Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Човечеството: „старо“ и „ново“ – антропологически съображения

Публикувана на Понеделник, 07 Ноември 2022 Написана от Прот. Йоан Майендорф

AmpelosДнес, както и в миналото, терминологията често вкарва в задънена улица диалога между разделените християни. Така например, терминът „θέωσις“ или обòжение, често използван в гръцката патристика и в православното богословие, за да опише участта на човека в Христа, предизвиква резерви сред лутераните поради своите неоплатонически и пантеистически асоциации, против които те са предупредени от Мартин Лутер. Само че в източната традиция терминът обòжение влиза в употреба, главно за да утвърди едно положение, което като цяло лутераните високо ценят: спасението и новият живот имат началото си в Самия Бог, а не в какъвто и да било по-нисш или тварен посредник. Срещу арианите св. Атанасий изковава прочутата си фраза: „Бог затова се въчовечи, за да може ние да се обòжим“.[1] Против несторианите св. Кирил Александрийски защитава идеята, че единствен Бог спасява, така че Христос Спасителят е една личност: тази на Сина Божи, от което с неизбежност следва, че Неговата човешка природа е била човешката природа на Бога. И въз основа на тези именно христологически позиции терминът обòжение бива легитимиран в духовната и аскетическата литература, служейки също така неизбежно и като мост между християните и неоплатониците: мост, който е довел гръцките умове до християнската вяра.

Падане в бъдещето: отдихът на есхатологичното съзнание

Публикувана на Петък, 21 Октомври 2022 Написана от Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreВ своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

Автокефалната система и упражняването на халкидонското предюрисдикционно право пред предизвикателството на етнофилетизма

Публикувана на Събота, 15 Октомври 2022 Написана от Перистерски митр. Григорий (Папатомас)

Metr Grigorios PapathomasВ контекста на преосмислянето и задълбоченото изследване на църковните канонични въпроси Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451 г.), в своята библейска и есхатологична визия да събере в лоното на Църквата целия свят и цялото творение, разделя преди всичко евхаристийно  – а не само административно  – целия познат тогава свят на седем отделни църковни територии в седем отделни църковни юрисдикции. Целта е да допринесе за (а и да изпревари) християнизацията на народите и по-бързото развитие на местните църкви. Четвъртият вселенски събор всъщност описва една съществуваща тенденция и иска както социално и институционално да използва инерцията на все по-засилващата се християнизация на познатия дотогава свят, така и разширяването на поместните църкви не само на територията на Римската империя, но и извън нея.

Слово и безмълвие във Филокалия

Публикувана на Сряда, 05 Октомври 2022 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos Ware 2Проф. Брадли Насиф[1] току-що разказа за новата книга, посветена на Филокалия, която ще бъде публикувана тази есен. Това издание е вълнуващо и важно събитие едновременно за православните и за християните от други традиции. Намирам за привилегия да бъда сред тези, допринесли за публикуването на тази книга.

Както проф. Насиф току-що обясни, Филокалия (бълг. „Добротолюбие“) е сборник от текстове с духовен и мистичен характер, писани от тридесет и шестима автори, които са работили между четвъртото и петнадесетото столетие и които всичките, с изключение на един, принадлежат на Християнския изток. И какво е онова, за което говорят всичките тези автори? Техните теми са много, но преди всичко те говорят за вътрешната молитва, за търсенето на Бога в скритото царство на сърцето – в онова царство, за което е говорил Христос, когато казва: „царството Божие вътре във вас е“.[2]

За радостта

Публикувана на Четвъртък, 29 Септември 2022 Написана от Майкъл Едуардс

Michael Edwards1.

Опитът на християнина и на християните ще се промени изцяло, ако се откажем от някои направления на мисълта или практики, привилегироващи било навъсеното християнство, отбягващо „нищото“ на земния живот, било сантименталното и невъздържано християнство, което изглежда крайно повърхностно. Защото Библията привлича вниманието ни върху една стъписваща радост.

Неуместно ли е да се говори за радостта? Или е жестоко, докато светът страда? Не, при условие че пристъпваме със страх и трепет и съзираме в радостта нещо по-различно, отколкото приятното чувство. Ако усетим, че радостта, вместо да ни затваря в нашето благоденствие, ни открива към другия и че по тайнствен начин съдържа в себе си спасително насърчение, нещо във висша степен желано, което, както ще видим, може би винаги ще желаем.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93ypx 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме