Шестодневът

Продължение от „Радва се новото творение“

Цялото богослужение на Православната църква се подразделя в три кръга: Дневен, Седмичен и Годишен. Към първия от тях, Дневния кръг, принадлежат онези служби, които се извършват всекидневно, бидейки предвидени за едно или друго време от деня или от нощта. Всяка от тези служби има своя специфичен исторически произход и – по своето съдържание – отговаря на определени възпоменания и моменти от нашето религиозно съзнание. Така например, в службата на Полунощницата ние подражаваме на будността на светите ангели, както и припомняме Христовото Възкресение и предстоящото Негово Второ пришествие. В богослужението на Третия час се припомня за слизането на Светия Дух над светите апостоли, в Шестия час – за Разпятието, в Деветия час за смъртта, и т. н.

В Годишния кръг влизат служби и молитвословия, които се променят всеки ден, в зависимост от деня, месеца или седмицата на Поста или Петдесетница, и т. н.

Цялата статия: Шестодневът

Понятието за развитие в богословското мислене

„Докато господстваше убеждение, че човекът се е развил от животното, се смяташе също за доказано, че Новият Завет е възникнал късно и е обусловен от всякакъв род исторически обстоятелства“, пише Романо Гуардини. Става дума за влияние върху богословското мислене на естественонаучни понятия за развитие, които водят началото си от Дарвин. Върнем ли се по-назад, ще видим, че Хегел със своето философско понятие за развитието дори е изпреварил английския естествоизпитател. Ясно е, че освен експеримент или изворознание, науката представлява свързана с определени предпоставки интерпретация. Понятието за развитие е легнало в основата и на определена биологична теория, на определена историографска методология. Върху западното богословие то е влияло за известно време в две разновидности: просвещенско-идеалистическа и романтическо-идеалистическа.

Цялата статия: Понятието за развитие в богословското мислене

Буквар на вярата – Глава седма. Човекът

Продължение от Глава шеста. Светът

Образ

В Преданието на неразделената Църква и в нейното православно историческо продължение научаваме истината за човека, като изучаваме откровението на истината за Бога. И това е така, защото не ни е достатъчна една описателна антропология (която днес могат да ни предложат и т. нар. „науки за човека“), а търсим тълкувание на самия факт на човешкото съществуване, осветляване на онези пластове от човешкото битие, които остават недостъпни за обективна обосновка.

В писменото предание на Божиите откровения, т. е. Св. Писание на Църквата, Бог се открива като личностно Битие, а човекът, сътворен по образа на Бога – също като личностно битие, макар и тварно по естество. Тази отправна връзка на човека към Бога, която е самият начин на съществуването на човека, е изобразена още в първите страници на Стария Завет по един поетичен и символичен начин, от който християнската мисъл винаги е черпила основните предпоставки на църковната антропология.

Цялата статия: Буквар на вярата – Глава седма. Човекът

Христофанийната екзегеза в защита на Никейската вяра: светоотеческите автори и изследователите на патристиката

Химнографията и иконографията, които процъфтяват в Християнския изток и в Християнския запад през втората половина на първото хилядолетие и след това, са един своеобразен дестилат на богословието, предложено в епохата, започнала с августовското събиране в Никея. Достойно за внимание е, следователно, това, че византийските химни различават светлия облик на Христос в много, ако не и във всички богоявления от Стария Завет,[1] както и че същото това е вярно за византийските икони, фрески и илюстрации на ръкописи, както и за произведенията на западната иконография – чак до петнадесетото столетие.[2] Според йером. Александър (Голицин),

… богоявлението насища открай-докрай православната традиция, давайки ѝ нейното догматическо богословие и нейното богослужение. Иисус – Синът на Мария, е Същият, Който се явява на Моисей и пророците: това е постоянното свидетелство на до-никейските отци, и то остава фундаментално през цялото време на тринитарните спорове от четвърто столетие, както и в последващите ги христологически диспути.[3]

Несъмнено, налице е единодушие в знанието за постоянното свидетелство на до-никейските отци що се отнася до парадоксалното идентифициране на Иисус от Назарет като Този, Който е говорил с патриарсите и пророците от Стария Завет. Много по-слабо обаче се обсъжда въпросът дали тази христофанийна екзегеза е запазила каквато и да било важност в никейското и пост-никейското християнство,[4] или тя се е оказала отживелица вследствие от по-изтънчената аргументация и по-прецизната артикулация на учението на вярата, които са били разгърнати в епохата на съборите.

Цялата статия: Христофанийната екзегеза в защита на Никейската вяра: светоотеческите автори и изследователите на...

Ролята на Църквата в съвременния свят

Ако се замислим за ролята на Църквата в съвременния свят, в обществото, в целия Съветски съюз или поне там, където мнозинството от населението са православни, ще се изправим пред сложна и, бих казал, нерадостна картина. Това е така, понеже в различни среди сред хората има дълбока, постоянно нарастваща потребност от духовни ценности, потребност от търсене, от осмисляне на вярата, която е разпространена сред населението. Не можем да кажем, че у нас е разпространен атеизмът: у нас се е възцарило най-дълбоко религиозно невежество или езичество, а стремежът към нещо висше, стремежът към духовните неща се е запазил. Отговора на този стремеж дава Църквата. Понеже Църквата е инструментът на Христос, инструментът на християнството. Тя е длъжна да проповядва това, което Христос ни дава. Тя е длъжна да продължи Неговия живот на земята: чрез проповед, служение и тайнствата – т. е. нейното присъствие трябва да бъде присъствието на Христос в света.

Ако с ръка на сърцето се запитаме дали присъствието на християните е подобно на присъствието на Христос в света, то отговорът, разбира се, ще е отрицателен. Аз отлично разбирам, че в порив на апологетична ревност мнозина от нас, особено неофѝтите, са готови да говорят за невярващите в черни краски, а думата „вярващ“ да смятат за еквивалент на светлина, но това е опростяване, възможно единствено в разгорещена полемика, своеобразна „бойна“ психология.

Цялата статия: Ролята на Църквата в съвременния свят