Не, това не е християнство!

За тези, които смятат, че за всичко трябва да си мълчим и да се подчиняваме на епископите, ще кажа, че това не е нито смирение, нито православие.

Най-големите разпространители на ереси в историята на Църквата са именно епископите.

Прочетох разсъждението „щом така са решили владиците, значи така е решил Сам Господ“. Искам да попитам хората, които разсъждават по този начин: какво ще кажете за Събора под дъба, който осъжда св. Йоан Златоуст? Щом така са решили епископите там, значи така е решил Господ ли?

Св. Атанасий Велики, който е бил един срещу всички, трябвало ли е да се примири с официалния проариански ракурс на почти цялата Източна църква по онова време? Трябвало ли е да си каже: щом така мислят повечето епископи и императора, значи по-добре да си мълча и да не защитавам Никейското вероизповедание?

Трябвало ли е миряните да следват Несторий или Аполинарий, които са били епископи, но са подменяли самата същност на християнската вяра с учения, които по същество са били хула срещу богочовечеството на Христос?

Не съм учила църковно право, но имам следните въпроси. Ако нямате нищо против да се нарушава Устава на БПЦ, защо тогава въобще този Устав е приет? Ако няма смисъл от него, защо последният църковно-народен събор на БПЦ си е губил времето да създава този устав? Законите са, за да се нарушават, така ли?

В православието нямаме папа, но епископът понякога се превръща в очите на миряните, в „православен папа“.

Не разбирам логиката заради фалшив мир да мълчим и да се спотайваме, за да не го разрушим. Ако в мира няма истина, той не е мир, а примирение със злото.

Този начин на мислене се забелязва и в отношенията между някои миряни в Църквата. Усмихваме се, казваме „Слава Богу!“ и „Амин!“, стоим кротко с полите и забрадките, независимо какво ни казват от амвона, защото не е наша работа да съдим.

Това за мен не е християнство, а живот по изкуствено насадени правила, които нямат общо с Христовия мир и смирението.

Един зрител в канала на о. Андроник му беше задал въпрос в YouTube – защо говори за войната, а не за нещо духовно. Монахът отговори, че не можем да разделим нравствения от духовния живот и че християнството не може да съществува отделно от всекидневния живот на човека.

Църквата не е феодално общество, в което има роби, които да мълчат и да изпълняват, и господари, които да заповядват и да се разпореждат с живота им. Не, това не е християнство, и не, това не е Църква!

* За първи път този текст е публикуван на страницата Християнство.бг – тук (бел. ред.).