Понятието „автокефална църква“

В предходна моя статия обещах, че ще разгледам понятието автокефална църква, което днес се тълкува превратно. Именно това ще направя в настоящия текст, където ще обобщя моите мисли, които съм споделял и преди.

Когато говорим за поместните църкви, ние ги наричаме автокефални – така те се наричат и в томосите, издадени от Вселенската патриаршия, която дава самоуправление на митрополии на патриаршията.

Смятам, че понятието автокефална църква трябва да бъде уточнено и разгледано в еклисиологичен план. Това е много важно, защото проблемът, възникнал с украинския въпрос, е симптом, но причината за болестта е в начина, по който днес някои поместни църкви разбират църковната автокефалия. Ще изясня това в следващите редове.

1. Христос е главата (κεφαλή) на Църквата

Първо трябва да подчертаем, че глава на Църквата, имам предвид Православната църква, е Христос. Това пише по категоричен начин св. ап. Павел: „и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). А след това пише: „… а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:15-16). Тези апостолски цитати са пределно ясни. Глава на Църквата е Христос. Той събира и свързва цялото тяло на Църквата, и всеки член на Църквата, според дадената му харизма, допринася с любов за растежа на тялото и за неговото изграждане. На друго място в същото послание апостолът пише: „Христос е глава на църквата и Той е спасител на тялото“ (5:23). Това означава, че Спасител на Църквата е Христос, а всеки от членовете на тялото не спасява Църквата, а пребивава в нея, за да се спаси.

Общите места в биографиите на св. Стефан Дечански от Данаиловия продължител и от Григорий Цамблак

В ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.

Пари, кадри, послушание

Не бива да очакваме чудо: Руската православна църква със своя твърд йерархичен вертикал на властта, с раздут административно-управленски апарат и ориентация към печалба става все по-малко привлекателна. Може да се изразим и по-категорично: РПЦ като организация все по-малко напомня на Църквата в традиционния смисъл на тази дума. На Църква приличат отделните енории и манастири, но не и Московската патриаршия като църковна структура. В първите години на своето патриаршеско управление Кирил проведе административна реформа в Църквата и съсредоточи в ръцете си пълнотата на властта, превеждайки Църквата в режим на „ръчно управление“. На вълната на големите очаквания първият ефект от реформите беше положителен, но в следващите години реалната управляемост на църковните структури стремително пада. И вътрешните процеси говорят, че грамадата нерешени проблеми превръща РПЦ във великан с глинени крака. Затова е време да се замислим какви контрареформи трябва да се осъществят, след като епохата на патр. Кирил завърши.

Последните години от патриаршеството на Алексий II нерядко са наричани време на застой. Именно тогава се формира желанието за сериозни промени в църковния живот, които така и не се осъществиха в периода на „църковното възраждане“. На вълната на тези очаквания преди 10 години енергичният и предприемчив митр. Кирил беше избран за патриарх.

Богословие на сътворението: светоотеческите схващания

В ранните ми години в Букурещкия университет се сблъсках с мнението на много мои колеги и студенти, че православният човек трябва да е на страната на креационизма – против еволюцията. Това означаваше представянето на първите две глави на кн. Битие по буквален начин: като някакъв научно прецизен доклад за сътворяването на вселената. Опитвах се да не се съгласявам с това и по този начин завърших в пълна изолация. След преместването си в Сидни открих, че много православни християни от развитите страни разсъждават по същия този начин, както и че в много от случаите моето отхвърляне на креационизма изглежда подозрително. Опитите ми, без да вдигам много шум, да успея да демонстрирам, че православният креационист щедро черпи от основните положения на деноминации, които иначе традиционно презира, оставаха пренебрегнати. Което ме подтикна да продължа с работата си върху изследването на светоотеческото творчество, детайлно издирвайки как кн. Битие е била четена през ранните християнски столетия. В онова, което следва по-долу, се позовавам на някои от местата, които съм намерил, и които – независимо че авторите, които ще споменава, постоянно разгласяват величието на разказа за сътворението в кн. Битие – противоречат на креационисткия възглед върху тази книга, която креационистите възприемат като научно съобщение. За писателите, които ще бъдат споменати, не съществуват никаква библейска „наука“ за сътворението, никакъв креационизъм. Вместо това, кн. Битие е за тях богословски разказ за тайнството на вселената като Божие творение.

Многоликият феномен на православния християнски ригоризъм

В историческите православни християнски централни области на Източна и на Югоизточна Европа, също както понякога и в общините на православната диаспора по земното кълбо, могат да се срещнат някои протестни движения, носещи много прилики с това, което обикновено се нарича фундаментализъм. Всъщност, въпросният термин се употребява отдавна, за да опише един такъв феномен, макар неговата главна асоциация с консервативния протестантизъм от началото на 20 в. в САЩ и с по-късната му широко приложима и понякога безкритична употреба да го правят по-скоро неуместен в случая с православието. Последното разполага със значително по-дълго историческо минало и разкрива разнообразни специфични черти като непреклонен традиционализъм, злъчно анти-западничество и твърд анти-икуменизъм. В много отношения е проблематично да наричаме, например, руските староверци (от края на 17 в. и нататък) фундаменталисти. От друга страна, обръщайки се към същия феномен вътре в римокатолицизма, повечето изследователи предпочитат да използват друг термин, а именно – интегризъм. Ето защо за твърде многоликия случай с православието се налага да потърсим един по-неутрален термин, и затова аз предлагам ригоризъм. Това разграничение не трябва обаче да обърква по отношение на отделните общи черти, съществуващи между всичките тези протестни феномени.