Буквар на вярата: Глава девета. Църквата

Продължение от Глава осма. Иисус Христос

Призив – събрание

Първата общност на учениците на Христос се появява в историята с името църква (ἐκκλησία). С тази дума се обозначава нейната идентичност и нейната истина.

Църква (от глагола ἐκ-καλῶ – „извиквам“, „призовавам“) означава събрание, което е резултат от призив-покана. Тя е събиране, събрание на призовани. Първите ученици на Христос имат съзнанието, че са призовани, поканени от Него в събрание на единството, в една църква. Те не са последователи на някаква нова религия, нито привърженици на нова идеология или социално учение. Това, което ги обединява, е приемането не на някакви теоретични „принципи“ или „ценности“, а на призива, който коренно променя живота им. Този призив преобразява отделните личности, разпокъсаните единици в единно тяло – в църква. Тяхната общност не се изчерпва с обикновено събиране на хора, не е временно или случайно събитие. Те живеят като църква, като единно жизнено тяло, споделят живота като братя – както братята, които черпят съществуването си от една и съща утроба. Те са членове на едно органично, живо тяло.

Подобно самосъзнание изразява в своята история и израилският народ. И той не представлява религия, пък била тя и правилната или най-добрата измежду всички други. Той преди всичко е народ на призованите: народ, който живият Бог, познат му от непосредствения исторически опит, е призовал да осъществи определена мисия. Не теоретични убеждения или религиозни доктрини, а призивът на Бога събира и обединява дванадесетте племена на Израил в един избран народ, обвързан в отношение с Бога чрез Завета. Това съзнание се изразява в гръцката дума синагога (συναγωγή), която означава събрание на израилската общност. И синагога, и църква превеждат една и съща еврейска дума: qahal. Двете думи обаче започват да се различават по смисъл, когато учениците на Христос избират втората за название на своята общност, а оставят първата само за евреите.

Цялата статия: Буквар на вярата: Глава девета. Църквата

Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

„Златният век на нашата школа несъмнено бяха първите четиринадесет години от нейното съществуване – сиреч от основаването ѝ до началото на Втората световна война, а с края на войната настъпи период на втори разцвет в живота на института – сребърният му век. Още по-знаменателно е, че първи показател за настъпващия залез на сребърния век се оказа не смъртта на заслужил стар професор, а поредното преминаване в Америка на един от младите професори…“.[1] Срокът, отпуснат на сребърния век, се оказва същият – точно четиринадесет години след края на Втората световна война, неотдавна приелият свещенство тридесет и три годишен о. Йоан Майендорф, преподавал при нас вече осем години и току-що открил, с блестящата си сорбонска дисертация, ерата на неопаламизма, с жена си и четирите си деца напуска своята Alma mater.

Помня как никой тук, на място, не остана равнодушен към решението на о. Йоан, след Флоровски, Верховской и Шмеман, също да се премести в Духовната академия „Св. Владимир“ в Ню Йорк. Помня кой искрено съжаляваше, кой го критикуваше… Имаше, наистина, и такива, които се стараеха сами да се утешат, че не всичко е толкова страшно, тъй като поколението на основателите и славната плеяда на професорите преди войната изглеждаше все още съвсем в силите си. „Трите кита“ – владика Касиан, архим. Киприан и Антон В. Карташов – си бяха на мястото, а около тях бяха протопрезвитерите Василий Зенковски и Николай Афанасиев със своите помощници – Лев А. Зандер и Ф. Г. Спаски. Но нали всичките те бяха успели да се родят още в предишното – деветнадесето столетие и, към това време, мнозинството от тях отдавна вече бяха достигнали пенсионна възраст. Разбира се, обаче, сам не си и представях как в близките седем години целият този славен ареопаг в крайна сметка ще напусне този свят пред очите ми… И така, всички чувстваха съдбоносността на това отпътуване не толкова за младия учен, колкото, преди всичко, за нашия институт. И положително не само аз все по-често се стараех да си представя каква би била съдбата на нашата школа – и нашата църковна „участ“ – в случай че тогава о. Йоан и най-близкият му сподвижник, о. Александър Шмеман, бяха останали тук…

Цялата статия: Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

Новият живот в Христа: спасението в православното богословие

Православното богословие е, така да се каже, новодошло в тъканта на съвременното богословие на Запад. Днес то е преоткривано в контекста на икуменическото движение, но също и – което вероятно е още по-важно – в рамките на онова завръщане към изворите, което характеризира римокатолицизма във Франция и в Германия след края на Втората световна война. Това завръщане включва в себе си съживяване на интереса към източните отци на Църквата и към богослужението като едно живо свидетелство за непрекъснатата традиция на ранното християнство.

Православните християни действително живеят със самосъзнанието на наследници на гръцките отци и за тях богослужението винаги е било централният, същностен израз на католичната природа на Църквата. В течение на дългите столетия подир падането на Константинопол, през 1453 г., православните общности в Близкия Изток и на Балканите не са имали на практика никакви други източници, от които да научават за своята вяра, нито са имали други някакви начини да свидетелстват за християнското си посвещение, освен своето богослужение, което обаче се е оказало достатъчно могъщо, за да ги запази духовно живи. Докато междувременно в Русия историческите обстоятелства са забавили със столетия органическото развитие на богословската мисъл, която, в края на краищата, изплува в Модерността в рамките на западната школска система и методология, внесени през осемнадесетото столетие от имп. Петър Велики, а по-късно възприети и в други от православните страни.

Ще започна това изследване с кратък преглед на богословските тенденции – такива, каквито те се разгръщат през периода на Модерността. Вярвам, че едно такова въведение е необходимо, за да обясни картината на богословската пъстрота и живостта, характерни за православието днес, ала рядко забелязвани на Запад, където интересът към източното християнство е ограничен до малцина специалисти.

Цялата статия: Новият живот в Христа: спасението в православното богословие

Буквар на вярата: Глава осма. Иисус Христос

Продължение от Глава седма. Човекът

Скандалът

Името Иисус Христос разделя историята на човечеството на две. Но в същото време то е и остава най-големият скандал за човешката мисъл. Това е Бог, Който е станал човек, и едно такова въплъщение остава неразбираемо за разума и напълно недостъпно за нашето „позитивно“ знание.

Пръв апостол Павел подчертава, че поне за гърците[1] понятието за богочовешкост е наистина безумие (1 Кор. 1:23). Гърците са научили хората на правилно мислене, на методично знание, което не може да функционира без дефиниции на нещата. А нещата, всичко съществуващо, се определят от своята същност, ще рече – от определен набор от свойства, които правят всяко съществуващо това, което то е. Едно цвете е цвете, защото има стъбло, венчелистчета, чашелистчета, тичинки и плодник – то не може да бъде цвете и едновременно с това да има крака или крила, очи, които виждат, или глас, който говори. Също и Бог, за да бъде Бог, трябва да е безкраен, неограничен, всезнаещ и всемогъщ, да има живот и движение в Себе Си.[2] Не може да бъде Бог и в същото време да има материално и ограничено тяло, да има нужда от кислород, за да диша, или от храна, за да се поддържа; не може да се уморява, да спи, да скърби, да страда телесно.

Цялата статия: Буквар на вярата: Глава осма. Иисус Христос

Предание и система

Помня как през миналия век обсъждахме следното: защо хората могат да се молят заедно, но не умеят да разговарят помежду си? Сега бихме казали: не само не умеят да разговарят, но и на една трапеза не могат да седнат, нито дори да се ръкуват. Неотдавна имаше дискусия в интернет: можем ли да се молим заедно с опричниците[1] (те днес, както и в страховитите времена на Грозни, са все свръхправославни), да пристъпваме към Чашата с онези, които ни пребиват с палки?

Нека признаем ‒ тази болка не е нова. Но тя ни наранява винаги по нов начин, в контекста на времето, което ни е отредено. Църквата е единна, а богословските основания за нейното единство имаме в изобилие ‒ но къде е самото това единство? Символът е един, обрядът е общ, напевите са едни и същи, понякога дори храмът е един и същ ‒ но сърцата на хората не бият в един ритъм, очите гледат в различни посоки. Във висините дишаме общ въздух, в дълбинното сме все още свързани, но самата вяра в хората е разделена.

Цялата статия: Предание и система