога. Това не е дори и половината работа; то е, макар и необходимо, но при все това само условие за духовен живот. Главното тук е, когато се извършва самото това съвместно и двустранно действие, когато Бог отговаря и действа в душата. С повече подробности ще кажа за това малко по-нататък, а засега ще отбележа само, че действието на Бога в душата на човека може да бъде разпознато точно в условията на самото това самотничество пред Бога, за което говорим, и в това собствено са и неговият смисъл, и неговата необходимост за християнина.

Разбира се, това е голямо монашеско изкуство (макар то да е и задача, и, в наченките си – даденост за всеки християнин, всекиму според мярата). И това изкуство несъмнено е владeел и митр. Антоний. Това самотничество пред Бога ражда и автентичната молитва, и тук трябва да се кажат няколко думи.

*   *   *

Молитвата е вероятно най-сложното нещо в духовния живот. Тук няма да излагам светоотеческото учение за молитвата – то е добре известно на всички. Ще кажа само, че на равнището на обичайното църковно съзнание под молитва се разбира повече или по-малко съсредоточеното, повече или по-малко съ-чувствено произнасяне на молитвените слова – било то на глас или наум. Разбира се, това представлява една много важна страна на молитвата, но тя е само подготвителната, педагогическата. Тя е само, така да се каже, „от страната на човека“. Същността пък на молитвата е състоянието на богообщение – все същото това двустранно и съвместно действие и на човека, и на Бога, за което вече казах, и главното в което са не човешките усилия, а онова, що върши Бог. Да, човекът извършва молитвеното действие, принуждава себе си да го върши, но от страна на Бога, стократно против нашите усилия, се дава отговор, а ако отговор не се даде, то и всичките ни усилия са напразни.

Що за отговор е това? Мнозинството църковни хора смятат, че него дори и не може да го има, защото ние сме грешни и сме недостойни, и нашият дял тук, на земята, е само еднопосочният труд на покаянието и молитвата. Ала това е дълбоко погрешно. Божият отговор го има винаги, само дето не го забелязваме. А не го забелязваме, на първо място, защото със своето току-що описано настроение плътно, херметически затваряме всички двери пред Божието действие, а на второ място, защото често очакваме от молитвата си нещо зримо, че и веществено, и не обръщаме внимание на тънкостите. А цялата работа е тъкмо в тънкостите. Ако християнинът следи живота си, пази чиста съвестта си, старае се да живее според Евангелието, то нужно е просто да обръща внимание на това, че той не е сам, защото с него винаги е Христос. За същото това говори и св. Теофан Затворник, когато разсъждава върху богообщението. Той пише: „Невярно би било, ако някой тръгне да мисли, че когато богообщението се поставя като крайна цел на човека, то човекът ще се сподоби с него после, в края например на всичките свои трудове. Не, то трябва да бъде всегдашно, непрестанно състояние на човека, така щото, веднага щом го няма общението с Бога, веднага щом то не се усеща, човекът е длъжен да осъзнае, че преследва не своята цел, че се намира вън от своето предназначение. Състоянието пък, в което човекът осъзнава, че неговият Бог е именно истинният Бог и че самият той е Божи, т. е. когато в сърцето си човекът казва на Бога – също както и св. апостол Тома – „Господ мой и Бог мой!“ (Иоан 20:28), и когато самият на себе си говори Божи съм, Божи съм (Ис. 44:5) – единствено това състояние е истинното състояние на човека, единствено това състояние е и решителният признак за присъствието в него на началата на истинно-нравствения и истински духовен живот“.[3]

И така, молитвата – това не е само произнасяне на молитвените слова, нито е само нашият труд, а преди всичко е състояние на богообщение – едно живо предстоене пред Бога, когато човекът казва на Бога: Господи, аз съм тук – и отчетливо чува в отговор: И Аз съм тук. Това състояние може да се сравни ето с какво: когато човекът оздравява подир тежко боледуване, той много осезаемо започва да възприема най-обикновените неща: че свободно диша, че се движи безпрепятствено и пр. И това възприемане му доставя голяма радост. Подобно е и с предстоенето пред Бога. В него сякаш няма нищо особено, но само да обърнем внимание, ще видим как то се изразява в състоянието на един особен, тих мир, радост, покой, а по отношение на другите – една нежна Христова деликатност. И разбира се, това е състояние благодатно. Това изобщо не са просто човешки емоции, защото зад всичко това отчетливо се чувства присъствието на любящия Бог, Подателя на всяко благо.

Несъмнено владика Антоний е знаел добре всичките тези неща. Че това е така, ясно свидетелства известният на всички случай, когато той е посъветвал постоянно молещата се с Иисусовата молитва старица да спре словесния поток и просто да поседи, мълчейки. И старицата е усетила Божието присъствие, и точно в това е и същността на молитвата, и тъкмо към тази молитва ни призовава и апостолът, казвайки: „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17).

Тук е необходимо да се обърне внимание върху още един принципен момент. Ние казахме, че молитвата, както и всеки християнски духовен живот, е едно двойно действие, синергия на Бога и човека в Христа чрез Светия Дух. И същността на християнството е в това, че това двойно действие се осъществява винаги, постоянно, ежеминутно – подобно на дишането. То не се ограничава нито до храмовото действие, нито до богослужебното време или времето за аскеза, нито до едни или други страни на църковния живот. И това е нещо изключително важно – нерядко православните възприемат християнството като някакви планински върхове, които са недостъпни за всекидневието, подобно на спортни постижения, които се случват няколко пъти в живота и за които е необходимо да се мине през множество напрегнати тренировки. Несъмнено християнинът не може да мине без едно или друго самопринуждение. Ала самата тази гледна точка е не просто грешка, а и голямо препятствие пред богообщението. То трябва да е и да се осъществява ежеминутно, в самото всекидневие, а следователно и молитвата, и самотничеството пред Бога, за което говорим, от редки моменти, достигани с огромен труд, се превръщат във въздуха, който християнинът непрестанно диша.

Тук именно се случва и – казано на шаблонен език – реализацията и разкриването на християнството (простете ми за толкова убогите слова). Самото това двойно действие, произтичащо от дълбините на главната и единствена връзка, която съществува в света – от връзката между Бога и човека, не може да не се отлива в множество Божии дарове. Що за дарове обаче са те? Не висотите на исихазма, не поразителните чудеса в житията на светците, не съвършено недостъпната ни умозрителна аскетика на великите отци от древността: всичко това, с което мнозина православни асоциират православието и което в действителност им пречи да обърнат вниманието си върху християнството – в собствен смисъл на думата, върху всекидневното християнство. Тези дарове са уподобяването на Христос, Който, чрез Светия Дух, идва от Отца и сътворява в човешкото сърце обител за Себе Си (Иоан 14:23). Да се уподобяваш на Христос, разбира се, не означава да ходиш по водата или да постиш в продължение на четиридесет дни, а означава нещо друго – това, за което говори и преп. Макарий Велики: „… да има човекът винаги пред очите си – като незабравим образец във всегдашната си памет – смирението на Господа и живота Му, и общението Му с хората“.[4] Човекът получава сила свише. Той съзнава, чувства, изповядва тази сила, тя му се дава в негово разпореждане – това е силата на мъдростта, на любовта, на целомъдрието и мъжеството и, бих казал, някаква християнска и човешка адекватност (срв. 2 Тим. 1:7). Това са дарове, които е невъзможно да объркаш с каквото и да било човешко действие – тънки, изискващи внимание към себе си, неефектни, неекзалтирани и (ще го подчертая още веднъж) всекидневни, ако щете, „обикновени“: като капка по капка, но те постоянно извират от този източник, който аз нарекох „самотничество“, от предстоенето пред Бога.

*   *   *

И така, да направим равносметка. Поставих въпроса: какво именно е онова, което е светило толкова ярко в християнската личност на владика Антоний; кое е това, което му е позволявало да поставя на собственото му място и мъдро да се разпорежда с всичко, което се съдържа в Църквата – включително и толкова важните и необходими страни на църковността като евхаристийността и общинността? Отговорът е: самото това „двойно действие“, което можем да наречем също и богообщение, и молитва, и самотничество пред Бога, и ходене пред Него: в радост и в свобода, и едновременно с това – в лекота и във внимателност. Както виждате, не казах абсолютно нищо ново. За какво, собствено, и говорехме? За автентичния и единствен източник на православната духовност, за живота в Христа, в онтологическото предстоене пред Него – предстоене, което е внимателно и е всекидневно и е ежеминутно, и тъкмо това е и двустранното: когато деликатно, само че действително, Христос действа в нашия живот. Отговорът, даден от нас, сочи и основния проблем на нашия църковен живот: мнозинството православни християни не знаят и не го разбират, църковната дидактика не го преподава – и затова хората просто се страхуват от богообщението, просто странят от него. Следствието от това положение на нещата е, че на най-дълбинно равнище Църквата престава да е Църква, че източникът на духовния живот се подменя със стихиите на този свят и християните вече не получават истински духовен плод.

И, в заключение, още две неща. Разбира се, призивът да се вземе пример с владика Антоний непосредствено се предполага от самата наша конференция, която е посветена на него. Бих искал чрез неговия пример да видим сред всичко останало и това, което в църковния живот няма и за което не може да има никакви гаранции. Съдържанието на църковния живот одушевява само личният подвиг на самотническото предстоене пред Бога – на всекиго, съобразно собствената му мяра. И второто – необходимо е решително да се откажем от привичните за православните люде унили и лъжесмирени представи: „Ах, за нас това е недостъпно“; „Ах, това е дял само на светците“ и др. под. Тук именно е главната грешка. Животът в Христа, Неговата свобода и любов са достъпни за всички и смисълът на съществуването на Църквата – да ги даде на всеки вярващ – е тъкмо в това и в нищо друго. Всичко е съгласно с мярата на всекиго от нас. Вниманието към собствената мяра, разбирането ѝ и благодарността за нея – това именно е достъпният за всекиго от нас първи плод от самотничеството пред Бога.

Благодаря за вниманието.

Превод: Борис Маринов

* Петр (Мещеринов), иг. „Одиночество перед Богом“, на личната страница на автора (тук); доклад, изнесен пред Третата конференция в памет на митр. Антоний Сурожки „Църква – Богочовешко общество“, Дом на руското зарубежие, 23 септември 2011 г. (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (186), 2023, с. 31-38 (бел. ред.).