Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вярност и откритост

Публикувана на Понеделник, 18 Септември 2017 Написана от Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchЗа първи път в историята приемник на Константинополския патриарх Йеремия II стои тук, в Тюбинген – пред приемниците на онези достопочтени лутерански учени от Витемберг, които, 27 години след смъртта на Лутер, изпращат на патриарха препис от гръцката версия на Аугсбургското изповедание, за да споделят с него основните учения на Реформацията. Стореното е било сторено с доброто намерение за разпространяване на Реформацията на Изток – нещо, което все още не е било налице, но представлява още и явен опит да бъде разбрано отношението на все още активната в Османската империя Гръцка православна църква към вярата на Реформацията.

Вие сте наясно с хода на събитията и с изхода от това забележително усилие. Заедно с недостатъчното взаимно познаване там ги е имало и действителните и непримирими богословски различия, довели до прекъсването на диалога. От перспективата на своята собствена богословска традиция патриархът и неговите съветници намират аргументите на лутераните като чужди на тях, докато тюбингенските учени оценяват получените от православните отговори на фона на споровете между лутераните и Римокатолическата църква. Така или иначе, изглежда, за православните бързо става ясно, че Реформацията не представлява завръщане към учението на ранната Църква – оценка, която е широко разпространена и която оттогава и досега определя отношенията между православни и протестанти.

Деветте вселенски събора. Писани проповеди

Публикувана на Четвъртък, 14 Септември 2017 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosНеделя, 2 юли – Първи вселенски събор

Тазгодишните кратки проповеди за неделите през летните месеци ще посветя на Вселенските събори на нашата Църква, и основно на догматичните въпроси, с които са се занимавали нашите св. отци. Православните християни трябва да познаваме своята православна вяра. Разбира се тези въпроси са много обширни и не биха могли да бъдат анализирани в няколко кратки евхаристийни проповеди, но ще подчертаем някои от най-важните места в решенията на Вселенските събори, които като православни трябва да познаваме. А интересуващите се биха могли да се задълбочат и да намерят повече информация.

Първият Вселенски събор е свикан в Никея, Витиния, в 325 г. от имп. Константин Велики. Председатели са Евстатий Антиохийски и Александър Александрийски, може би и Осий от Кордова [в Испания]. Догматичният въпрос, с който се занимава съборът, е ереста на Арий. Арий е бил презвитер на Църквата в Александрия и преди това е бил осъден от църковен събор в Александрия за еретичните си учения за божествеността на Христос. Тъй като обаче еретичните му възгледи се разпространили и в други църковни области на Римската империя Константин свиква Първия вселенски събор, за да реши създалия се проблем.

Евразийството като православна псевдоморфоза на руския комунизъм

Публикувана на Четвъртък, 07 Септември 2017 Написана от Прот. Георги Митрофанов

Fr G MitrofanovМакар темата на този цикъл лекции да е 1917 г., днешната е посветена на явление, което възниква малко по-късно, да кажем в 1918 г., но без него е невъзможно да разберем случилото се през 1917 г. Това явление е до болка известно – нарича се евразийство. Може да се нарича явление, мироглед или нещо друго. Като част от речника на съветското време, днес то стана присъщо дори на речника на съвременния истаблишмънт. Днес за евразийство говорят реално всички и всички го оценяват като особено важно за Русия. Същевременно то се появява отдавна – условно, както казахме, в 1918 г., и според мен е получило не само политическа (тя е най-малко интересна), но и културно-историческа, духовно-религиозна оценка от най-различни, често полемизиращи руски религиозни философи, които по отношение на това явление, парадоксално, се оказват на едно и също мнение. Моят доклад, озаглавен „Евразийството като православна метаморфоза на руския комунизъм”, има за цел да запознае с възгледа за евразийството на няколко руски философи, които всички добре познават и които лесно биха намерили общ език с Лев Гумильов – човека, наричащ себе си „последният евразиец”. Той се е смятал за последния евразиец, но за съжаление не се оказва прав. Започвам този разговор с това провокативно твърдение, защото за мен днешният ни разговор за миналото е всъщност разговор за нашето настояще, а, надявам се – и за нашето бъдеще.

И така, евразийството отбелязва своята поява в историята на руската обществена мисъл с издаването през 1921 г. на сборника Исход к Востоку.[1] Отначало то представлява твърде размита светогледна тенденция, проявяваща се в творчеството на група руски учени, посветили се на изследване на отделни проблеми на руската история и култура. Както подчертава един от участниците в този сборник и бъдещ последователен критик на евразийството прот. Георги Флоровски Исход к Востоку не е символическа книга на ново „обществено течение”. „Неговата задача е друга – отново да постави на обсъждане културно-философския проблем за смисъла на руската история и руската революция, като насочи вниманието към проблемите на духовното творчество, да събуди вкуса към културата, към чистите, а не мними ценности. И, колкото и да грешим по отделните въпроси, ние чувстваме, че служим на Великата Русия, и служим не по-лошо отколкото ако се бяхме потопили в суматохата на политическите спорове и на публицистичното злободневие”.[2]

Византия в съвременна Гърция: развитието на неоправославните идеи

Публикувана на Понеделник, 04 Септември 2017 Написана от Василиос Н. Макридис

V N MakridesТерминът неоправославие, макар по-рано да се е ползвал, за да обозначи влиятелно богословско течение в протестантизма,[1] има широка употреба и в Гърция от 80-те години на 20 век насам. Доколкото съм запознат, той е въведен в 1983 г., на страниците на вече несъществуващото политически ляво ориентирано списание Σχολιαστής [Коментатор] – ползвал се е като негативна характеристика спрямо религиозните търсения на някои леви интелектуалци и хора на изкуството (като Стелиос Рамфос, Костас Зурарис, Костис Москоф, Дионисис Савопулос и Никос Габриел Пендзикис). Още до 80-те всеки от тях по свой собствен начин е показвал необичаен интерес към православната традиция и дори към духовното наследство на атонското монашество.[2] Нещо необичайно за традиционната лява интелигенция, възприемала православието и въобще религията като реакционен елемент, който накрая непременно ще изчезне. Така понятието неоправославен е добило честа употреба както в журналистическите, така и в научните кръгове.[3] Все пак тези, за които се е приемало, че са част от неоправославното течение, никога не са приемали този етикет или по-скоро укор, смятайки, че той дава подвеждаща представа за целите и идеалите им.[4] За богослова и философ Христос Янарас, например, етикетът неоправославен наподобява епитета славянофил, използван в 19 век в Русия. Според него тази нова вълна в Гърция няма нищо общо с изнамирането на „ново православие”, а е преоткриване на забравената, но автентична православна традиция. Така, споменатата вълна не е някакво религиозно обновяване, а реално осъзнаване на духовния завет на гръко-православната цивилизация – цивилизация, ясно разграничена от западната.[5] За други тя е била израз на общото проправославно течение, което е факт и по-рано.[6] Все пак, главният проблем е, че неоправославието по същността си е било неофициален и несистематичен стремеж. Впоследствие и досега няма ясна дефиниция или описание на това течение. След като по-късно то се превръща в доста по-широко разпространен феномен и бива представяно от такива мислители като Йоан Романидис, Панайотис Христу, Никос Нисиотис, Савас Агуридис, митр. Йоан (Зизиулас), Никос Мацукас и други, които имат съществен дял в обновяването на православното богословие, то и не може да бъде сведено просто до вид православно възраждане.[7] Без съмнение, в това обновяване съществуват и общи черти – най-вече в православната критика на Запада. Това обаче по никакъв начин не означава, че тази критика е еднородна, нито че отправящите я споделят еднакви презумпции.

Византия като център на богословската мисъл в Християнския изток

Публикувана на Четвъртък, 31 Август 2017 Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОснован на Босфора през първата половина на 4 век като Нов Рим и замислен да бъде столица на християнската Римска империя, Константинопол (чието древно име е Византион) постепенно и сигурно се издига до нивото на главен интелектуален център на източното християнство. След като през 5 век загубва цялата си западна половина, империята успява да оцелее в продължение на столетия, обединена от три елемента, които обикновено смятат за конституиращи византийската цивилизация като такава: християнската вяра, римската политическа традиция и гръцкия език. Не трябва обаче да се забравя, че употребата на гръцкия език като официален държавен и като основен проводник за творческите сили на византийската мисъл не означава, че християнската общност във Византия е от гръцки национален характер. Нейният мултиетнически и мултикултурен характер се запазва чак до самия край на Средните векове. Арменци, сирийци, славяни, грузинци и представители на всички останали етнически групи или намират път към византийската йерархия, или – когато политическите обстоятелства позволяват това – образуват независими държави. Тези държави обаче продължават да се смятат за части от същия този християнски свят, който има своя център в лицето на Византия, а поместните им църкви – за членове на каноничните структури на същата тази Православна църква, която има своя център отново във Византия. От нея цялата византийска общност[1] получава нормите на своята традиция, образците на религиозната си мисъл и критериите за своето богослужение и духовност.

През 5 век Християнският изток все още има много центрове. Екзегетическите и богословските традиции са различни в Александрия, в Антиохия, както и в сирийски говорещата Месопотамия. Ожесточеният антагонизъм, резултат от христологическите спорове и последвалото ги разделение, към което се придържат повечето сирийци и египтяни, съществено отслабва древните интелектуални центрове на Близкия Изток. Тези центрове са изолирани изцяло от Константинопол вследствие от мюсюлманските завоевания през 7 век. Двата Рима – старият на Тибър и новият на Босфора, остават лице в лице вътре в центъра на имперското православие.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93ypx 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме